Част I Част II Част III Част IV Част V Част VI Част VII
Единадесети клас
На петнадесети септември влязохме в новата ни класна стая на първия етаж, точно до стълбището на централния вход. На първия етаж бяха стаите на единадесетокласниците и в подготвителен клас, когато се качвах по стълбите и влизах в гимназията, винаги поглеждах към техните прозорци с мисълта, че сякаш никога няма да дойде времето, когато ще се озовем тук. Струваше ми се нереално, че един ден и ние ще бъдем „големи”, а петте години дотогава — цяла вечност. Но ето че тази вечност вече беше минала.
След тържеството по откриването на учебната година с Камелия си правихме снимки, водени от усещането за значимост на деня, защото това беше последният ни първи учебен ден. Беше слънчев и изключително топъл, какъвто за мен винаги ще остане петнадесети септември. Това ни караше да искаме лятото никога да не свършва и за да го задържим, а и за да запазим спомена от къмпинга в Бяла, решихме да облечем за последно летните си дрехи. Но после размислихме и останахме с униформите.
Взех от къщи фотоапарата – една германска „Вера” с отделен светломер, голямата радост и гордост на татко. Никоя от нас не беше правила снимки. До този момент това беше запазена привилегия за нашите бащи, но след известно разучаване на колелцата и копчетата, някак се справихме. Бяхме горди и доволни от себе си, макар че резултатите никак не са блестящи. Снимали сме прекалено отдалече, не сме държали сметка за светлината, липсва фокус, и поради всичко това, а и заради еднаквите ни черни поли и светлосини ризи, единственото, по което мога да различа коя коя е, са обувките. Моите са с каишки, а нейните – с връзки.
***
След това дойде време за екскурзията до София, която традиционно се организираше само за единадесетокласниците в началото на всяка учебна година.
Пътувахме с нощния влак и в една навъсена утрин слязохме на софийската гара. С няколко момичета под предводителството на Камелия (която се оказа, че е идвала често в София, докато за нас градът беше почти непознат), стигнахме с трамвая до Съдебната палата. Поехме по тясна, прилична на клисура улица, сякаш вкопана между канарите на високи сиви сгради, а по средата, като криволичеща река, лъщяха трамвайни релси. (По-късно, когато вече учех в София, разпознах улицата като “Граф Игнатиев”). Миришеше на въглищен дим, беше мразовито, около нас бързаха хора, които сякаш не преставаха да се карат, и изобщо изглеждаха съвсем различно от варненци. Около площад „Гарибалди” влязохме в една баничарница. Беше претъпкана и шумна, с високи тесни плотове покрай стените, с купчини мазни хартийки и празни кофички от кисело мляко, и цялата обстановка нямаше нищо общо с варненския обичай баничките да се ядат бавно по главната улица, със спиране пред всяка витрина. Замаяни от голямото движение около нас, заехме позиция край един току-що освободил се плот, а Камелия се нареди на опашката. После изядохме баничките си от обща, лъщяща от мазнина хартия, която разгърнахме на не по-малко мазния плот, и се разделихме. Бяха ни дали целия ден да правим каквото намерим за добре и аз отидох да видя моята леля, сестрата на майка, която живееше в София.
Леля вече беше тръгнала за работа, но братовчедката ми ме чакаше заедно с една нейна приятелка и двете веднага дадоха да се разбере, че са настроени за приключение. Бяха в трети клас, което ме правеше безкрайно голяма, сериозна и способна да им осигуря всяко едно забавление, така че им предложих да избират. Те си избраха да отидем в Мавзолея. Влязохме и излязохме от камерата с тялото точно три пъти като всеки път преминавахме възможно най-смирено край застиналите пред входа гвардейци, а после покрай саркофага с обляното от бледа светлина восъчно лице и свитата върху савана ръка, и излизахме в градинката към Народния театър. След това заобикаляхме край бюста на Васил Коларов и пак влизахме, а аз през цялото време си повтарях едно стихотворение, на което ни бяха учили в детската градина:
Лежи спокойно в мавзолея
Димúтров, наш баща и вожд.
И чудна светлина се лее
от мавзолея ден и нощ.
Деца когато преминават
край каменния мавзолей
Димúтров сякаш се изправя
и чудна светлина се лей.
И както „мама”, както „татко”
изричаме с най-нежен зов,
с любов безкрайна и голяма
изричаме и Димитрóв.
После двете ме заведоха в сладкарница „Роза” в съседство с американското посолство, където им купих кока-кола и пасти парфе.
***
Спахме в една хижа на Витоша – споменът ми е за редици от нарове в дълга обща спалня, бодливи кафяви одеяла, влажни чаршафи и чешма на поляната пред хижата. Сутринта, когато излязохме навън, за да се измием на въпросната чешма, сварихме едно момиче от другия клас да стои пред клозета (от онези с дървен под, дупка по средата и две тухли отстрани на дупката) и да плаче, защото златните й пръстени, каквито традиционно се правеха по поръчка и се подаряваха на момичетата в последния гимназиален клас, изпаднали в дупката от джоба на дънките й, където тя ги била сложила предната вечер и, съответно, забравила, и сега не знаеше как да си ги извади. Пред дъсчената врата се образуваше нетърпелива опашка от непознати и се чуваха реплики да се дръпнем настрани и там да си решаваме проблема. Накрая обаче дойде хижарят и извади пръстените като ги наниза на една пръчка.
Единственото организирано мероприятие в тази екскурзия беше посещение в научен институт по посока на квартал „Младост” и наблюдение на ядрения реактор, който се намирал там. Показа ни го научен сътрудник с бяла престилка, който ни заведе до едно огромно и кръгло нещо, като през цялото време не спираше да ни обяснява разни неща за атомите, а другарката Драгоева, учителката ни по химия, превеждаше думите му на понятен за нас език. След това ни пуснаха отново и разрешиха да не се връщаме в хижата, ако има къде да спим в София.
Съученичките ми твърдят, че същата вечер сме направили опит да влезем в бар „Астория”, но портиерът не ни пуснал. Не помня, дори не мога да предположа чия е била идеята и откъде някой изобщо е знаел за този бар. Помня от момента, когато групичката ни от седем момичета вървеше по „Васил Коларов” към „Витошка” и спирката на трамвая, откъдето те щяха да се качат на последната „седмица” към един празен роднински апартамент в „Красно село”, където щяха да спят, а аз щях да продължа към „Владимир Поптомов” и моята леля. Отнякъде се появи Митко и тръгна с нас. Малко преди да излезем на „Витошка” ни настигнаха двама млади мъже и започнаха да ни говорят, в смисъл да се запознаваме и да ходим някъде заедно. Ние продължавахме да вървим без да им отговаряме, свели глави надолу. Беше много притеснително заради късния час и тъмната улица, но за наш късмет те се отказаха от запознанството и ни изоставиха.
Стигнахме до спирката и аз останах с момичетата, за да ги изчакам да се качат на трамвая. Митко също спря. И тук се оказа, че ключът от празния апартамент липсва. Започна претърсване на всички чанти, портмонета и джобове, придружено с неспиращи реплики „Провери в този джоб”, „Не го ли сложи в портмонето?” и неизменния отговор „Сигурна съм, че преди малко беше тук”.
Трамваят дойде и спря с ужасно стържене, после празните му вагони се изнизаха с трясък, а мъждивите му светлини напомняха на безнадеждно отдалечаващ се спасителен кораб. Стояхме на пустата улица, пред нас беше цялата софийска нощ, а ние нямахме никаква идея накъде да поемем – нито знаехме името на хижата, нито имахме представа как да стигнем до нея. Гушехме се в яките на ученическите си шлифери, а ноемврийският студ се увиваше около глезените ни и пълзеше нагоре.
Тогава аз предложих на момичетата да ги заведа у леля. Съзнавах, че сме много, но и не можех да ги оставя насред пустия град. Надеждата ми беше в широко скроената ми леля. Ако тя не ги приютеше, не знаех какво може да се направи.
Тръгнахме отново. Митко тръгна с нас. Това ме притесни, защото съвсем бях забравила за него. Представих си единствените места, на които леля можеше да ни сложи – хлътналия зелен диван и един изтърбушен фотьойл в голия и мърляв вестибюл, който тя делеше със семейство квартиранти. Не беше достатъчно за седем момичета, но все някак щяхме да се оправим, важното беше да не сме на улицата. Но Митко… къде щяхме да настаним Митко? От друга страна, по никакъв начин не можех да му кажа, че за него няма място и ако обича да си тръгне, и стомахът ми се свиваше от притеснение. И точно в този момент, о чудо на чудесата! На десетина метра преди входа на леля Митко се отдели от нас с едно „Чао, аз съм дотук”. Оказа се, че и той имал леля в София, която живеела буквално на 10 метра от моята. Признавам си, че въздъхнах с огромно облекчение.
***
Друго забележително нещо в единадесети клас беше драматизацията по „Алиса в страната на чудесата”, по сценарий на Мериан и Борислава. Диди и Камелия щяха да играят Туидъл Ди и Туидъл Дъм и, както се полага на близнаци, трябваше да изглеждат съвсем еднакво. Камелия намери плат на големи бели и червени карета и кройка на детско гащеризонче от списание „Прамо”. Кройката беше извадена на оризова хартия и уголемена, а аз й помагах с ушиването – предимно лазех на колене около плата, опънат на пода в коридора и й подавах карфици. Костюмите станаха много сполучливи, с огромни джобове, и Камелия и Диди ходеха театрално по сцената на Актовата зала с ръце, напъхани дълбоко в тях. Мериан играеше Алиса, облечена с една моя „момичешка” рокля на бели и сини квадратчета и дантелена яка.
От спомените на Владо допълвам:
„В „Алиса” аз играех ролята на мишок и свирех на цигулка „Мамма миа” на АББА. На Митето му сложиха възглавница под ризата, нали беше Хъмпти-Дъмпти.”
А Мак Станчев, спомням си аз, започна да казва на Диди „Туидъл Диди”.
***
Връщам лентата назад, за да кажа, че първата ни задочна среща с Мак Станчев стана при откриването на учебната година в осми клас. Директорът представяше новодошлите учители, каквато беше традицията, и стигна до Мак Станчев. Името предизвика бурни аплодисменти сред по-големите ученици; от думите на директора се разбра, че той бил една година на специализация в Англия и сега се връщал. Сред всеобщите възгласи на радост някой до мен попита: „Какво е това име Мак?” Аз също се чудех дали съм чула правилно, не знаех, че такова име изобщо съществува, но реших да предложа логично обяснение: „Сигурно се казва Макс, – казах аз. – Макс Станчев. Но при произнасянето двете с-та се сливат и се чува само „Мак”.
***
В часовете по английски изучавахме „Крал Лир”. Мак (Мака, както му казваха момчетата) влизаше в стаята с купчина книжки с твърди тъмносини корици и ролков магнетофон. Раздаваше на всекиго по книжка и пускаше магнетофона, от който се понасяше запис на пиесата в драматизация на Кралския Шекспиров театър (или може би радиотеатъра на БиБиСи). Ние трябваше да следим текста от книжките. Мака никога не гледаше дали точно това правим, така че всеки се занимаваше с каквото намери за добре, предимно се преписваха домашни за следващия час. Тъй като вече бях решила, че английският език ще е професионалното ми поприще, следях старателно пиесата, но за мен тя си оставаше едно безкрайно каканижене, целта на чието изслушване ми беше неизвестна. Все пак запомних два израза: poor forked creatures и poor naked wretches, които крал Лир използва в един от монолозите си, пропит с фундаментално съжаление към целокупното човечество.
За Мак Станчев Владо допълва:
„Имаше характерен жест с двата пръста на дясната ръка (палец и показалец, показващи разстоянието между тях), когато казваше, че ще ни даде малък откъс за домашно. Този жест Бай Иван го имитираше с думите: „Кафенце, цигарка и каничка с вино”.
Аз си спомням, че имаше навика да застава пред катедрата и да се обляга на нея с десния си лакът, а с лявата ръка, леко свита в шепа, да повдига на носа си очилата с дебели диоптрични стъкла.
***
Появи се идеята да играем „Алиса” в Русе, вероятно защото предната година русенската английска гимназия беше гостувала в нашата Актова зала с „Дванадесета нощ”. Беше много забавен спектакъл, костюмите бяха много „костюмни” (т.е. професионално направени) и много често се повтаряше изразът “yellow stockings”.
За това гостуващо представление Владо разказа:
„Спомням си, че когато русенци (или софиянци от английската гимназия) ни гостуваха със „Сън в лятна нощ”, един от артистите пусна ръка по гърдата на една от артистките, тя го бутна с едно „Е, стига де!”, а в залата някой каза: „Това май го нямаше в текста”.
Така че връзката с Русе беше направена и в началото на март се озовахме там.
Отново Владо:
„Помня как ходихме в Русе да представяме „Алиса в страната на чудесата”, как Соня се засили по наклона надолу и Цанков, за да я спре, застанал пред нея, паднал, спукал си коляното, че го шили в болница. С нас беше и Мак Станчев. В ресторанта, преди това, помолиха Цанков да изпее „Бели ружи”.
Ресторантът се казваше „Приста”. Запомнила съм го от една от тогавашните оскъдни реклами по телевизията. Представляваше лабиринт от няколко уединени залички и не всички се виждахме помежду си. Разбра се, че Цанков щял да пее, но преди това поискал да угасят централното осветление. В сумрака ние станахме и се насъбрахме около портала на салончето, където беше той. Пееше със затворени и силно стиснати очи. Помислих си, че вероятно така му е по-лесно да взема високите тонове. В песента се разказваше за това, как любимата на лирическия герой се омъжва за друг, а героят силно страда. Впоследствие се говореше, че самият Цанков имал някаква голяма нещастна любов и затова тази песен му била любима. Откъде се е разбрало това ли? Вероятно самият той го е разказал.
А втората вечер ни заведе – целия клас плюс Мак Станчев, в апартамента на негов приятел, с когото били служили заедно в казармата. Насядахме на пода в хола, някой угаси лампата и запали свещи, а домакинът извади китара, свири и пя. Някъде след полунощ дойде и един лекар, както си беше с лекарската престилка. Някой каза, че болничната линейка го докарала специално от нощното му дежурство, за да се види с Цанков. Действително, остана съвсем малко. Седна на един стол и кръстоса крак върху крак. Домакинът му даде чаша с бренди „Слънчев бряг”, но той не отпи, само я въртеше в дланта си. Имаше меко излъчване и беше обут с бели болнични чехли. Разбра се, че е акушер-гинеколог и Цанков го попита: „Докторе, колко изрода изроди?”, което било обичайна шега при тези лекари, но на мен тя ми се стори страшно грозна.
***
После дойде краят на учебната година с многото часове, през които основното ни занимание беше правенето на прощални снимки.
Тук сме с Цанков на стълбите на гимназията. Макар и да го коментирахме, пародирахме и одумвахме повече от всеки друг учител, признавам, че с него ни беше забавно и той умееше да скъсява дистанцията между себе си и нас. Аз съм седнала на по-ниското стъпало, вдясно от него. Вече не следяха за униформите, но в тези последни дни продължавахме да идваме с тях на училище, вероятно от сантимент. На черно-бялата снимка не си личи, но аз съм със светлосинята си униформена риза.
А тук сме с Мак Станчев, Байчо Георгиев (който не ни е преподавал, но беше водач на всички планински екскурзии) и Кожухаров – преподавателят ни по биология.
И с първия ни директор – Стоян Михайлов, който вече беше пенсионер, но дойде за нашето изпращане и връчването на дипломите.
И на дървения мост в двора, по който минавахме в продължение на няколко месеца, докато се строеше паметникът на Българо-съветската дружба (макар че не виждам връзката между рова под краката ни и все още недовършения паметник зад гърба ни).
***
А в нощите на последните ни учебни дни ходехме по серенади.
Обичайно се събирахме късно вечер в градинката на „Червения площад” и потегляхме. Заставахме под прозореца на съответния учител, Венелин носеше китарата си и засвирваше, всички запяваха, а въпросният учител вече ни чакаше, отваряше широко вратата и ни канеше в хола си, където беше подредена предварително подготвената почерпка.
Една от първите ни серенади беше на другарката Панчева, учителката ни по практика. По план тя беше последна в обиколката за нея вечер. Преди това бяхме пели под прозорците на Аврамова. Или поне мислехме, че сме под нейните прозорци. Промъкнахме се в един затревен двор по улицата към Морско училище, застанахме след избуялите треви и запяхме Yesterday. Пяхме, пяхме, пяхме… никаква реакция. По едно време се отвори прозорец и от него надникна едно момче от съседния клас. Изхили се и каза да сме се преместели от другата страна. Ние заобиколихме, подредихме се на тротоара откъм входа и отново пяхме… и пяхме. Отново се отвори прозорец и на него вече застана другарката Аврамова – блед силует в черна рамка, като портрет на дама от рицарски роман сред стените на високата си кула. Песента свърши, бялата фигура помръдна, каза „Благодаря” и прозорецът се затвори. Ние останахме на улицата като рицари, загубили турнир.
Но после Панчева ни вкара в хола си и ни гости с какаов крем в стъклени чаши, който ние буквално излапахме. След това свирихме и пяхме, и стана голяма веселба. Панчева се оказа много симпатична и гостоприемна жена, която не преставаше да носи неща за ядене, които ние изяждахме и продължавахме да пеем и да говорим, докато се развидели.
***
После дойде раздаването на дипломите в Актовата зала, а Владо произнесе приветствие от името на випуска.
Тук сме веднага след тържеството. На фона са прозорците на последната ни класна стая, към които бях гледала с копнеж цели четири години. Снимали сме се с Павла и Калоянова – двете ни класни, за които в този ден си дадохме сметка, колко много са ни дали.
***
След това дойде нощта на абитуриентския бал в „Журналист”. Нямаме снимки от бала и е странно, колко малко си спомняме всички от тази вечер. Соня помни, че Верчето била с рокля с едно рамо, а Мирослав – с бял костюм. Мирослав помни, че имало специална маса за гости в голямата зала, където беше вечерята. Владо помни, че сме чакали изгрева в Морската градина. Аз помня, че самата вечеря беше в ниска сграда в двора, вероятно лятна столова за почиващите, с грозен мозаечен под. Вечеряхме на дълга маса целият випуск — традиционното меню „Балкантурист” с шопска салата и мешана скара. След това стояхме безцелно и всички пушеха без да се крият от учителите, след това се преместихме в открито барче на плажа, отворено специално за нас. Останахме там, докато се развидели. Няколко двойки танцуваха на фона на изгрева. А после тръгнахме пеша за Варна и на спирка „Писател” ни застигна първият автобус.
***
Това е последната ни снимка като клас. Събрали сме се в двора на училище „Кирил и Методий” за манифестацията на 24-ти май, последната в ученическия ни живот. Заедно сме, но мисля, че вече всеки гледа в различна посока. Лично аз си бях намерила нова компания, която ми се струваше страшно интересна и към която нямах търпение да се присъединя.
***
Тук свършват ученическите спомени.
И понеже няма смисъл да се казват неща, които някой преди нас вече е казал, при това много по-добре, ще цитирам края на „Том Сойер”, защото ми се струва подходящ за случая:
„И така, приключва този разказ. И понеже е само за едно момче, разказът трябва да прекъсне тук; той не може да продължи нататък, защото ще се превърне в история на зрелия мъж. Когато пише за големи хора, човек знае точно къде да спре – до сватбата, естествено. Но когато пише за деца, той трябва да спре там, където съумее най-добре.
Повечето от героите на тази история са живи, преуспяващи и щастливи. Някой ден може би ще си струва тя да бъде подхваната отново и да се види в какви мъже и жени са се превърнали някогашните деца; поради което за момента ще е най-разумно тази част от живота им да не бъде разкривана.” (преводът е мой).
Послеслов
Оказа се, че спомените са като сънищата. В съзнанието ми те са ярки, пълноцветни и живи и преливат плавно един в друг като във филм, а когато започнах да ги пиша се получиха само фрагменти.
Същото е, когато сънуваш нещо вълнуващо и интересно, и на другия ден казваш на някого: „Знаеш ли какъв сън сънувах?” Другият те пита: „Какъв?” И ти понечваш да му разкажеш съня си. Отваряш уста и започваш: „Сънувах, че…” И после това, което е било толкова вълнуващо в съня, някаква дълга и логична история, се разпада на несвързани парчета и ти обобщаваш в безпомощна почуда: „Ами, беше интересен сън”.
Така и аз ще обобщя: „Бяха вълнуващи пет години.”
Защото мисля, че ако бях прекарала тези години на друго място и с други хора, сигурно щях да стана съвсем различен човек. Така че тези спомени за мен са важни. Може би не всички са запомнили онова време по този начин. Може би не всички ще се съгласят и с моите оценки. Съзнавам, че на много места измествах разказа от общите истории към моите съвсем лични вълнения, но хубаво ще бъде, ако, четейки, всеки е отклонил поглед от тези редове, отнесен към собствените си спомени и чувства. И не е нужно те да съвпадат с моите.
Оказа се още, че откровеността е нещо много трудно. Опитах се да бъда откровена, дори и за неща, от които винаги съм изпитвала неудобство и не съм споделяла, но трябва да призная, че все пак пропусках по нещо. Извън този разказ останаха радостите и разочарованията на първите житейски уроци, пикантните слухове за ученици и учители, коридорските клюки, любовите, ревностите, приятелствата и съперничествата, които неизменно съпътстват живота ни. Но за някои неща е лесно да се говори, но трудно да се пише. Някой ден обаче, кой знае, може да събера тези истории, да ги разкажа с измислени герои и да ги нарека „роман”.
