ГОЛЕМИЯТ ДИРИГЕНТ НАПУСНА ТОЗИ СВЯТ, ПРОГОНЕН ОТ РОДИНАТА СИ 125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ
Великият Саша Попов, без съмнение, най- големият български диригент на всички времена, ни напусна преди 46 години. Макар и с огромни заслуги към родината си, беше прогонен от нея. В историята на нашата култура ще остане завинаги като „бащата на българския симфонизъм”. Той е първият, който градеше оркестри, сред тях и националната ни филхармония. Саша Попов подготви няколко поколения музиканти, възпита публиката във вкус към голямата музика. Днес просто нямаме личности с неговия талант и от неговия мащаб.
Роден е под знака на Рака на 12 юли 1899 г. в Русе, където през 1891 г. се основава първото в България Филхармонично дружество. Израства в семейството на музиканти. Майка му е пианистка, а баща му цигулар. Саша започва да свири на цигулка на четиригодишна възраст, като първи негов учител е баща му. Седемгодишен вече е обявен за “дете-чудо” и прави първото си триумфално концертно турне из България. По-късно семейството се преселва в София, където Саша Попов учи при Петко Наумов. През 1908 г. заминава за Виена. В австрийската столица става ученик на професор Карл Пирл и на прочутия цигулков педагог Отокар Шевчик. Приет е за студент във Виенската консерватория.
През 1913 г. гастролира като цигулар-виртуоз с огромен успех в Русия. През 1926 – 1928 г. изнася близо 250 концерта из цяла Европа. Признат е за един от петимата първи цигулари в света! След завръщането си в България е назначен за диригент на Академичния симфоничен оркестър /АСО/, с което започва голямата му диригентска кариера, като за съжаление, през 1935 г. изоставя цигулката.
През 1936 г. на основата на Академичния симфоничен оркестър, създава „Царски симфоничен оркестър“, предшественик на днешната Софийска филхармония. С този оркестър осъществява множество концерти в България и чужбина. След Девети септември е прогонен от основаната от него национална филхармония като „бивш диригент на Царския оркестър” и е изпратен във Варна. През 1945 г. там основава нов симфоничен оркестър, бъдещата Варненска филхармония. През 1953 г. основава и Плевенския симфоничен оркестър. След време е възстановен в „Царския симфоничен оркестър“, през 1949 г. преименуван на Софийска държавна филхармония.
На 11 февруари 1956 г., е преждевременно пенсиониран. И макар да работи упорито и всеотдайно за оркестъра и особено много за популяризирането на българската симфонична музика, се намират музиканти, сред тях и известни композитори, които са неблагодарни към него и решават да го прогонят. Така най- големият и най-заслужилият, основателят, през 1956 г. е лишен от своя оркестър. Останал без работа, в разцвета на силите си на 57 години, той основава един първокласен състав – „Колегиум за камерна музика“. Завистниците обаче продължават да тровят живота му. И това е наистина една срамен момент в историята на българската музикална култура. Нито една организация – нито съюзите на композиторите, на музикалните дейците, синдикатите, големите наши композитори и музиканти – не излиза в негова защита, а той е работил всеотдайно за всички! При това е световно известен и признат. Всъщност заедно с тенора Петър Райчев, той е първият наш музикант със световна слава. При това е носител на ред държавни отличия, не само от България, но и от много европейски страни.
През 1960 г. по негова идея диригентът Илия Темков основава „Мартенски музикални дни“ в родния му град. Скоро този фестивал се утвърждава като най-сериозният форум на голямата музика у нас, придобива и международна известност.
Най-авторитетният и можещ български диригент със световна слава, през 1962 г. се принуждава да напусне България. Заминава в чужбина, където последователно работи в Тел Авив, Израел, Кайро, Египет и накрая се установява в Пасадена, край Лос Анджелис. В Щатите е високо оценен, прави много концерти и е първият български диригент, ръководил оперни спектакли там.
През юли 1999 г. трябваше у нас да се чества стогодишнината от рождението му, но за съжаление не се направи нищо съществено, дори от Софийската филхармония, създадена от именития музикант през 1928 г. А можеше тя да приеме неговото име, така както Букурещката гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. Столичната община и Министерството на културата можеха да му поставят паметник или бюст в Борисовата градина до другите велики мъже на България. Похвално е, че русенската община назова една улица в града на неговото светло име.
Саша Попов изгради българското симфонично дело. Той подготви и публиката за него. Неговите концерти възпитаха във вкус към голямата музика хиляди българи. Малко са и днешните диригенти от неговата класа. Саша Попов е съизмерим с големите диригенти от неговата епоха: Абендрот, Ференчик, Ровицки, Кондрашин, Брюк…
Ето какво казва в спомените си диригентът Васил Стефанов, по негово време цигулар-концертмайстор във Филхармонията, за стила на работа на Саша Попов: “Беше абсолютно невъзможно да отидеш на репетиция или концерт, без да си изработил оркестровата партия отлично. Неговият жест, неговото лице буквално караха нас, оркестрантите, да извличаме точно онези звуци, които изискваше. Той дирижираше с лице, с очи, с вежди, с леко присвиване на устните си и най-вече с едва забележими движения на пръстите и китките при извайването на музикалните фрази. Най-характерното му качество бе максималната взискателност към оркестъра, но преди всичко, лично към себе си…”
Известен е уникалният случай, когато след допусната от него неволна дребна грешка на концерт в София, Саша Попов издал заповед като директор за собственото си наказание, защото бил твърдо убеден, че диригентът трябва да е пример на оркестрантите във всяко отношение.
Ценна книга за него написа проф. Димитър Сагаев, когото имах честта да познавам. В нея той ни предлага силен, емоционален и подкрепен с достатъчно факти текст. Книгата му “звучи” като “соната” или по-скоро като “тема с вариации”. Проф. Сагаев е следвал пътя на Попов у нас отблизо, а по-късно, когато диригентът емигрира в САЩ, е поддържал с него редовна кореспонденция. И при това авторът е решил, че портретът ще бъде непълен, ако не провокира и интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до голямата личност. От това книгата много е спечелила.
На 12 август 1976 г. след продължително изгнание Саша Попов е “помилван” от другарите от ЦК и вече може да се върне в България. Но по пътя за летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа на огромното вълнение и той умира от масиран инфаркт.
Панчо Владигеров и Саша Попов в началото на 50-те години, когато Саша Попов е все още диригент на Софийската филхармония
Саша Попов като млад цигулар-виртуоз през 30-те години, признат от световната критика за ”един от петимата най- големи цигулари” в света.
На 15 януари 1932 година завесата на Софийската опера се вдига за първата българска премиера на шедьовъра на Умберто Джордано, операта „Андре Шение”. Постановката е дело на режисьора Хитьо Попов и сценографа Александър Миленков. На пулта е Саша Попов. Той ще дирижира за първи път опера. Неговият сценичен дебют. Според критиката и спомените на музиканти от онова време се справя отлично. Големият музикант е голям във всичко! Успехът е голям. За щастие и съставът е отличен – все от звезди на първата ни оперна сцена тогава: прекрасният тенор Любен Минчев / Андре Шение/, артистичният баритон Михаил Золотович/ Карло Жерар/ и младата звезда на Операта от 30-те години, предшественичката на Райна Кабаиванска, блестящата Цветана Табакова / Мадалена/ в главните роли. Силни са и изпълнителите на вторите роли: Диана Герганова, Елена Димитрова- Гебел, Михаил Люцканов, Ризо Ризов, Слави Филев, Цветана Величкова. „Андре Шение” се играе при пълни салони по няколко пъти в месеца в продължение на две години.
Освен с големия си талант, Саша Попов беше прочут и с многото си бракове /наистина, не седем, като на най-големия ни оперен композитор Парашкев Хаджиев/, а само пет! Сред съпругите му има пианистки, диригентки, оперни артистки, балерини. Ето и имената им: певицата Илка Попова, балерината Елена Воронова, пианистката Вера Даскалова-Попова, диригентката Лина Терзиева, арфистката Лиляна Ноева. Най-дългият, продължил цели 22 години, е с изтъкнатата пианистка и клавирен педагог, красивата Вера Попова. Тя е с 13 години по-млада от него. По баща е Даскалова, а майка й Валери Сципион Дюма е правнучка на великия Александър Дюма, автора на „Граф Монте Кристо” и „Тримата мускетари”. Вера Попова /1913 – 2003/, която живя до деветдесет години, роди на Саша Попов две прекрасни дъщери – пианистката Антонина Бонева и оперната артистка, дългогодишната първа солистка на Софийската опера, Валери Попова, майка на световната звезда Александрина Пендачанска.
