Розмари Стателова (1941) завършва Средното музикално училище във Варна (1958) и Теоретичен отдел на Държавната музикална академия – София (1962). Работи в Института за детски учители във Враца (1962 – 1965) и след това като музикален оформител в БНТ. От 1973 постъпва на работа в Научноизследователския институт по култура при Комитета за култура и БАН, а от 1983 работи в Института за музикознание (от 1988 – за изкуствознание) при Българската академия на науките. От 1996 е ръководител на секция „Етномузикология“ на Института за изкуствознание – БАН. Като изследовател работи в областта на музикалното изпълнителство и на популярната музика, а от 2000 – в сферата на малцинствената музика.
Моят опит, свързан с Варна, протича всъщност в години, в които аз не живея във Варна. Напуснала съм я 16-годишна, оттогава живея в София. Но твърде рано, още в края на 50-те години, след завършването на моето следване, а вече съвсем ясно в 60-те години, определяйки се културологично като изследовател на музикалната култура, а не на музикалните структури, т.е. партитури и произведения, аз някак разбрах, че Варна ще бъде моят терен, моят регион, който ще описвам, наблюдавам, анализирам и от чието развитие ще се интересувам.
Попаднах в София в края на 50-те години и трябва да кажа, че това беше едно ново начало. Всичко трябваше да започне отново с всичките изключителни сътресения, усещания за трагизъм, за измамени очаквания. Стъпването на равнище студент в консерваторията, нашето общуване отрано със сериозните деятели на музиката в София, с големите творци, като един Васил Стефанов, като приятеля му Генко Генов, с когото пък по линия на мои приятелки почти се сдружихме – това ранно общуване със сериозни представители на музикалната култура, някак си много силно вдигна мерника за мен. Особено обстоятелството за моята връзка с музиковеда и композитора Слав Кожухаров, който стана и мой съпруг.
Помня, че двамата със Слав се самоопределихме ето как: нас започнаха да ни търсят като автори на текстове за музикални събития още на 20-годишна възраст. Аз имам вече 50 години дейност като пишещ автор. И помня, че не можехме да ходим двамата на едно и също събитие, щом ще пишем две статии и се разделихме, така да се каже. Той пое сериозния профил, аз поех популярния профил, който точно в началото на 60-те години преживя страхотен бум.
Когато 20 години по-късно аз успях да защитя първата си дисертация на тема “Естрадата като социална институция”, трябва да кажа, че философско-социологическите среди в София не знаеха какво да правят с тази дисертация, как да се отнесат към нея. Музикална ли е, социологическа ли е, философска ли е? Редовна ли е? Или е някаква такава лека кавалерия в музикознанието. Социолозите бяха много по-склонни да уважат моя труд, отколкото музиковедите.
Трябва да кажа, че тази моя идея да напусна художествената музика и да се обърна към любителските сфери всъщност се отнася за това, за което ти говориш. „Ален мак“, естрада, детска опера – това са все форми, които бяха предоставени на хората, за да могат да упражняват едно музициране извън професионализма. И днес много липсват тези дейности. Те разбира се, имаха своите бели и черни страни и своите плюсове и минуси, но от днешна позиция не съм склонна да ги третирам като сурогати.
Мога да благодаря на съдбата, че тогава се довериха на това мое усещане за песента-поезия и макар и комсомолско да беше “да”- то, което ми дадоха, имах възможност да обясня на българските младежи за какъв вид песен става дума. Песен, съвършено непозната в нашите среди, защото българите харесват песента и те не могат без песен, но да мислят чрез песен не беше се случвало.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
ЕСТРАДА И СОЦИАЛИЗЪМ – ПРОБЛЯСЪЦИ
ДНЕВНИК 2020/2021 С МЕТРОПОЛИТЪН: ОПЕРА ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯ
