Публикуваме Втора част от спомените на Анна Владева за ученическите години във варненската английска гимназия от времето, когато “не беше прието да се говорят прости истини. Думите трябваше да са високопарни, а мотивите – възвишени”.
Струваше ми се, че съм ужасно тъпа, а всички други се справят прекрасно
Започнахме да се опознаваме по някакъв начин. Вероятно е имало някакво официално представяне, всеки да става от мястото си и да си казва името, откъде идва, какви са майка му и баща му, някакви такива работи, но нямам спомен. Познавах Камелия, както вече казах, и Любен, който също беше от старото училище, но имената на другите ги научавах малко по малко. Най-лесно запомних името на Венелин, а най-трудно на Мериан и Лилито. Тогава Мериан все още си беше Мариана и не знам защо ми беше толкова трудно да запомня това име. По някое време научихме, че на Христо в старото училище му казвали Моцьо (защото имало и някаква Маца, макар че не помня каква е била връзката между двете имена (нещо свързано с котки?) и това име си му остана до края. И досега, когато го споменавам, то е първо с Моцьо и едва след това с Христо.
Диди дойде в класа от френската гимназия около две седмици, след като бяхме започнали училище. Помня, че косата й беше опъната назад в нещо като кокче и прибрана с две бели пластмасови гребенчета, които тогава бяха много модерни. Веднага се запозна с всички и започна да обяснява аналогиите между френските думи, които до момента били научили, и английските, които до момента ние бяхме научили. Бях силно впечатлена, че някой може за толкова кратко време да научи толкова много непознати думи; на мен никак не ми се отдаваше. Освен това искрено й завидях за контактността; дотогава не бях виждала човек, който да общува с такава лекота.
Последна в класа дойде Соня. Спомням си, че влезе някъде между първия и втория звънец, когато вече бяхме насядали по местата си и чакахме да влезе класната. Соня мина по чиновете и се ръкува с всички с думите: „Приятно ми е, аз съм Соня.” Това ме впечатли силно, аз не бих могла да го направя.
Подготвителният клас беше посветен на ученето на английски и по цял ден само това правехме. Започнахме с устен курс, който за мен беше някакъв кошмар. Павла (макар че официално трябваше да я наричаме другарката Юшенлийска, помежду си говорехме за нея като за Павла и аз и до днес не мога да използвам за нея друго име) ни казваше някакви изречения по някакви картинки и ние трябваше да ги повтаряме. Изобщо не виждах смисъла, а и не можех да ги запомня. Струваше ми се, че съм ужасно тъпа, а всички други се справят прекрасно, и това ужасно ме потискаше. От целия устен курс съм запомнила едно-единствено изречение и то е: “Tom and Mary are playing ball”. То вървеше с една дребна картинка, на която момченце и момиченце по бански си подхвърлят топка на плажа.
Тогава не беше прието да се говорят прости истини
За моя радост отвреме-навреме Павла разнообразяваше учебния процес с разни съвсем странични занимания (може би и на нея й е доскучавало да преподава?). Един час започна да ни пита защо сме избрали да учим точно в тази гимназия.
Докато вдигаше напосоки този и онзи да си аргументира избора, аз с всичка сила се мъчех да намеря нещо убедително и възвишено, което ме е накарало да дойда тук. А истината беше, че според градската традиция отличниците отиваха да учат в английската гимназия. Така и за моите родители се подразбираше, че аз трябва да кандидатствам там. Само че как да кажа „Майка и татко ме накараха”? И докато навързвах в ума си разни изречения за популярността на английския език по света, тези преди мен казваха всякакви смислени неща, от които още повече се паникьосвах, че ще дойде моят ред, а аз няма да мога да кажа нищо, защото вече всичко е казано. Тогава дойде ред на Митко и той каза ето това:
– Ами всички кандидатстват в английската, затова и аз реших да опитам.
Спомням си, че всички се изсмяхме, но предполагам, че е било повече от напрежение. Във всеки случай той каза самата истина, но тогава не беше прието да се говорят прости истини. Думите трябваше да са високопарни, а мотивите – възвишени и силно интелектуални (впрочем, интелектуалността май дойде някъде към 10-ти клас). Но от негова страна беше много смело или съвсем чистосърдечно, не знам кое от двете, важното е, че за мое облекчение тук анкетата прекъсна.
Към мъчението на устния курс при Павла се прибавиха и часовете при Б-е учителя или още наречени „часове по разговор”, в които трябваше да упражняваме наученото в основните часове.
Обичах да я гледам заради чуждестранността, която излъчваше
Б-е учителят беше Сюзан Колингз. Тя беше англичанка, каквито трябваше по изискване да са Б-е учителите, и съвсем млада. Както впоследствие ни обясни, когато вече разбирахме повече, била завършила биология и понеже се търсели учители за България, решила да дойде. Доколкото помня, каза ни, че е на 23 години.
Сюзан беше типична англичанка – с дълго лице, относително големи зъби и права пепеляворуса коса малко под раменете. Имаше много хубави стройни крака и аз много обичах да я гледам заради чуждестранността, която излъчваше. През септември, когато още беше топло, ходеше с къса пола с две плисета отпред – тогава минито беше в апогея си.
Конците висяха от ръба
Понеже училищният правилник изискваше полите на момичетата (т.е. „девойките”) да са около коляното, предполагам, че са й направили забележка за дължината на полата, защото един ден тя дойде с удължена пола – просто беше разпрала подгъва, за да я отпусне с 3-4 сантиметра, но не го беше разгладила, така че той стоеше полупрегънат навътре, а конците висяха от ръба. Освен това ходеше с цветни сутиени, които прозираха под блузата й, силно впечатляващо, защото по него време на много скромен и несуетен бит тук бельото беше в един-единствен цвят – бяло, както си му е и името.
Голямата беда беше, че Сюзан не знаеше и думичка български, и макар че при Павла напрежението беше голямо поради неразбираемостта на английския, поне съществуваше потенциалната възможност в краен случай да я попитаме на български, ако съвсем не разбираме нещо. При Сюзан този спасителен вариант напълно отсъстваше, което превръщаше за мен Б-е уроците в едно безкрайно 45-минутно напрежение да не бъда изпитана. Май ми се е разминавало, ако съдя по факта, че не помня подобни ситуации.
Спомням си, че веднъж, беше още съвсем в началото на учебната година, трябваше да искаме от Сюзан да ни освободи от час, но Павла вече си беше заминала, така че изникна проблемът с комуникацията. Тук по някакъв начин се разбра, че Венелин като малък бил учил английски и беше натоварен със задачата да предаде съобщението. Помня как той стана прав до чина си, Сюзан дойде до него, а той на едно листче си беше написал някакви думички, попоглеждаше в листчето и нещо й говореше и жестикулираше, доколкото може сдържано, със свободната си ръка. В крайна сметка тя обърна листчето към себе си, не знам какво е прочела в него, но все пак ни пусна. Този обмен ми се стори като връх на комуникацията.
В началото на учебната година ни организираха екскурзия до Жеравна, на която дойде и Сюзан. С Павла седяха на една седалка в автобуса и разговаряха (естествено) на английски. Това ми изглеждаше като чудо на чудесата и си мислех, че никога няма да науча този език дотолкова, че да разговарям на него. Друго от тази екскурзия не помня.
Освен английски в подготвителен клас учехме само български и математика по един час седмично. А, и физическо, и пеене. Другарката Тодорова по пеене накара всички момичета да изпеят по един куплет от песен по техен избор заради училищния хор. Взе всички, с изключение на мен, което неизвестно защо ме засегна много, макар и прекрасно да си знаех още от втори клас, че пея ужасно фалшиво.
Най-после приключихме с омразния устен курс по английски, на който единственото хубаво нещо беше, че нямахме домашни.
Не съм чула учител да обяснява какъв е смисълът
Един ден Павла ни написа английската азбука на дъската, а ние си я преписахме в тетрадките. Сега, казах си, след като мога да пиша, нещата ще потръгнат. Но се яви нов проблем. Павла го нарече „транскрипция” – едни знаци в квадратни скоби, които изглеждаха съвсем непонятни и на които просто не виждах смисъла. Явно трябваше да учим и тях, само че защо ни бяха? Това май беше първото ми образователно „защо”, на което никой не сметна за нужно да даде отговор. Или може би го е дал, но аз не съм го чула. Във всеки случай си мисля, че ако учителите си даваха труда по-често да започват с обясняване на защо-тата, нещата щяха да вървят много по-лесно. Предполагам, че и рутината на преподаването си казва думата, защото май не съм чула учител да обяснява какъв е смисълът от изучаването на едно или друго, особено пък на съответния му предмет като цяло. Вероятно от много повтаряне на нещо до болка познато се забравя, че другият си няма и понятие от същото това нещо. Мисля, че на френски тази ситуация се нарича „тайната на Полишинел” – нещо, за което всички мислят, че се знае от всеки, така че ти, ако не го знаеш, нямаш никакъв шанс да го научиш, защото то не се коментира, по причина, че уж е всеобщо известно. Нещо такова се получи и с мен и английската транскрипция. Тя беше нещо, което като че ли всички владееха до съвършенство и разбираха дълбокия й смисъл; само не и аз.
Към пълната енигма на транскрипцията се прибави и трудността на английския правопис – да пишеш едно, а да произнасяш друго, което разминаване не получи никакво обяснение. Павла ни каза само, че, за да усвоим правописа, е добре да пишем всички нови думи по десет пъти. Не знам за другите, но аз спазвах строго това правило и така дните ми се превърнаха в едно безкрайно писане, а на средния пръст на дясната ръка ми се образува мазол от многочасовото стискане на химикала. За съжаление, резултатите не бяха кой знае какви. И до ден днешен правописът ми е много слаба страна и страшно съм благодарна, че съществува автоматичната правописна проверка. Какво щях да правя без нея – просто не знам.
Дългата коса и кръглите телени очила
Марк Даниъл не ни е преподавал, но беше голямата атракция на гимназията, най-вече заради дългата коса и кръглите телени очила. И двата атрибута бяха абсолютно недопустими за българските учители по него време. Към това се добавяше и брезентовото палто и торбестия кафяв панталон – обичайното му облекло. Българските учители ходеха задължително с костюми или поне със сака. И никакви дънки, разбира се. Впрочем, по него време дънките бяха дреха изключително дефицитна, която някой трябваше да ти донесе от чужбина, ако искаш да я имаш.
В този си вид Марк Даниел пристигаше някъде към края на ведрината и цялото училище се обръщаше да го гледа.
Да не говорим за преметната през рамото му торба в червено и бяло райе – атракция отвсякъде.
Тази снимка е правена на стадион „Черно море” на спортния празник на гимназията. Имаше мач между отбори, съставени само от учители. Много забавно, още повече че някои от тях определено не бяха спортни типове и сигурно не са се чувствали никак добре по шорти. Но тези мисли ми минават пост фактум, тогава просто се забавлявахме от шоуто (и тази дума не се използваше по него време, но не намирам по-точна).
И сега проверих първо в речника да не би да греша нещо
Уроците по английски бяха разделени по теми и всеки ден учехме безкрайни списъци с думи от различни области на бита. Най-трудни ми бяха безбройните чинии, чинийки, панички, чашки и съдинки всякакви, но се справих криво-ляво. Особено ме нервеше правописът на saucer. Ето, дори и сега я проверих първо в речника да не би да греша нещо.
За един от часовете Павла донесе картина – напречен разрез на къща, начертан на бял картон, а по етажите на къщата бяха налепени цветни снимки на различните стаи. Вероятно ги е рязала от някакво чуждо списание, още по-вероятно – от каталог на някоя фирма-пенкилер. Интересното е, че изобщо е намерила нещо толкова цветно и тематично по него време – огромен проблем, с който аз самата се сблъсках години по-късно, когато на свой ред трябваше да преподавам английски на подготвителен клас. Стаите вървяха с отворени гардероби, шкафове, шкафченца и всичко, каквото се полага вътре в тях, естествено с прилежащите безкрайни списъци от думи, които ние трябваше да научим за следващия ден. Но картинката ми хареса и вероятно поради това не ми беше трудно.
Отстрани на къщата бяха залепени две изрязани по контура снимки на момченце, което Павла кръсти Филип, и на момиченце, което пък стана Мери. Тази Мери беше с високи до коляното лачени ботуши и вталено лачено палто – и двете много модерни по него време и абсолютно недостъпни тук. Май от цялата гимназия само едно момиче имаше такова лъскаво палто. Заради това палто Мери много ми харесваше – изглеждаше ми като току-що наваляна от дъжд (някакъв лондонски най-вероятно) и поради това ми се струваше като дошла от друг, далечен и много загадъчен свят.
Същите тези Мери и Филип (или пък може би някакви други двама?) се разхождаха из забележителностите на Лондон – следваща тема от уроците. В учебника имаше много схематични рисунки на сградата на Парламента и Уестминстърското абатство. Но в Бе-часовете Сюзан Колингз носеше цветни албуми, в които имаше снимки от Пикадили, колоната на Нелсън и разни други места; всички ми се струваха безкрайно нереални и едва ли не създадени специално за албумите, в които ги гледахме. Впрочем, по него време официалната текуща информация за Англия беше толкова малко, че тази страна беше по-скоро някаква висша абстракция, която съществуваше само в учебниците, а английският език – почти толкова мъртъв, колкото и латинският (макар по него време да нямах понятие нито от латински, нито от мъртви езици). Все едно, искам да кажа, че изучаването на английския беше за мен чисто учебно задание без никаква идея за практическо приложение в реалния живот.
Впоследствие, когато английският език ми стана професия и светът се отвори, все си казвам, че трябва да отида на сантиментална екскурзия по маршрута от първия ми учебник по английски, но все решавам, че не е дошъл моментът. Може би някой ден наистина ще го направя.
Тишина в някакъв друг свят
Въпреки трудностите с правописа обичах диктовките – друга рутина от учебната ни програма. Обикновено Павла влизаше в час и казваше: “Take out a sheet of paper”, което означаваше, че ще правим диктовка. Вадехме по един кариран лист от нарочната папка, която всеки задължително носеше в чантата си, и Павла започваше да диктува. Диктуваше от една тетрадка, което ме навежда на мисълта, че това са били нейните ученически диктовки. Не знам кой ги е подбирал, но текстовете ми бяха много приятни. Бяха серия – нещо от рода на „студентският живот в Оксфорд”, и никога не разбрах кой им е източникът, но и не ме интересува. Във всеки случай това бяха красиви пейзажи от пасторална провинциална Англия, много спокойни и поетични. И досега помня отделни изречения. Разбира се, правописът ми, както винаги, беше катастрофа и не помня на диктовка да съм имала повече от пет с два минуса, което смятах за върхово свое постижение, при това еднократно. Шестиците, които другите масово получаваха, на мен ми се струваха недостижими. Така и никога не ги достигнах. Но въпреки това обичах диктовките, защото целият час отиваше в тях – прекрасна тишина в някакъв друг свят. Когато си спомням за тези диктовки, винаги си представям червеникавокафяви крави край купи сено сред охровожълти ливади.
Making love in the afternoon with Cecilia
Много приятна пауза бяха часовете, в които Сюзан Колингз носеше грамофон и ни пускаше плочи с английски песни. Пишеше текстовете на дъската, а ние си ги преписвахме, явно целта е била да ги научим, или пък може би не, но ние така или иначе ги запомняхме. Въпреки че репертоарът беше доста разнообразен, по някаква причина спомените ми от целия подготвителен клас и май изобщо от гимназията преминават под мелодиите на Саймън и Гарфънкъл. И досега, като чуя тяхна песен, си спомням за училище.
Помня часа, в който Сюзан ни пусна Celia.
Практиката в тези часове беше да пусне песента от плочата, в това време да напише думите на дъската и след като ни изчака да ги препишем, да ги прочете на глас или да изпее песента, ако мелодията е по-проста. В случая със Celia Сюзан реши да пее и когато стигна до реда Making love in the afternoon with Cecilia се изчерви. Възможно е ние, четейки на глас, да сме стигнали до въпросния ред достатъчно преди нея, така че да си го преведем, и след това да сме се разхихикали. Тогава по въпросите за секса не се говореше открито; на практика изобщо не се говореше.
Може ли този час да пеем?
Оказа се, че Венелин свири на китара. Понякога я носеше в училище и целият ни ден минаваше в свирене и пеене (това малко прозвуча като да сме били децата-цветя). Учителите влизаха в час, а ние им казвахме: „Може ли този час да пеем?” и те се съгласяваха. На практика не мога да си спомня случай, когато някой е отказал на предложението. И така по цял ден пеехме и, съответно, не учехме, което беше голямо облекчение. Аз не се включвах в хора по причина на фалшивото си пеене, но ми беше приятно да слушам. Как е минавал номерът… сигурно сме имали наистина добри учители. (Имам предвид най-вече добри като хора.)
Пак Венелин се оказа, че има и фотоапарат и прави снимки (този човек явно е бил пълен с изненади). Тогава фотографирането беше специален акт, който в никакъв случай не можеше да мине между другото. Трябваше да се нагласи композиция, да се застане неподвижно, след това снимките да се проявят и да се копират на хартия. Съответно всеки кадър беше цéнен поради невъзможността за корекция и заради ограничения брой кадри в една лента. Така че освен дни на песни имахме и дни за правене на снимки. Венелин идваше с фотоапарата и пак молехме да бъдем освободени от час, за да си правим снимки. Подобно на песните, тогава и тях ги възприемах като една добре дошла възможност да си спестим някой и друг час. И през ум не ми е минавало, че един ден тези снимки ще ми станат толкова мили и ще обичам да ги разглеждам, макар и не всяка сутрин, обед и вечер.
Тук с такива невъзвишени неща не се занимавахме
Оказа се, че майката на Сюзан Колингз също е учителка. Така че си дадохме адресите и един ден получихме писма от непознати другарчета – ученици на майката на Сюзан. На мен ми се падна някакво момиче с ужасно неразбираем почерк, не й помня името (май че беше Линда?). В писмото, което получих, имаше сложено мънистено герданче и два ментови бонбона – бяло кръгче с дупка в средата. Понеже тогава тази форма на бонбон не беше позната тук, известно време се чудех какви са тези неща, но по миризмата на мента се ориентирах и се престраших да изям едното. Но тази кореспонденция скоро прекъсна, най-вече защото не знаех за какво да й пиша. По него време се предполагаше, че писмата трябва да са на някакви фундаментални теми, за да са стойностни, а тя ми пишеше за тривиални неща от ежедневието си – като например как отишла да купи прежда, за да си изплете пуловер. Тук с такива невъзвишени неща не се занимавахме, а освен това не можех да плета.
/следва/
