Интервю на Дияна Боева с Веселин Веселинов за програмата на СтолицаЛитература 2019, бягството от родината, писането и тоталитарните режимите

Представи се накратко, защо си тръгна от България? Бягство от комунистически режим ли е било това, или?

Казвам се Веселин Веселинов, живея в Канада. Не обичам да говоря за себе си и бих спрял тук, ако не беше продължението на питането ти. Заради него ще изкажа една от причините да не обичам да говоря за себе си – от 1989-та насам всеки си пише някаква дисидентска биография. Не желая да бъда в списъка на фалша, където истина и измислица отдавна са се превърнали в едно и също. А към втората част… налага се уточнение: нито съм „си тръгвал“, нито съм „заминавал“ – в онова време единствено се бягаше, престъпление срещу държавата със съответен член в Наказателния кодекс. Терминологията, по български, кротко се подмени още преди да е приключила 1989-та в „заминаване“, а може би от 1992-та насам темата изобщо не е актуална. По политически причини избягах от комунистическа България. Толкоз. Нито ми се връща отново в ония години, нито има смисъл да се влиза в подробности днес.

Kак ще коментираш програмата на Фестивала „СтолицаЛитература“, 2019 г. със специален фокус върху съвременната имигрантска литература.

Мога да направя само генерален коментар – парадно-панаирно събитие, което с литературата няма почти нищо общо. Аз не обичам паради от какъвто и да е тип, не ме интересуват. Наистина не смятам дори да чета програмата задълбочено – мога да предположа какви са „мероприятията“, един калъп по цял свят. По-добре да се монтира виенско колело за развлечение. Сергия за захарен памук, предполагам, има.

Какви са липсите на днешната българска литература? Предвидимостта и зависимостите на писателя пагубни ли са качеството на творчеството, или са едно приятно безвремие на заблуда?

Понеже много бегло познавам съвременната българска продукция, почти нищо не мога да кажа. Тя може би си тъпче на едно място, оставайки провинциална и локална като цяло. Зависимостите са пагубни за слаб писател – Бохумил Храбал обаче не страда творчески от зависимостите си. Може би защото пие бира с обикновени и далеч от литературата хора, а не в затворения пашкул на себеподобните.

Събра своите имигрантски неща в сборника “Емигре“. Пътепис за ограбването на човека ли е тази книга, или спомен за света такъв, какъвто си го видял?

Хмммм… не е работа на автора да обяснява книгата си. Стигне ли се до това, значи е слаба книга. И точно такова е моето мнение за „Емигре“. Подкрепено от факта, че не се търси. От друга страна читателят често вижда нещо съвсем друго от замисъла на автора. Идеята ми не бе нито едното, нито другото, което ти виждаш и съответно питаш. Следователно, идеята ми не стига до теб, до читателя – провал. Така е според мен, без да ме тревожи – за добро или зло, не се връщам повече към приключеното. В общи линии това е самооценката. Ще завърша с може би необходимо – на теб, едва ли другиму – уточнение: не ползвам биографични факти и не пиша автобиографично.

Защо отсъства дискусията за литературата в България? Ако се подеме от някого, се превръща в истерична парафраза на нечие отнето достойнство, което, на всичко отгоре, се притежава по право.

Според мен, защото е литература на изкуствено дишане. Но какво е дискусия за литература? Семинар? Кръгла маса? Сутрешно телевизионно шоу? Част от това съществува традиционно в рамките на академичната критика, но това още не означава дискусия за литература – понеже липсва обществен интерес и отзвук, понеже е „за“, а не „на“. Дискусията на литературата е дискусия на литературни творби , техния сблъсък една с друга, която поне в някои моменти би следвало да резонира обществено. Би трябвало например, книгата на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“ да предизвика обществен интерес и дебат поради въпросите, които поставя – но не предизвика. А въпросите са доста по-широки от чисто литературните и обхващат важни проблеми. След като обществото не може да бъде провокирано към дискутиране на собствените си проблеми, никакви академични сборища не могат да превърнат липсата на обществен интерес в дискусия. Както виждаш, дори не отивам до дребнавото битие на българското „дискутиране“ за кокалчето, за което намекваш. Литературна дискусия е да речем творчеството на Роберто Арлт срещу това на Хорхе Луис Борхес. Тя продължава и до ден-днешен – на популярно ниво буеносайресци познават, ценят, и се гордеят с Борхес. А с Арлт се идентифицират, искрено обичат. Борхес четат, Арлт препрочитат. Дискусията е между различни подходи, техники, теми, погледи върху света, а не личностна (Борхес помага за издаването на Арлт и двамата са в дружески отношения, макар и като хора, и като писатели да са драстично различни).

Има ли нещо, което писателят притежава по право, освен абонамент за всякакви парични награди, ако е приближен до правилните хора, както и задължително журиране в националните ни конкурси?

По право писателят притежава единствено писането, самотния, мъчителен и неприятен процес на създаване. И нищо повече.

Как в Европа се пише за съдбата на човека, борещ се с някаква тоталитарна система? И как се чувства един писател извън родината си?

Тъп отговор, но друг накратко нямам на първия ти въпрос: различно. Различно поколенчески, според разбиранията и състоянието в различни страни и стадии на тоталитарната система. Различно отвън и отвътре – отвън в двоен смисъл, извън страната и още извън системата, отвътре – също в такъв двоен смисъл. За мнозина Ернст Юнгер може би само привидно изглежда като критик на системата, доколкото е нацист, партиен член. Поради което се публикува официално в хитлеристка Германия. Курцио Малапарте ще направи политическо салтомортале в предсмъртния си час и от фашист ще стане член на Италианската комунистическа партия – заради което и се появява в български превод. Читател на Милан Кундера вероятно не приема сексуалната тематика и хулигански език на Ива Пекаркова (пък и това, че пробива не в достопочтени издания, а в „Плейбой“). Вацлав Пинкава (аз не съм наясно с правилността на литературния му псевдоним – Ян Кржесадло, нещо такова – ще съм благодарен на знаещия чешки да ме поправи) абсолютно не може да приеме и системно осмива в творбите си обърнали се комунисти – на първо място Кундера, на второ Павел Кохут – така че вероятно би приел политически чистата Пекаркова, още повече, че в битието си на клиничен психолог има силен интерес към сексуални девиации и горе-долу чрез тях изразява своето собствено несъгласие с комунизма. Предполагам обаче, че Пинкава би одобрил директната атака на Рейналдо Ареняс срещу режима на Фидел Кастро, но едва ли изразяването й чрез графична хомосексуална оргия. Докато Георгий Владимов ще представи отричането си на комунизма през очите и живота на куче. Толкова е различно, че няма как да се състави някакво монолитно правило. За спецификата на дадена култура някои форми на протест са много трудно смилаеми – примерно, Владимир Войнович с неговия вариант на Швейк – Чонкин през Втората световна война. Но и почитателите на Солженицин едва ли могат да приемат осмиването му в друг, за съжаление, пророчески роман на Войнович. И така нататък… до Господ знае къде. А на втория ти въпрос… Аз не се мисля за писател, така че лични впечатления за това как се чувства такъв извън родината, нямам. Зная основните възражения срещу писателско емигриране – те са езикови. Особено за поетите. Валидни само до известна степен – по-дълбокият страх си е чисто финансов. Особено за хора с някакво име у дома – такива, които сами са се приели само и единствено за писатели-професионалисти. Според мен, изборът си е чисто личностен, когато въобще има някакъв избор. Вероятно в български контекст е много остро – самочувствието че си „писател“ някак автоматично изключва вероятността да си шофьор на такси в чужбина, по-добре у дома. На дъното на обществото някак си… ужас. За Чарлз Буковски, да речем, по някаква причина не е ужас дъното, хем си е у дома. Такъв страх силно влияе на качеството на продукцията – хоризонтът се свива, появяват се всякакви компромиси в името на удържане на положение, мярката за качество вече е махленска – примерно, Недялко Йорданов и в никакъв случай Езра Паунд. Последният даже няма нужда да се познава на махленско равнище.

Кои европейски автори предпочиташ с фокус „имиграция“, включително руски?

С такъв фокус… защо европейски? Америка е континентът на емигрантите и съответно темата винаги е била жива. Но понеже много са европейските емигрета, включвам писатели, то Европа остава валидна. Но фокус „имиграция“… добре, терминът „вътрешна емиграция“, да речем, е вече невалиден и неактуален. Може ли да се включат тези в изгнание? Така европейската традиция стига до Сократ чрез Платон: по-добре отрова, отколкото изгнание (класически отговор на предишния ти въпрос). В тази традиция става дума почти единствено за политически проблеми, които също така са принципно временни – обстановката ще се промени и ще се върнем, поради което погледът е обърнат назад и фокусиран в тъй наречената родина. При тоталитарните режими на 20-ти век настъпва неприятна промяна – път назад няма. Нито към „хилядолетния райх“, нито към обявения за безкраен комунизъм. И това поражда два въпроса – първо, до каква степен си струва да пишеш за това, от което си излязъл, за кого? Второ, новият живот предполага някакво художествено отразяване – най-малкотозаради това, че друг не се очертава да има. Мотивировката отново става политическа, дори и да не ти се ще – дай поне да кажем истината за онова отвъд, поне другите да знаят. И тук вече силно зависи от моментния фокус на обществото – примерно, „Facundo” на Доминго Сармиенто, писана в изгнание, първо излиза в английски превод. Тече Гражданската война в САЩ и книгата моментално се оказва актуална за американската реалност. Изобщо така си върви и днес: актуални или на мода, поне в Канада, са, общо взето, неполитически и неевропейски имигрантски семейни саги, свързани основно с трудностите по адаптация, губене и запазване на ценности от едно общество в друго. Не бих казал, че силно ме вълнува принципно една и съща фабула – това са предвидими книги, прочел си една – прочел си всичките, дори и още ненаписаните. Но това при условие, че под „имигрантска литература“ се разбира тематичното поле. Писатели, изобщо хора на изкуството, живеят в чужбина от край време. Така че… с уговорки… и не в подреждане по какъвто и да е критерий. Извадка: Франц Кафка („Америка“), Витолд Гомбрович („Transatlantik“), Константинос Кавафис, Марек Хласко („All Backs Were Turned“), Василий Аксьонов („В поисках грустного беби“). Пиша заглавията на езика, на който съм ги чел, защото не зная какво е издавано в България. Специално място за Андрей Макин – струва ми се, това е авторът най-близък до търсеното във въпроса ти. Първо, чий писател е той? Пише на френски, изобщо се появява във Франция – но темата му е основно Русия и връщане назад в детството. „Requiem For A Lost Empire“ е изключително странен роман, според мен – в него неназованият главен герой-разказвач, който директно говори на неизвестен, но вероятно мъртъв слушател, е тотално бездомен. Дори детството не е дом, убежище – то е само фрагмент, при това неприятен. Излиза някак, че домът му е империята, на която служи като безволева и безкритична пионка. Но не служи в самата империя – този герой почти не е живял в Русия и не се очертава да живее. Ограбен отвсякъде човек, дори от спомени, който съответно няма място никъде, абсолютно никъде. Човек, който някак е живял в мираж – ако изобщо е живял. Но не може да живее по друг начин, няма нищо друго, освен този зловещ имперски мираж, който го е подмятал из света. Връщаме се у Кафка – Грегор Замза.

Как една национална литература може да изгради съпротива спрямо посредствеността в писането? Не питам за масовия вкус…

Както всяко друго изкуство – чрез качествени творби. Писателят би трябвало да гледа по-широко, което ще рече в света, като сравняване и търсене на качествени критерии. Няма надежда обаче при сравнение, примерно на мемоарно-критичната книга на Карлос Фуентес „Myself With Others” с българската литературна мемоаристика – мексиканецът не само описва „срещи“ с големи писатели, но размишлява върху творчеството им и влиянието им върху него, писането му и света. Българските са ракия, салата, и кой кому подлял вода.

Защо отказваш да живееш в България… завинаги?

Повече от половината ми живот е в Канада – каква трябва да е мярката за това какъв съм и къде следва да живея? България е отдавна непозната чужбина в чисто житейски план. Не изключвам възможност да прекарам старините си в България, но честно казано, предпочитам съвсем друго място. Не е Канада и е трудно постижимо желание. Но защо да живея в България? Отношенията ми с държавата са все така ледени, както и преди 30 години – българската държава благоволи с един замах да ме направи отново престъпник. Става дума за епопеята „Здравна каса“, в която изобщо не съм единствен. Българската държава иска от мен – чрез едни органи – български документи и едновременно отказва да ми издаде такива – чрез други органи. Разбира се, патриотарите ще сe наежат на такива приказки и много им здраве (първо написах директно каквото мисля за въпросните, ама понеже на теб ще ти дърпат косите за моите думи…)!

Бившият министър-председател Иван Костов наскоро издаде мемоарите си. Ти и твоето поколение, които живеете извън България, обвинявате ли в нещо политиците вдясно?

Понеже никога не съм имал вземане-даване с тъй наречената „българска общност“,  мога да отговоря само в единствено число. Българското „дясно“ се пръкна запъртък. Аз загубих надежда около март 1990-та – просто поради имената на играчите. Поколенчески обаче… аз смятам моето поколение за некадърно такова. Не само българското, а изобщо. Поколение, което може да каже „не“ и знае точно за какво казва „не“, но не знае с какво и как да замени отреченото. Конкретно за България резултатите са болезнено очевадни и никакви мемоари на Костов няма магически да обърнат реалността. А моето поколение наближава пенсионна възраст – интересно нещо е потокът на времето, нали? Запъртък в пенсия… триумф на борхесиански парадокс. Но не е само моето поколение – прагът на масовите български мечти е изразен от Йовков в „Индже“, което прави зловещо поглеждането коя дата сме в календара. Какво да обвинявам сега Костов и „дясното“ – те отдавна са се самообвинили, превръщайки се в някакъв мемоар, спомен. Който може да се митологизира и демонизира всячески – тоест, да се превърне в литература от фолклорен тип.

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).