Разказ на вокалиста на Еуфория – най-младата хеви метъл група във Варна през 1989 година
30 години по-късно
Всичко започна, когато моят братовчед Косьо дойде да живее близо до нас, в същия квартал. В онзи момент той ходеше на уроци по китара. Беше в 5-ти клас, аз бях 3 години по-голям от него. Имаше собствена китара и идваше да свири вкъщи. Нещо отвътре ми подсказа, че след време и аз бих искал с негова помощ да се науча да свиря. Мина малко време и той ми каза, че учителят , при когото ходеше на китара, не можел да го научи на нищо повече. И започна сам да си вади песни, най-вече на Бийтълс, на Пърпъл и да ги свири.
Майка ми като малка е свирила на китара, нейната китара беше у леля ми. Свако ми също свиреше на китара. Отидохме специално с братовчед ми да вземем тази китара. Тя беше акустична, но приспособена с адаптер да бъде електрическа. После отидохме у Косьо и я включихме в уредба с отделни тонколони. Тя беше хубава марка, не помня Филипс или Сони, а тогава рядко имаше такива, беше 85-та или 86-та година.
Малко по малко започнах да му акомпанирам и после да припявам. Косьо правеше основните неща, солата, започна сам да се развива, можеше да чете ноти. Свиреше всичко по ноти, можеше да импровизира, а и да измисли нещо на момента, да направи нещо, което чуе. Беше много талантлив. Косьо можеше цял ден да си свири вкъщи и това го удовлетворяваше, не е борбен да излезе и да покаже какво може.
Аз съм роден на 29 май 1971, зодия Близнаци.
Няма група от известните, в чийто състав да няма някой зодия Близнаци – Пол Маккартни, Джон Лорд, вокалистът на Скорпиънс Kлаус Майне, Джон Лоутън от Юрая Хийп,басистът на Ван Хален Майкъл Антъни, китаристът на една нова група Камелот. Аз продължавам да слушам същата музика като преди, но с ново звучене. Сега ми харесват новите немски и скандинавски групи – пауър метъл и епик пауър. Обичам и симфоничен неокласикъл, както му казват. Това, което Ингви Малмстийн навремето започна като стил. Стил хеви с класически елементи, с по-изразени китари и с много добри вокали. Най-много държа да има хубави мелодии, особено във вокалните линии. Затова не се ограничавам и си пускам доста AOR банди. Тези неща много се развиха. Излязоха много млади музиканти, които правят страхотни неща, особено скандинавските групи.
Но как се запалих едно време по тази музика? Бащата на Косьо, чичо ми, имаше една касета на Ей Си/Ди Си. Тогава нямаше информация кой кой е, но пускаме тази касета и на двамата страшно много ни харесва. Това беше албумът им Highway to Hell, 79-та. Цялата касетка е с невероятни песни, такова нещо по радиото не са пускали. Казах си: това е моята музика. Kато отидох в Електротехникума, имах съученици, които слушаха такава музика и имаха хубави касетофони. Отвътре нещо ми ставаше като слушам това, променях се, идваше адреналин. Нямало е такова нещо в живота ми досега. Цялото ми същество показваше, че това е нещото, което искам. Тогава това го усетих много силно и просто реших да го следвам.
Имаше едно момче Ивайло, голямо колкото братовчед ми, 74-ти набор, бяхме приятели от деца. С братовчеда на Ивайло пък бяхме съученици. Ивайло реши да се занимава с барабани, а и любимата му група беше Меноуър. Почнахме да се събираме в домашна обстановка и да си дрънкаме. Приспособявахме разни неща по мази, свирехме също в един гараж и често се събирахме. Започнах да ги подтиквам да направим нещо и да излезем хората да ни видят.
Започнахме да свирим по разни събирания.
Двамата с братовчед ми свирим, Ивайло също започна да свири, понеже беше учил малко цигулка, оправяше се и на пиано, почна да учи и китара. И като се съберем – кой каквото хване. Ако има две китари, свирим с две китари, ако има три – с три. Имах един приятел и съученик Стоян, на когото бях споделил, че свиря, и той ни канеше у тях. Започнахме да правим много хубави купони. Тогава отстрани всички започнаха да ни казват: хайде, направете си група!
В един момент Стоян идва при мен и ми казва: съседката ми е най-добрата клавиристка във Варна, Калина Алексиева. Тя свиреше в Доктор Дулитъл, в Луцифер беше, ползваше се с голяма репутация, тя ни беше кака, по-голяма от нас, имахме я за богиня, но лично не я познавахме. Обличаше се с метълски дрехи, с разни шипове. Стоян ни свърза с нея, закара ни направо у тях. Калина имаше някакъв познат, Димчо, който си търсеше група и беше басист. А да намериш басист беше много трудно. Даде ни само телефона му и после му се обадих. След като се срещнахме, стана ясно, че вече е уредил място за свирене в Матроския клуб.
Димчо имаше организаторски качества.
Беше отишъл при началника, висок млад офицер, напредничав в мисленето си и в действията си. Димчо говорил с него, той казал: добре, но при едно условие: да правите концерти и за нас, по нашите бази, когато ви поканим за нашите тържества, няма да отказвате. А ние само това чакаме: да имаме изяви. Какво по-хубаво от това. И започнахме да репетираме четиримата. Харесахме се. Димчо свиреше отскоро на бас китара, от февруари 89-та, но беше изключително ритмичен и напредваше бързо. Беше краят на октомври, точно около Промените.
Димчо беше организаторският дух в групата, а аз нахъсвах отвътре: ще направим това, ще направим онова. Скачах, виках. Репетициите ни бяха като малки концерти, на които идваха много приятели. В Матроския клуб залата беше голяма, сцената висока. Тогава там репетираха едни момичета народни танци. С тях се сменяхме. Беше интересно, защото момичетата бяха хубави, на нашата възраст, заигравахме се. В тази зала сега репетира Военният духов оркестър на Варна.
Нещата се случват, точно когато истински го искаш,
убедил съм се в живота, и истински работиш за него. И го искаш с чисто сърце. Така сме го искали тогава: да намерим толкова бързо басист, да намерим веднага зала за репетиции… Нямахме и барабанист. Не мога да си обясня защо още в началото не предложихме на Ивайло. Първо дойде Митко /Пейса/, дълго време свирил в група Одесос. Викаха му Пейса по името на Иън Пейс, барабаниста на Пърпъл, който беше номер едно, а Митко искаше да го имитира. След години Косьо, братовчед ми, се ожени за сестрата на Митко Пейса. Но при нас Митко беше много несериозен. Той дойде един-два пъти, имаше и някаква друга група, чудеше се кого да избере. Той ни запозна с един друг барабанист – Косьо /Кози/. Кози пък идваше от името на Кози Пауъл, другия голям барабанист – на Рейнбоу/. След като и Кози си тръгна, ние решихме да вземем Ивайло, с когото си свирихме от началото. Наш човек, с него израснахме, знаем се. Двамата барабанисти, които си тръгнаха бяха от езиковите гимназии. Покрай тях се запознахме с Петър Многознаев. Пеци учеше във френската гимназия и имаше таланта да измисля рифове – основните мотиви на песните.
По него време, когато сваляха Тодор Живков, октомври-ноември, не се знаеше какво ще стане, всеки се беше изпокрил.
Хората се дръпнаха. Повечето мъже, които свиреха във известните варненски групи бяха завършили казарма, а ние бяхме ученици. Ние бяхме най-младата група във Варна. Така ни обявяваха.
Ивайло и Пеци дойдоха по едно и също време и започнахме да си съчиняваме наши неща. Първата ни песен беше „Градове на ада” с текста на Васко Ленъна /беше с дълга коса и малки ленъновски очила/. Васко дойде на една репетиция и много ни хареса. Тази песен решихме да бъде по-траш, ставаше въпрос за Содом и Гомор и как градовете на ада/ облени са в кръв/ и от нейния мирис/ пияни са всички. Едновременно с това правехме и кавъри на Джудас Прийст, Дийп Пърпъл, Металика и други. Тогава не вървеше да излизаме на сцената без Металика.
Димчо предложи името Еуфория, защото на репетициите създавахме бясна обстановка. Задаваше се Рок-ринг на варненските групи, където искахме да участваме само след месец. За един месец се подготвихме. На 19 декември трябваше да имаме участие в Орбита. Краткият срок ни притесни, но това беше единственият шанс за раждане на нашата група.
Настъпихме здраво педала. Димчо ни запозна с Деси Неделчева, било е ноември 89-та, която пишеше страхотни стихотворения. Тя ни предложи едно и се роди песента Дребни истини. Пеци измисли основния мотив. Пеци и Косьо прекрасно си разделиха солата. Между тях имаше голямо разбирателство, бяха тихи и скромни. Никой в групата не се мислеше за най-добрият. Това ни скрепяваше като група.
Песента Дребни истини си беше чист хардрок с подчертано мелодична линия.
После по моя идея в интродукцията вмъкнахме част от На Елизе на Бетовен. Когато дойде в групата Теодора, клавиристката, тя свиреше това и аз през това време излизах от сцената, преобличах се и пак се появявах с по-метълски дрехи. Учудващо е как сме били наясно с много неща – как да изглеждаме, как да се държим, коя песен кога да изсвирим при участие, за да се харесаме най-много. Тогава нямаше почти никаква информация. Естествено, нямаше интернет, тогава беше излязло видеото. От малкото, което сме видели, сме правили някакви правилни заключения. Например, вокалистът излиза в момента, когато започва да пее, за да внесе кулминация. Публиката избухва в този момент. Пеци отново излезе с неговите композиторски идеи – за една вечер, отново с текст на Деси Неделчева, измисли нашия единствен блус – Последни дни и слънцето ще свърши. Особено ми хареса момента в стиховете: Да ме боли отдавна вече мога/ и свикнал съм във гърлото да пари. Невероятно!
Наближаваше нашето бойно кръщене. За концерта в Орбита не бяхме свирили още на голяма сцена и с големи апаратури. Димчо се познаваше с двама-трима от Доктор Дулитъл. Те бяха организатори на този концерт, имаха си репетиционна вътре в орбита, ние сме ходили да ги гледаме там. Това, че на концерта щяхме да свирим на тяхната апаратура и че Димчо ги познаваше, ни даде едно предимство. Помолихме ги да ни пуснат в репетиционната предния ден и те взеха, че се съгласиха. На 18-ти декември 1989 репетирахме целия ден в Матроския клуб, накрая не знаехме къде се намираме… Пеци дори заля барабаните с вода, за да не прегреят. Бяхме капнали от умора. И след това – направо в Орбита.
Дойде Сашо Доктора от Дулитъл. Хубав човек! Започнахме да свирим и като се чухме, едва не пощуряхме от радост. Изсвирихме си парчетата по два пъти и поразени си отидохме. Бях пресипнал много сериозно, но взех мерки вкъщи. Взех няколко пресни яйца и една бутилка ракия. Яйцата за гласа, а ракията – заради сценичната треска, да не сме напрегнати. Отидох в мазата на един приятел и дегустирах всичките ракии. Взех от най-силната. Направих и сандвичи. Щяхме да бъдем там доста време. Обмислях всичко, за да станат нещата по най-добрия начин. Някои на нашата възраст се занимаваха с това как да се напият, как да пребият някого, как да счупят нещо. А ние наблягахме на градивната част. Това ми харесваше в моя живот, особено тогава, че тази младежка енергия и ентусиазъм отиваше към доброто. Ние сме избрали доброто. Мина наистина много време оттогава, но виждам, че е било така.
Наближаваше раждането на групата.
На другия ден, 19 декември 1989 година се събираме всички в Орбита. В групата цареше притеснение какво ще стане. Като най-млада група и без опит, щяхме да свирим първи. Концертът щеше да бъде в концертната зала на Орбита, която все още се използва за такива цели. Детето ми сега там репетира пеене и балет.
Тъй като щяхме да бъдем първи, трябваше преди всички да сме готови с настройката на инструментите, беше много важно, защото публиката долу започва да нервничи. Качихме се във фоайето на втория етаж, изкарахме сандвичите и бутилката. Народът отвън се беше събрал и тръпнеше в очакване. Започнахме с Камъните падат в метъл вариант за няколко секунди. Вече ревяха от възторг.
Беше време да им покажем на какво сме способни. Започнахме с Градове на ада. После Дребни истини щяхме да изпеем в чест на Доктор Дулитъл. Постепенно излизахме от обръча на притеснението. Показахме хард и хеви, време беше да им предложим и блуса си, който доста се хареса. Дивеехме. Дали не сънуваме?
Идваше моментът за гвоздея на програмата. С прилично свързани думи за еуфорията, която ни беше обзела, казах, че сега ще разберат откъде сме започнали и защо сме решили да свирим.
Запяхме Smok on the wаter, а те заглушаваха с рев тонколоните.
Имаше едни на първия ред и помислих, че нещо им става. За тогавашното време сме правили голямо шоу. Някои групи излизаха, тактуваха си с крак, за да не сгрешат, като дървета. Свири мотамо нещата, може да свириш така в студиото, но на концерт трябва да правиш шоу. При включването на баса, Димчо се сурна на колене. А Косьо им обра точките със солата си. Казваше: не искам да свиря едно към едно солата на еди кого си, ще почна като Ричи Блекмор, ще го доразвия като себе си и ще го свърша като Ингви Малмстийн. Но песните на Металика държахме да са точно изсвирени, защото едно малко кривване, можеше да разгневи публиката.
Като излязохме от сцената, в коридора ме чакаше още една изненада. Първо, видът ми в огледалото, изпотен и със светещи очи от адреналина, видях се променен и това усещане остана за цял живот. Все едно беше вчера. Второ, на врата ми се метнаха няколко момичета, някои от които слабо познавах.
Нямахме нужда от наркотици, никой от групата не е вземал подобни неща, нямахме нужда и от много алкохол. Достатъчни ни бяха музиката и екшънът, който правехме. Сцената постоянно ми липсва. Димчо пък се хвърли с неописуеми викове върху мен. И ме разцелува. Независимо от този успех, бяхме наясно, че няма да бъдем най-добрите, че трябва да продължим. Хубавите неща ще се случат.
Записа Десислава Неделчева
ноември 2019
/следва/
