Наскоро Розмари Стателова завърши своя автобиографична книга, чието издание от издателство “Рива” предстои. В качеството си на музикален критик и изследовател, тя представя богата панорама с пъстро многообразие от тенденции в съвременната музикална култура и обществени явления от последните близо 70 години. Авторката беше любезна да предостави части от творбата си.
Фьодор Достоевски: тайната на човешкото
битие не е само да се живее, а за какво да се живее…
Няколко пъти вече се опитвам да започна да пиша – под формата на фрагменти – свои спомени. Но нещо ме възпира. Сега – август 2018 г. – съм, както всяко лято, отново в родната Варна и решавам да подхвана работата по-сериозно. Най-напред обаче мисля, че е добре да напечатам с компютърната „пишуща машина” това, което е писано ръкописно досега. Искам да предупредя читателя: ще се получат някои повторения между отделните фрагменти, но смятам да ги оставя засега без корекции. Така за известно време, поне в първите десетина страници, ще съседстват дневникови фрагменти от последните няколко години с такива от преди.
Варна, 16 август 2014 г.
Странни хора са варненските пенсионери, когато рекат да свършат някаква работа – търпеливи, търпеливи… Към средата на месеца е, време за плащане на сметките за ток и вода и те се тълпят в централната поща пред гишетата. Дълга, досадна опашка, жега и задух. Веднага излизам и продължавам по бул. „Съборни“ в посока бул. „Сливница“. Там, на десния тротоар, на ъгъла с улица „Драгоман“ № 15 има служба на общината, в която можеш да платиш текущите си сметки. Опашка няма. Плащам, излизам в дворчето и сядам на пейката да диря прохлада.
Обичам това място. Седя с гръб към ъгловата къща на „Драгоман“ и „Съборни“, където някога, преди 70-ина години, влизах като съвсем малко дете, посрещано ласкаво от едно възрастно семейство, Наудашер, немскоговорящи швейцарци, заселили се във Варна. Бяха познати на нашите по немска линия. Черпеха ме с много вкусно и услаждащо ми се нещо за усилване на организма. Беше на гранули и се наричаше ”Ovomaltine”.
Да кажа веднага за немската връзка – аз съм дете на майка-германка /Марияне Ханс/ и на баща Константин Стателов, българин, чиято майка пък е рускиня /Лидия Кирюнчева/. Майката на неговия баща – тоест на дядо ми – е родом от Дебърско, Македония, така че смятайте що за етнокултурен мелез съм аз. Но за това – по-нататък, защото има и още. Туй с майката е работа на късмета.
Когато проучвах живота и творчеството на циганката с артистичното име Анита Кристи /всъщност, Айше Йорданова/ – беше в края на 90-те години – и разговаряхме с нея за нейната циганскост /израсла без баща в семейството, главно по сиропиталища/, тя ми каза нещо от рода: “ Ти какво си мислиш. И аз бих искала да съм се пръкнала в утробата на някоя англичанка, но се случи да съм от махалата…“ Та, аз съм изключително щастлива, че на свой ред съм се пръкнала в утробата на Марияне, зачената от баща ми Константин Стателов. Тази комбинация я считам за едно от най-щастливите обстоятелства в началото на моя живот. Тя ми даде накуп две култури, че и отгоре – българската и немската, също и част от руската…
Понеже съм човек, вертикално осмислящ нещата в ценностен план /върхът в музиката например е Йохан Себастиян Бах, чалгата – нейно дъно…/, за мен немското е „по-ценната“ култура. Главно заради Ordnung-а: и за мен цивилизацията е преди всичко дисциплина. И организираност. Всеки трябва да си знае мястото, но и всеки има право да следва стремежите си. Стига да ги има. Та – немското: мощен фактор в живота ми, но не в количествен план, а в качествен. Защото основното все пак е българското – средата, езикът, хората около теб, институциите. Цялата българщина.
Тогава? Ами, как да кажа, немското внесе идеята за многото: че културата не е само една, че можеш да кажеш както „мамо“, така и “Mutti”, че две е повече от едно. И че – тук вече визирам по-късни времена – щом има две, значи може да са и три, и пет, и много. Тоест, аз, както е видно, търся първопричината за това, което занапред беляза протичането на живота ми: амбицията за още нещо. За развитие. За бягство от зададената рамка. И я намирам във всичко онова, което през детството ми правеше нашия живот по-богат, по-особен, по-многосъставен, но и по-труден: обстоятелството, че освен „по български“, животът ни на улица „Херман Шкорпил“ 25 /по-късно – „Братя Шкорпил“/ протичаше понякога и по немски. Ето, например, как.
Имахме просторна дневна, обзаведена – може да се каже – стилно. В нея обядвахме, в нея си учехме уроците, играехме през зимата /заради студа, инак лете и в другите топли сезони играехме в салона на горния етаж/, вечеряхме. Всичко това изчезваше, когато настъпваше Коледа. Тогава стаята се преобразуваше до неузнаваемост, защото мама, подпомогната от баща ни, устройваше посрещане на празника по немски. Завесите – спуснати. Елха голяма, била е и до тавана. Никакви играчки по нея – само „сребърни“ и оранжеви матови топки, много ламета и голям брой свещи. Свещи и навсякъде другаде из стаята, на специални коледни поставки. Общо 40-50 на брой. /По-късно, когато вече влязохме в контакт със съвременна Германия, към тази украса се прибавиха и нови артикули, като дървените „пушачи” – Reuchermaenn-ите, фигурки, изготвяни в планината Erzgebirge, в чиято вътрешност се поставяха и запалваха специални „свещички”, които караха човечетата да „пушат”…/ Никакво друго осветление освен лампата над нотите на пианото. Мама свири и пее немски коледни песни, ние – с нея. За подаръците и за отрупаната с лакомства празнична трапеза – не говоря. Говоря за едно помещение, което няма почти нищо общо с града наоколо, с България, с живота навън. Ние сме в една наша утопична Германия. Ние почитаме dasChristkind. Свиден спомен, няма да го забравя.
На Великден също имаше ритуал. Мама скриваше боядисани яйца сред цветята и тревите на двора, обявявайки, че това е работа на великденския заек. Ние ги търсехме и откривахме с викове на радост. Тогава у дома за Великден се боядисваха около 200 яйца.
Кулминацията бе обаче при един друг зимен празник – Никулден. Но немският Nikolaustag предизвикваше в детството ми повече страх, отколкото радост – в интерпретацията на родителите ни при този празник се акцентираше повече върху „наказателната” част, присъща на някои негови тълкувания като ден на възмездието. Поне що се отнася до децата. На обед се консумираше шаран – риба с люспи, чието обилие при почистването определяше добре ли ще е семейството с парите през годината или не. /Мама отделяше една люспа, например, и я поставяше в портмонето си, за да умножи паричната му наличност./ ”Спектакълът” започваше надвечер, когато се мръкваше. Ние всички се събирахме в трапезарията – нямаше го само баща ни, който беше обявил, че ще се скрие от страх. От тавана на къщата с много трополене и шум слизаше Николаус с торба дарове и с нещо като суровачка или клон от дърво в ръце. Бях малка и не знаех, че това е баща ни – едър мъж с калпак на главата, облечен в обърнат с кожата навън дълъг зимен балтон /военното облекло на дядо ни, който е служел като лекар в Първата световна война и е обикалял зиме фронта, облечен с тази топла връхна дреха/. Влизайки в стаята, където го очаквахме, Николаус заставаше пред нас и страховито обявяваше едно по едно провиненията ни. „Кой направи тази и тази беля?”. Повечето бели бяха, разбира се, мое дело. Отвръщах всеки път с разтреперан глас „А-аз!”. Например: „Кой скри ключа от къщата в тръбата на рентгена?” „А-аз!” и т.н. , дорде се изредят всички присъстващи. Накрая Николаус изсипваше на пода съдържанието на торбата си – орехи, ябълки, сладки, дребни подаръчета. И докато ние ги събирахме, наведени, ни налагаше по гърбовете с тоягата. После напущаше стаята, прибирайки се обратно към тавана, откъдето трябваше – според поверието – да излети обратно през комина. След малко в стаята нахлуваше баща ни, превивайки се като пребит и с охкане обясняваше, как старецът все пак го е намерил и наказал за прегрешенията му.
Подобно празнуване на Никулден трая, дорде военните мобилизираха баща ни да служи известно време в трудови войски – поради дългогодишното си пребиваване в Германия, той не бе карал военна служба в България. През тази година на негово отсъствие мама бе решила тя да поеме ролята на Николаус. Когато тя влезе в стаята, веднага видях, че Николаус силно се е смалил. А когато той се надвеси над нас, произнасяйки осъдителните си думи, видях с безкрайно учудване сините очи на мама. И… разбрах измамата. Това тури край на този ритуал в дома ни.
Това – за празнуването. А ето и част от немското, но вече като труд и усилие. Трябваше да учим немски език с учителка. Маминото говорене не беше достатъчно да ни научи на граматика. Учителката се случи доста строга, а методът й на преподаване – схоластичен: зубрене на стотици и стотици думи ей така, една по една, за запомняне на родовете: мъжки, женски, среден. Беше ужасно. И – поне за мен – без резултат. Защото се „изхитрявах“ да пиша с блед молив цифричките 1,2,3 – съответно мъжки, женски и среден род – в дясно над буквите, вместо да ги науча и запомня. Детска му работа! Госпожата, също немкиня като мама, се казваше Ани Пискова. Веднъж ми удари плесница и – за мое приятно учудване – татко й се скара. След време Пискова замина за Германия и ни се чу, ни се видя повече.
Хората около мен мислеха – и мислят – че владея немски, както казват в България, „перфектно“. Но това не е съвсем така: език с уроци не се учи. Език се учи основно чрез пребиваване в съответната култура. Или ограничено – както е при мен – чрез контакт с nativespeaker, каквато бе мама. А инак дали съм „немец“ като нарицателно /точност, ред и дисциплина/ – и да, и не. Точността ми е пословична, но с реда съм по-скоро скарана. Нямам например приличен архив на извършеното от мен като изследовател. Това особено пролича, когато – послучай 70-годишнината ми – бе съставен и издаден сборник с мои статии, написани през годините. /Сборникът така е и титулуван: „През годините“./ Поместената библиография на мои трудове – книги, студии и статии – писани през годините, въпреки че е обилна /40 страници/, е непълна. Тя предлага главно това, което бе съхранено библиографски в Института за изкуствознание при БАН, където работих между 1983 и 2010 години. И до днес постоянно изникват от тук и там заглавия на мои статии, за чието съществуване отдавна нямам никакъв спомен…
