Рядко е бивало нечия кончина да ме разтърси така силно, както внезапната смърт на Кирил Маричков, доайенът на българския рок. Бяхме свикнали с неговото неизменно оптимистично и въодушевляващо присъствие в музикалния ни живот, което сега ще продължи да го има, но вече в друг план – този на културната памет.

Кирил Маричков като главен представител и въплъщение на роксъстава „Щурците” е феномен в българската, а – смятам – и в световната музикална култура в нейния популярен отрязък, като по значимост за нашата рокдействителност се равнява на великите „Бийтълс” в тяхната значимост за западноевропейската и световната популярна музика не само на ХХ век.

За това явление – „Щурците” и Кирил Маричков – написах и публикувах в списание „Българска музика” аналитична статия още преди 35 години /БМ, 1989, № 4, 29-32/. Сега ми се иска да припомня и потвърдя нещо, което винаги силно ми е правило впечатление: ярката музикално-образна индивидуалност на песните на Кирил Маричков и на „Щурците”. Рокгрупи – много на света и у нас, но рядко някоя от
тях съумява да се утвърди с такава ярко-отчетлива музикална образност. Всъщност – музикално-поетична образност. /Текстовете в тези песни са от съществено значение!/ Не случайно винаги съм
сравнявала важността на „Щурците” и „Битълсите” като песенници със значението на песните на великия австриец Франц Шуберт в сферата на класическата музика.

Затова сега, в знак на преклонение пред тази силно разтърсила, но и някак мобилизирала ни ненавременна кончина запявам не само наум, но и на глас такива рокшедьоври на българския рок като „Клетва”, „Моят свят”, „Вкусът на времето”, „Аз съм просто човек”…