Шестица по английски?!
След тържеството отидохме да се разхождаме на Златни пясъци, предполагам идеята отново е била на Павла.
На снимката сме слезли от автобуса на спирка „Република” и вървим по посока на хотел „Интернационал”. Павла току-що ни е раздала бележниците с крайните оценки и аз не мога да повярвам на очите си, че имам шестица по английски! Кадърът е запечатал точно този момент.
Възприех тази шестица като чиста проява на щедрост от страна на Павла, но какво огромно облекчение! Мислех си, че ще завърша с четворка.
Лятната бригада
През лятото трябваше да ходим на бригада в „Янко Костов”, консервната фабрика на града. Събрахме се в двора на Пета гимназия (сега Археологическия музей). Павла дойде да ни види и да ни изпрати.
Тук сме в двора на Пета гимназия и чакаме автобусите, които да ни закарат до бригадирския лагер, макар че точно в този момент нямахме никаква представа къде отиваме и какво ни очаква там. Или поне аз нямах.
Снимката е от архива на Соня и тя е написала на гърба: „Лятната бригада в „Янко Костов”, малко преди „превръщането ни в бригадири”.
На втория ред най-вдясно е Милена. Тя учи с нас само в подготвителен клас; след това родителите й се преместиха в София, и тя с тях.
Аз вече съм с къса коса. Най-после една фризьорка се смили над мен и ме смести за постригване между две лелки, които си бъбреха под каските. Много съм щастлива.
Тук вече сме „превърнати в бригадири”. Униформите, които сваляхме само вечер за сън, бяха от син дочен плат, безкрайно избелял, и с тези безумно къси шорти. На снимката се вижда как почти всички са с ръце на дупето, явно в жест, който се превърна едва ли не в тик, да придърпат тази недоразумително къса дреха надолу. Поне аз винаги се опитвах да го правя, естествено без никакъв успех.
Павла е дошла да ни види. На фона – палатките, в които спяхме. Спяхме в огромни брезентови палатки, по 20 души в палатка, и единственото ни лично пространство беше леглото и мястото под него. Закачалки нямаше и всичко трябваше да се скатава в чантите или под възглавницата, кой където намери, но така, че да не се вижда. Леглата трябваше да се оправят по определен начин – да се застилат с едно кафяво прашно одеяло, което да се подпъхва под дюшека, а под възглавницата да се оставя една педя ивица от чаршафа. Имаше второ одеяло, което се сгъваше и се подреждаше при краката.
Минаваха дежурни, за да проверяват дали леглата са оправени както трябва и краищата на палатките се вдигаха нагоре, за да се проветрява вътрешността. Така всичко беше изложено на показ и преобличането ставаше много трудно, но и без това цивилните дрехи бяха забранени и ние стояхме почти денонощно с униформите – както сме на снимката. При момичетата обаче, дори разкопчаването беше невъзможно, макар че през деня под брезента ставаше много задушно.
На тази бригада чистехме кайсии за компоти. Сутрин ставахме много рано (може би в 6.30?) и се строявахме на плаца пред палатките. Беше студено, защото лагерът беше на края на града, на практика на открито поле. След това под строй с маршова песен отивахме в самия консервен комбинат. Трябва да сме закусвали, но не помня какво.
Трябваше да изпълняваме задължителна дневна норма, мисля че беше 18 касетки изчистени кайсии. Раздадоха ни бели престилки и малки закривени ножчета, с които да отделяме костилките. Обясниха ни, че разполовяването на плода с ръце е забранено, защото половинките на кайсиите трябва да са с гладки ръбове. Въпреки привидната мекота на плода, чистенето се оказа много трудно и бавно, поне за мен. Ножът постоянно се изплъзваше и се забиваше в дланта ми, така че в края на работната смяна имах множество малки дупчици на лявата ръка, с която стисках кайсиите. Мъкнехме щайгите от един палет, който електрокарът стоварваше в средата на халето, тръшвахме ги на работното си място, вземахме кайсия от домъкнатата щайга, режехме с ножа, изхвърляхме костилката в друга щайга, която стоеше на пода в краката ни, а изчистените половинки слагахме в трета щайга. Изобщо не ми спореше и живеех в постоянен страх, че ще ме оставят да си доизпълнявам нормата и след смяната. До мен работеше Наско – завиждах му за сръчността; имах чувството, че си е изпълнил нормата още в десет часа, а аз едва бях преполовила втората щайга. Навсякъде миришеше силно на вкиснати плодове, по целия под бяха размазани настъпани кайсии и имаше много мухи.
Не помня какво сме правели следобедите, най-вероятно сме се размотавали из лагера и сме се излежавали в палатките.
„Поморин” и „Мери” срещу „Сигнал”
Миенето беше голям проблем, къпане изобщо не се предвиждаше. Единствената тухлена постройка в целия лагер бяха тоалетните – дълга сграда с клекала, разделена на две – съответно за мъжките и женските отделения. Всички по-сухи места по пода бяха покрити с насипана хлорна вар и миришеше смъртоносно на белина. Тоалетна хартия, разбира се, нямаше, но тогава дори не се е приемало, че трябва да има. Всеки си носеше от къщи (тя и по магазините беше дефицитна) и отивайки до тоалетната, си вземаше толкова, колкото му трябва.
Миенето ставаше на външни чешми – огромно циментово корито по протежението на сградата с тоалетните с много кранчета само със студена вода. Ставаше за миене на лицето и ръцете, но краката можеха да се измият само при силно повдигане на пръсти на единия крак, защото коритото беше много високо, и премятане на другия в коритото, след което следваше мазане със сапуна и поливане с шепи, защото коляното идваше над височината на кранчето. След това процедурата се повтаряше с другия крак. Макар че бях висока, това миене ми беше доста трудно. А как са се справяли по-ниските – не знам. Може би са ходили две седмици (колкото трая тази бригада) с мръсни крака. Баня нямаше и не знам дали някой от организаторите на лагера изобщо някога си е помислял, че трябва да има.
От целия процес на хигиенизиране най-силно ме впечатляваха пастите за зъби. По него време имаше само две марки – „Поморин” и „Мери”. В къщи майка купуваше „Поморин”, съответно това беше моята паста, но забелязах, че по-разпространена е „Мери”. Отделни момичета имаха паста „Сигнал” – бяла с червени ивички, миришеше сладко на дъвка и минаваше за връх на лукса. Тук не се продаваше и вероятно в семействата им е имало моряци, които са им я носили от чужбина.
Целият този колективен живот никак не ми понасяше
На отиване към комбината имаше едно място, откъдето се виждаха крайните квартали на града и той ми се струваше страшно далече. Беше ми мъчно за къщи и целият този колективен живот никак не ми понасяше; така и не се включих в никое от заниманията за свободното време.
Всеки ден на път към комбината с маршова стъпка подминавахме автобусната спирка (последната за линията) и си представях как се качвам в автобуса и се връщам в оня друг свят, в моята стая и цивилните дрехи, но това можеше да стане едва след… и тук отчитах броя на оставащите до края на бригадата дни.
Страшно ми се приходи на кино
Може би е било на седмия-осмия ден от началото на бригадата, когато една сутрин ни пуснаха в отпуска. Разбира се, мястото, за където всички незабавно тръгнахме, беше към домовете ни, а целта – да се изкъпем.
Чаках автобуса на спирката; поради непопулярността на линията, той минаваше на рядко. Отделно че беше нередовен, но тогава закъснението на автобусите беше съвсем в реда на нещата. Този автобус ме откара до центъра, където чаках втори автобус до нас. Маршрутът минаваше край две кина и видях плакатите за новите филми за седмицата. Тогава всяко кино даваше по един филм седмично и за всеки нов филм се правеше нарочен отделен плакат, рисуван от художник, който се окачваше над входа на киното. Страшно ми се приходи на кино.
Нашите бяха на работа, така че си отключих и влязох и всичко беше така, както го бях оставила преди осем дни. Миришеше на къщи. След като се изкъпах, влязох в кухнята и нещо ядох. Преди да тръгна, оставих на кухненската маса бележка, че съм се прибирала, тогава нямахме телефон. След това отново чакане за единия автобус и после за другия и пристигнах в лагера точно за обяд. Цялата ми половиндневна отпуска беше минала в чакане по спирките и придвижване от единия край на града до другия, и не повече от един час престой в къщи.
Всички се бяха къпали и него ден духът беше приповдигнат – може би заради това, а може и просто заради факта, че поне за мъничко сме се върнали към „цивилизацията”.
Не трябвало да я пеем
При придвижване от и към лагера трябваше да се строяваме – отделно момичетата и отделно момчетата и да пеем, докато вървим в крак. Командирите (бяха студенти, но ми се струваха много големи) избираха някого напосоки да дава тон за песен. Много се страхувах да не посочат мен, защото, както казах вече няколко пъти, пеех ужасно фалшиво.
Веднъж някой даде тон за Yellow Submarine и после ни направиха много строга забележка, всъщност направо ни се скараха, че това било песента на американските морски пехотинци и ние не трябвало да я пеем. Помня, че тази ситуация и най-вече приведените аргументи силно ни озадачиха, защото за нас това беше просто приятна песен на английски език. А ние все пак учехме в английска гимназия.
Единственото хубаво нещо на тази бригада беше, че продължи само две седмици.
Осми клас
Осми клас започна с две важни промени.
Ще започна с по-лесната за описване. Накратко, въведоха ученически униформи, които бяха единни за цялата страна и, разбира се, задължителни за носене. Отново по стаите мина наредбата, в която се описваха униформите във варианта за „девойките” и „младежите” и завършваше с указанието или по-точно заповедта, че ни се дава една седмица, за да си ги набавим и явим с тях в училище.
Спомням си, че някое от момичетата попита дали не можем да си ушием униформи, съвсем същите като задължителните, но отговорът беше, че не може; трябвало да сме с купените.
Купуване на костюм и т.н.
По него време в града имаше три магазина за конфекция. В деня след прочитането на наредбата посрещнах майка от работа и тръгнахме да изпълняваме заповедта „купуване на униформата”. В първия магазин купихме престилката, която според наредбата трябваше да носим в обикновените учебни дни – тъмносиня торбеста дреха от евтин плат с два джоба. След това пристъпихме към купуването на костюма – униформата от пола и сако за тържествени случаи, и тук започна голямата драма. Ако сакото ми ставаше в раменете, ръкавите му бяха прекалено къси. Ако ръкавите бяха достатъчно дълги, то самото сако беше непропорционално голямо и ми висеше отвсякъде. Съответно полата беше огромна и се въртеше на талията, но затова пък беше с отвратителната дължина точно до средата на коляното. Единственият светъл лъч в цялата ситуация беше, че магазинерите бяха проявили хуманна далновидност и не продаваха саката и полите задължително в комплект, така че можеше да се купи само това, което ти е относително по мярка.
Така в единия магазин след дълго мерене купихме сако, защото се оказа, че всяко е само за себе си и номерът не е представителен за действителната големина. От втория магазин купихме полата – възможно най-близката до моя номер, но пак прекалено широка, а от третия – светлосинята риза, която трябваше да носим с костюма. Престилката вече я имах от първия магазин.
На другия ден започна епопеята с преправянето. Майка ме заведе при своята шивачка (тогава всички жени имаха шивачки и дрехите се шиеха изключително по поръчка, защото готовите бяха от описания по-горе вид) и тази жена се зае със задачата да преправи костюма; ризата я оставихме както си беше, макар че ми се струваше прекалено широка и грозна – по него време на мода бяха силно вталените дрехи.
И така, след седмица, в посочения от наредбата ден, ние се явихме в училище с новите униформи. В него ден в училище дойде нарочен фотограф и на всички класове бяха направени снимки с униформите на стълбите пред входа.
Тук сме с новите униформи. Както се вижда, всеки се е постарал да подобри своята както може. Полите са скъсявани, съответно стеснявани в талията и разширявани в долната част. Някои от блузите са вталявани. Така, както гледам снимката, няма нито една момичешка униформа, която да е запазила вида си, в който е била купена от магазина.
Момчетата явно не са били толкова критични и са оставили саката така, както са. Затова пък фантазията е във вратовръзките.
Контрасти
Другата голяма промяна беше, че имахме нова класна – Лиляна Калоянова, която щеше да ни преподава по руски език.
След експанзивната и съвсем млада Павла, Калоянова ни се стори доста по-възрастна, което впечатление се подсилваше и от нейната умереност. Там, където Павла беше винаги готова да се отклони от конюнктурата, Калоянова се придържаше към правилника, което на нас откровено ни се стори много ограничено. Павла се държеше като ученичка, а Калоянова – като учителка. Вярно, много блага, но все пак учителка. Този контраст ни объркваше. Искахме да сме възпитани, но на практика бяхме дистанцирани. Калоянова го усещаше и всячески се мъчеше да се сближи с нас, дори да ни угоди, но ние упорито отказвахме да отговорим на опитите й. Предполагам, че на моменти сме били доста нетактични, може би дори груби и сигурно тя е страдала много от това, още повече, че нямаше никаква вина за това ни поведение. Не вярвам да е била подготвена за ситуацията, но и ние не бяхме. Не го правехме напук, но така се получаваше. Само една съученичка каза на глас, че не сме прави. Но ние възприехме думите й по-скоро като опозиция на Павла, която тя така и никога не прие с възторг (поне според мен), отколкото като разумен аргумент в полза на Калоянова. Така или иначе, този глас си остана единствен и дълго време звуча като глас в пустиня.
Както казах вече, след подготвителен клас Милена се премести в София, а в началото на осми клас дойдоха две нови момичета. Едната беше Мариана Панчева – идваше от пловдивската гимназия. Така в класа вече имахме две Мариани и трябваше да ги отличим по някакъв начин. Затова нашата Мариана стана Мериан – заради голямата й любов към английския език, а новата – Марчела. Това име Марчела дойде малко по-късно и мисля, че го измисли Мирослав. Марчела казала, че била ходила в Италия, което май не било истина, или може би е заявила интерес към тази страна, не съм сигурна кое от двете, но и до ден днешен тя си е Марчела. Както и Мериан си е Мериан.
Другото ново момиче беше Анета – имаше тих глас, гъста черна коса, която винаги сплиташе на една дебела плитка и много красиви тъмнокафяви очи с много черни мигли и вежди. Тя дойде малко по-късно и затова я няма на снимката с униформите. Анета била приета в гимназията с приравнителен изпит, беше по-малка от нас с една година и сякаш никога не се приобщи към класа. Докрая говореше за „аз” и „вие”. Така и не се сприятели с никого, макар че Камелия правеше доста упорити опити в това отношение. От Камелия разбрахме, че Анета свирела на пиано и измисляла детски приказки, които много по-късно издаде в две книжки (може да има и още, но аз знам за две, които съответно си купих).
Сюзан Колингз си замина и на нейно място дойде нова англичанка – Джули Уърсман.
Джули беше пълна противоположност на Сюзан. Докато Сюзан беше висока, руса и синеока, Джули беше дребна, кестенява и с кафяви очи. Освен това се оказа, че е професионална учителка и приема професията си сериозно. Независимо от това, вероятно поради факта, че беше англичанка и по подразбиране не беше страшна, часовете при нея много бързо се превърнаха в нещо като свободни: говореше се много и времето се използваше за писане на домашните за следващия час. Джули проявяваше толерантност. За цялата година един-единствен път си изпусна нервите, което се изрази в това, че с тихия си глас, който беше станал още по-тих, вероятно от силната емоция, каза: “Will you please shut up”[1]. Не че това имаше някакъв специален резултат, освен че запомних фразеологичния глагол “to shut up”.
Oh, dear!
Помня, че в първия час при нея тя ни разпитваше как сме прекарали лятната си ваканция. Би трябвало това да е разговорно упражнение (това го разбрах много по-късно, когато и аз на свой ред учех методика на преподаването), в което всеки да става от чина си и да разказва за летните си преживявания, но упражнението още с втория говорещ се превърна в колективен разказ за бригадата в „Янко Костов”. По-скоро беше нещо като надвикване, в което се добавяха все по-страховити детайли за трудовото издевателство, на което сме били подложени. Върхът беше, когато някой стана от чина си (май беше Миглен) и започна нагледно да показва как е трябвало да хванем кайсията (беше използвана думата за праскова) с една ръка и с нож в другата да извадим костилката (не знаехме думата за костилка и Джули подсказа, че това е stone, на което ние се поозадачихме), а тя гледаше с окръглени кафяви очи и постоянно повтаряше “Oh, dear!”.
Есенната бригада
Тъкмо бяхме разказали на Джули за лятната си бригада и се оказа, че ще трябва да ходим на есенна. Добрата новина (поне за мен) беше, че щяхме да си спим в къщи. Губят ми се подробности къде сме се събирали, за да се качим на автобусите, които ни откарваха на някакви лозя с безкрайни редове. Там се изсипвахме край натъркаляни редици пластмасови кофи, нанизани една в друга като тръбопроводи. Винаги ни чакаше някакъв чичко или лелка да ни обясни какъв сорт грозде да берем и от коя част на лозата. Носехме си от къщи ножчета или ножици, с които да режем чепките, късане не се допускаше (но се оказа, че то е и много по-трудно от рязането). Тръгвахме по двама души на ред – един срещу друг и напредвахме от единия му край към другия. Нямаше норма, което създаваше добро настроение и даваше свободата, когато ни доскучае да седнем по средата на реда върху обърнатите кофи и да си говорим с другарчето от другата страна. Лошото беше, че междуредията бяха много широки и можеше много лесно да се упражнява контрол върху мързелуващите. Но учителите, които трябваше да играят ролята на контрольори, не бяха много строги. Поне аз не помня да са ми правили забележка, а определено не се престаравах.
Беше много прашно и косите ни още на втория ден ставаха твърди и като напръскани с лак от праха. Нямаше и тоалетни, но в съседство имаше царевична нива, която спасяваше положението.
Естествено, не можехме да ядем от гроздето, защото нямаше къде да го измием. Изсипвахме пълните кофи в контейнери, а Калоянова записваше в един бележник бройката. Кофите ставаха лепкави от смачканите зърна и имаше много оси. Привечер автобусите идваха да ни вземат и ни откарваха по домовете.
А ето какво си спомня Владо от тази бригада:
„На една бригада за грозде бяхме седнали да обядваме Митето, Боро, аз и още някой. Боро каза някаква острота по адрес на Митето (те бяха седнали срещу мен). Митето изчака да мине малко от разговора, после му каза: „Боро, ела да ти кажа нещо за Владо”. Борко доверчиво наведе глава, а аз възмутено се втренчих какво ще се говори под сурдинка за мен. Митето издави едно варено яйце и го счупи на главата на Боро.”
„Пак на тази бригада бяхме се замервали с камъни с момчетата от съседното село и Миглен им се заканваше: „Да не ядем селско на шиш!”.
„Веднъж пък Венелин направи с ножката си дупка на една кофа, с назъбеното острие на ножката направи около дупката стружки, за да приличат на косми (сетете се сами какво е имал предвид да имитира).”
„Пак на тази бригада чакахме автобусите в една селскостопанска постройка. Аз бях отвън. Боро беше седнал пред прозореца (без стъкла и черчеве). Аз го хванах изотзад за врата, уж да го душа, после той и Иван от „в” клас излязоха да ме гонят.”
Ако съдя по топлото време и праха от бригадата, най-вероятно тя е била съвсем в началото на учебната година, сигурно в края на септември.
Рождените дни
Защото през октомври започнаха рождените дни. В подготвителен клас този период ни беше времето за опознаване, но сега вече, в осми, можеше да се каже, че бяхме станали клас. Оказа се, че през октомври има много рожденици, така че мине се не мине и ние се събирахме на мястото, където сега е Общината (бившият Партиен дом и още по-бивша „Аптека Станчев”). Та тази аптека „Станчев” беше точно на ъгъла на тогавашната улица и до нея имаше автобусна спирка. Ние се събирахме на спирката, откъдето поемахме към дома на съответния рожденик.
Помня първия колективно празнуван рожден ден на Борислава. Родителите й бяха приготвили цяла маса, буквално отрупана с какво ли не, и кана вино – виното много ме впечатли. Не че в къщи не се е пиело вино, но някак си никога не съм си мислела, че то ми се полага. И в Бобито не пих, но в крайна сметка в края на тържеството каната беше празна. Имаше музика и танцувахме (аз не, защото никога не съм танцувала, не умея и не ми доставя удоволствие). Родителите й дискретно ни бяха оставили сами и се получи купон (това е по-нова дума, но искам да кажа, че имаше истинско празнично настроение).
Помня, че ходихме и на рождения ден на Наско във Виница. Отново тръгнахме от аптека „Станчев”, а той ни чакаше на спирката на автобуса във Виница, за да ни заведе до тях. Губят ми се всякакви подробности, освен че бях с бяла плетена блуза (това пък защо ли съм го запомнила?), но ето отново спомена на Владо:
„На Наско се бяхме изтърсили на рожден ден във Виница, по недоразумение стана така, че му носехме само една вратовръзка като колективен подарък (той само погледна учудено, нищо не каза). Диди му се извини и после му купихме нормален подарък. Техният квартирант, сладкар, беше направил торта с ваза от шоколад върху нея.”
По същото време решихме да отидем на гости на Павла, която междувременно беше родила (на снимките от подготвителен клас се вижда, че е бременна). Помня, че водихме някаква дискусия какви цветя да й занесем. Тогава нямаше голям избор на цветя, да не кажа никакъв, и просто не знам защо изобщо е бил спорът. В крайна сметка не помня какво й занесохме.
Павла живееше близо да въпросната аптека „Станчев”, където пак се събрахме и тръгнахме на група към тях. Нея я нямало в къщи, но някой каза, че сигурно била в майка си, която живеела по-нагоре по улицата, групата се провлачи по тротоара и я пресрещнахме, тя се прибирала, за да е навреме за нашето гостуване. Не можахме да видим бебето (или поне аз не можах), защото вече беше притъмняло, а и то спеше.
В Павла седяхме в полукръг на столове, а тя беше в центъра. За пръв път влизах в къща с толкова високи тавани. По едно време разговорът замря и аз започнах да разказвам какво съм видяла на екскурзията в Съветския съюз, на която нашите ме бяха завели след бригадата в „Янко Костов”. Тогава Съветският съюз изобщо не беше привлекателна дестинация, но най-достъпната и вероятно най-евтината, което сигурно е предопределило избора на родителите ми. Но така или иначе, това беше първото ми излизане в чужбина и бях впечатлена. Така че разказвах, всъщност повторих екскурзоводските беседи, които бях чула. Не знам доколко е било интересно на слушателите и дали някой изобщо е слушал. Впоследствие, много по-късно, в някой от следващите класове случайно ни попаднаха наши характеристики, писани от Павла. В моята пишеше „Умее много добре да забавлява гости” – вероятно резултат от този ми непремерен в дължината си монолог.
[1] Бихте ли млъкнали!
/следва/
