Разказ на вокалиста на Еуфория – най-младата хеви метъл група във Варна през 1989 година. Втора част.

30 години по-късно

Дойде 1990 година. Димчо ни каза, че ще имаме концерт в Спортната зала. След Рок-Ринг– а и след началото на демократичните промени у нас, започнаха да се роят групи. Записаните /само варненски/ групи за това участие бяха над 30 и организаторите се виждат в чудо. Решават да направят прослушване с комисия и изисквания. Насрочената дата беше 24 февруари. Димчо не вярваше, че ще се класираме, а аз и Иво бяхме уверени. Косьо и Пеци бяха пас. Според  регламента трябваше да свирим  две собствени композиции плюс инструментално парче. Голяма част от инструментала беше на Пеци. Разделянето на солата означаваше отлично сработване между Косьо и Пеци.

Прослушването

беше в Орбита, същата зала, в която беше предният ни концерт. Жури на прослушването бяха добри музиканти, включващо и двама от Доктор-ите. В списъка на прослушването бяхме назад. Бързо настройване, сценично поведение, текст и музика – това бяха изискванията. Соло барабанът на сцената беше под всякаква критика. Отидохме и взехме соло барабана на моя приятел и съученик Асен. Той имаше в мазата си хубав комплект барабани.

Аз и Иво си отидохме вкъщи, въпреки че прослушването беше започнало. Бързият развой на събитията наложи Димчо да се обади на Иво да идваме веднага. Тогава нямаше джиесеми,  звъннал е от телефон на улицата на стационарния домашен телефон на Иво: Много бързо вървят групите и ще изтървем представянето. За нула време Косьо, Пеци и Димчо се настроиха и точно навреме излязоха на сцената. В залата се бяха събрали всичките 30 групи, които очакваха със затаен дъх окончателните резултати. Започнахме с инструментала, а аз бях сред публиката. После дойде песента Дребни истини и ни прекъснаха по средата. Журито ме накара да им напиша текста на Дребни истини. Явно много им хареса. Свириха още една-две групи и трябваше да обявят резултатите. Бяхме в почетната десятка. Обаче отново трябваше да свирим първи.

Участието в Спортната зала изискваше сериозна подготовка, а с апаратурата, с която репетирахме, не можеше да се отиде по-надалече. Тогава Димчо откри възможност да репетираме в барчето на завод Васил Коларов. Там беше малко по-добре – имаше два комплекта барабани, йоника и уредби. Беше доста обширно, имаше си и сцена. С най-добри чувства се разделихме с приятелите, които ни протегнаха ръка в Матроския клуб, като обещахме да се отзоваваме винаги на техните покани.

Предстоеше 17 март 1990 година, Спортна зала.

Това означаваше представяне пред хиляди хора. Излизането ни трябваше да ни утвърди на варненската сцена, за да погледнем и по-напред.

Организатор на шоуто беше Дарин Сотиров. На 17 март Спортната зала беше пълна, отпред хора… Намерихме човек, някакъв познат на Димчо, който имаше видеокамера и записваше на VHS. Събрахме помежду си пари и решихме да запишем концерта. Предварително бяхме направили плакатчета на групата, които да хвърляме в публиката. Започнахме с инструментала

после Градове на ада, Дребни истини и провикването Искате ли нещо познатоооо? Seek And Distroy, публиката тотално изтрещя. След това One, после искат още, ние се суетим какво още ще свирим, това го има на записа. Но имаме ограничено време, след нас са група Динамика. Представихме се повече от добре.

Баскитаристът на Луцифер организирал представянето на варненските групи на някакъв фестивал в Свищов, един от организаторите на който беше и Кирил Маричков. Той  веднага ни предложи да участваме там. Първият път ни помогнаха Доктор Дулитъл, сега Луцифер, тези две групи заедно с още една НЛО /впоследствие станаха Мистър Хард и още свирят/ бяха най-добрите във Варна. Продължихме да се готвим. Ще ходим в друг град, вече със заплащане.

Така отидохме в Свищов,

бяхме два дни там, спахме в хубав хотел, платиха ни. Това се случи през април 1990 година. Концертът беше на стадион Академик в Свищов, разпънати тирове, големи апаратури и т.н. Тогава участваха големи варненски групи, като Тотал, Одесос, Хадес. След концерта имахме много почитателки и ходихме с тях на разни места.

Тръгнахме за участието си в Свищов няколко варненски групи с нощния влак с прикачване на гара Левски. Беше краят на април, а във влака надули парното, няма как да го намалим и прозорецът на купето е повреден – не се отваря. Нашата група сме в това купе. По двама души скачаме на дръжката – все едно, прозорецът не се отваря. Камен /Камбуза/, вокалистът на Одесос, известен с това, че редовно се напива, вече във влака се беше подквасил, влиза с едни кубинки. По-голям е поне 6-7 години от мен. Момчета, как сте, всичко наред ли е? Бате Камене, всичко е наред, но е много топло, прозорецът не се отваря. Няма невъзможни неща за мен – се провиква. Той пробва, а е много килограми, но не може да го отвори. И с някакво бащинско чувство сякаш казва: ще направя всичко възможно да се чувствате добре. Но пиян, не разсъждава много. Отваря вратата на купето, излиза в коридора и се засилва. Чудим се какво ще прави. С тежките си кубинки ритна прозореца. На прозореца нищо му няма. Засилва се втори път, ние викаме: Недей, няма проблем, ще се преместим… Не, няма недей, аз този прозорец ще го отворя.  На третия път счупи прозореца и половината висна навън с огромното си тяло. А влакът си върви. Увисна така и заспа. Започнахме да го дърпаме да влезе обратно в купето, за да не се изсипе навън и да се убие. Събрахме се всички и го придърпахме обратно. Побързахме да се изнесем и от купето, защото обикаляше един полицай. Пристигнахме в Свищов, но организаторите не са готови да ни настанят и ни сложиха до обяд в едно читалище, но ние не сме спали цяла нощ, налягахме по едни маси. На гара Левски пък чакахме 2 часа следващия влак. Имаше доста пияни музиканти от групите и по едно време взеха да размятват колкото китари намерят наоколо. Подбраха и китарата на Косьо. Как оцеляха тези китари на перона посреднощ, не знам. Като си починахме малко и хапнахме в Свищов, тръгнахме да се разхождаме по улиците и раздаваме едни листовки Заповядайте, варненски групи ще участват с покани за концерта вечерта. Не си губим времето.

След концерта се изнасяме по едни коридори от стадиона и ни пресрещат фенки. Излязох от стадиона с две непознати момичета под ръка. Вървим с тях и ги каним да дойдат във Варна. Радвахме се на вниманието, защото това означаваше, че си постигнал целта си, взривил си хората с музиката, направил си ги щастливи.

Чувствахме се удовлетворени и това няма как да се забрави.

Прибрахме се във Варна и през този период се роди една идея в главата ми – да вземем момиче в състава. Исках също да правим по-меки, по-мелодични неща. Това беше рискова идея. Тогава Димчо доведе една позната на момчетата от Сакс, не беше от нашите среди, беше учила в Музикалното училище, а тогава беше в Математическата. Това беше Теодора Колева – Теди. Харесахме я и стана наша клавиристка. По-късно стана професионален музикант, дълги години работи в Норвегия и Германия. Но ние бяхме първата й група. Теди много бързо научи песните ни.

Тогава се обадиха от Матроския клуб да свирим във военната база на войниците. Бяха ни сложили сцена, ядене, пиене. Взехме Теодора с нас, беше съвсем нова, за да я представим. Ние свирим, войниците се радват, нямахме ограничение във времето. Беше през месец май, в една приятелска атмосфера. Изсвирихме всичко, което можехме да изсвирим. Направихме пауза, говорихме долу с войниците, снимахме се с тях, все едно сме някакви звезди. Нямаше заплащане, но тогава това не беше толкова важно за нас. Помня, че в Свищов ни бяха платили по 5 лева на всеки и баща ми ги сложи в рамка, като казваше: Това са първите пари, заработени от сина ми с честен труд.

Концерт на брега на Дунав

По едно време чухме за някаква покана за концерт в Русе през юни-юли 1990 година. Димчо ни каза, че ще има концерт на брега на Дунав с групи от цяла България. Никой официално не ни беше поканил. Грабват се тримата – Димчо, Теодора и Пеци и отиват в Русе. Спят в някакви хотели, Димчо се обажда на другия ден сутринта: Тръгвайте веднага. Но пак не е ясно ще има ли нещо, или няма да има. Не е сигурен, но тръгвайте. И ние тръгнахме, но изтървахме влака, гонихме го с такси до Белослав, но и там го изтървахме. Върнахме се до Варна и отидохме с автобус до Шумен, за да хванем следващия влак. Цял ден пътувахме, отидохме в Русе и започнахме да ги търсим. Няма джиесеми, няма интернет. Търсим ги в хотела в центъра на града, не ги намираме, става тъмно и преспиваме в този хотел, на другия ден отново ги търсим из града. Така и не ги намерихме. Накрая се върнахме във Варна. Димчо и другите бяха бесни, че не сме дошли. Никога не ни повярва, че сме били в Русе. После каза: Добре, че не дойдохте, защото и без друго участие нямаше да има.

Следваше едно голямо участие с продължителност два или три дни в Летния театър. В него щяха да участват само по 3-4 групи на ден. Беше юли месец, имахме вече известен опит и бяхме по-уверени. Това беше първото свирене на Теодора на голяма сцена. С Ивайло бяхме измислили как да представим продукта си чрез цялостно шоу.

Направихме едно сърце от дунапрен,

напоихме го с изкуствена кръв и трябваше аз пред публиката да го стискам и да тече кръв на сцената. Бях с един работен гащеризон с табелка отпред Не пипай, опасно за живота и излизахме на сцената с едни бутилки алкохол. Това беше само за първата песен. Изваждам си сърцето, то пулсира, капе кръв, хвърлям го в публиката, страшна работа… Помолихме моя съученик Стоян да записва на касета. Търся този запис. На първата песен много се раздавам, но на втората Дребни истини излиза Теодора и водещият /мисля, че беше Доно Цветков/ казва: Това е новият член на бандата. Хубава е, нали? и всички долу реват. Тя започва да свири интрото На Елизе и през това време бягам в съблекалнята и набързо се преобличам. Слагах дрехи със синджири, колани и значки, за да бъда по-атрактивен.

Имали сме някаква визия как да изглежда всичко, беше едно такова самодейно. Отивам на гости на Стоян и виждам на стената у тях някакъв кукер с висящ през него синджир. О, вземам го и го слагам на колана си, а след концерта го връщам на стената, понеже кукерът е на майка му. Станахме известни във Варна. Срещат ни по улицата и ни сочат: Аааа, Еуфория, много ме кефите, ще направите ли още нещо на Металика? Срещат те хора, познават те, говорим си. Искали са ми автографи след концерти. Нашите снимки, които хвърляхме сред публиката, после на тях давахме автографи.

За всички концертът в Летния театър беше повратна точка.

Във времето преди него, започнахме сериозно да се караме помежду си. Проблемите тръгнаха от разправиите между мен и Димчо. Когато дойде Теодора в групата, се разделихме на два лагера – аз, Иво, Косьо и Димчо, Теодора, Пеци. Имаше някакъв момент, в който Димчо ми казваше да не идвам изобщо на репетиции и че не съм в групата. По едно време се събрахме на Станчовата алея в Морската градина, където много дълго говорихме. Косьо и Иво казаха, че си тръгват заедно с мен. Зададе се обаче концертът в Летния театър, който беше с много хубава организация, с добри групи, дадоха ни повече време за участието, не излязохме първи, а когато ние решихме. Събрахме се пак и си казахме: ако концертът мине успешно, ако ни харесат, значи аз имам място в групата. Не ние, а концертът ще реши. Бяха пробвали един-двама други вокалисти, но нищо не ставало. Аз поставих това условие – ако мине добре, не ме закачате повече и спорът приключва. Всички се съгласиха.

Но точно в деня на концерта или предния ден, почина майката на Ивайло.  Отидохме да се поклоним. Спряхме да говорим за концерта в такъв момент. Излязохме от тях съкрушени. Все пак говорихме с Ивайло, той пък сподели с брат си и каквото каже семейният съвет.  Решиха, че можем да участваме в концерта.

Направихме фурор и така страстите вътре в бандата утихнаха.

Предстоеше концерт на Кортовете, за който започнахме да се готвим. Беше изцяло наша инициатива и щеше да е последният с мое участие (след по-малко от месец влизах в казармата). Предложихме на приятелите си от пънк бандата Фитил да ни подгряват. Решихме да направим плакат като големите групи, който да закачим на сцената. Еуфория беше изписано така: Е-тата като на Металика, О-то като на Меноуър. Направи ни го един художник на дълго бяло платно.

Когато свирихме на Кортовете,

се получи гаф с апаратурата. През деня ни дадоха възможност да се настроим, да си направим репетицията. Жеко от Призма беше тонрежисьор, извикахме го и той ни настрои да звучим много добре. Тръгнахме си за час-два, малко да си починем до концерта, дошъл диджеят, който работи в тази дискотека и започнал да си прави някакви записи. Отиваме, всичко разстроено, концертът започва, ние не успяваме да нагласим веднага нещата. И за да не започне публиката да нервничи, засвирваме Motor Breath на Металика, ей така между другото. А това е едно много надъхващо парче. Публиката – във възторг. А в това време с помощта на приятелите си от група Сакс успяваме да оправим звука. Нататък всичко мина както трябва. Тук е моментът да спомена и последната ни песен – Ключ. Текстът, естествено от Деси Неделчева, а музиката беше най-вече дело на Косьо. Различаваше се от другите. Беше някак разчупено, по мелодично и по-музикантско.

Имахме и едно нерегламентирано участие. Цялата Еуфория се изсипахме на концерт на група Хитър Петър в читалище Маяковски. Харесвахме ги. В момента сме с китариста им в една група. Концертът мина, залата – пълна.

Ние изведнъж решаваме да помолим  организаторите да се качим на сцената

и да изсвирим новата си песен Бяс. Убийствено хеви, надъхващо и бързо, по текст на Деси Неделчева /както винаги след Градове на ада/.

Публиката тъкмо се кани да си ходи, но побързах  да се добера до микрофона и да обявя, че ще има още. Направихме обичайното си еуфорично шоу. Барабаните бяха вдигнати на по-висока платформа. Докато вървяха солата, се качих там и скочих долу при китаристите. Не знам как не се пребих. Но публиката не ни пуска и се наложи да изсвирим и Seek and Destroy. Радваме се, че забавляваме  хората за пореден  път.

Преди участие усещам притеснение, но в мига, когато се кача на сцената и хвана микрофона, ставам друг човек. Сякаш друго същество влиза в мен, уверено, диво, готово на всичко за публиката, за шоуто, за момента.

ноември 2019

Записа Десислава Неделчева