Наскоро си отиде Симеон Симов. Той навлезе активно в публичното пространство на Варна в началото на 90-те. Помним го като мениджър, продуцент, колекционер на картини, а през последните няколко години – и като автор на книги. В тази публикация го представяме със свидетелства от самия него и за него. Те са важни не само за оценката на мястото му  в живота на града, а и на времето, в което бавно изкристализират постиженията и негативите на неизбежните заблуди.

Добрата част на амплитудата

Симеон Симов е автор на два солидни тома с кокетен вид. Първият „Подвезем” /2018/съдържа 45 кратки разкази или „истории за четене”, вторият „Разписки” /2019/съдържа още 31 „истории за бизнес”.

Думата „подвезем” означава „нека вземем, отвеждам, завеждам”. Така и разказите са попътни, те искат да ни вземат със себе си, да ни сближат в общ човешки кръг, който има свои морални принципи – те не са само житейски, но и бизнес принципи. От една страна, е било важно да бъде описан и споделен този опит през годините, от друга – вижда се, че думите са ценностен и насъщен капитал, без който авторът не е могъл да мине.

Първата книга започва със събирането на дадените /от Господ/ думи, което е удовлетворяващо събитие и завършва с разпиляването на думите към другите. Вдъхновяващо. За разказвача удовлетворението, споделянето, вдъхновението и надеждата /така завършва втората книга „Обнадеждаващо е!”/ са неща, които съпровождат на всяка цена, те са истинските мотиви. Споделеното е съкровище, което ще остане в наследство.

В историите има и „метафизически”, и по-делови  моменти. В „Гост” поглеждаме към друга гора отсреща, която е „път към другия свят”.  В „Печалба” и в „Светилото” става дума за книгите и четенето. Обикновено главният герой на разказите е житейският избор, като в „Амплитуди” е работата с хората, екипа, балансираното мислене. Има „по-служебни” истории, макар те никога да не са само такива, като „Оценките” или „Тротоар”, а има и такива с много дълбоко синовно чувство и благодарност, като „Тефтерът”. Споделените трудности в разказите /”Инерцията”/, са наречени „щастливо състояние”. В „Колелото” са важни етапите на порастването и смисълът на всеки етап. Между бизнеса и морала, между разминаването на автентичната информация с журналистиката, между заводските клюки и изкривеното социално мнение става дума все за манталитета на соца и „демократичния”.

Отгоре надолу разказите прескачат от спомените в детството до производствените от девненския цех и после в предприемчивостта на частната инициатива. Моралната линия има начало в мъдростта на детското преживяване и отива в актуалните житейски и работни дефиниции. Но пък в „Движението” четем една любовна история. Човещината и връзката с бащата стоят зад повечето истории. Писаното слово е ценност и наследство. То е начин да „смелиш” света и неговата отдалеченост от мечтата. В разказите има мечта и смисъл да се върви един избран път.

Десислава Неделчева

Книгите са на издателство „Тонекс 2000” ЕООД.

Шубата

Помня някой и друг виц, като особено харесвах тези с неочакван край. Харесваше ми и този за каубоя, който отишъл до бара, завързал коня си, влязъл, пил едно, но се изненадал, като не намерил коня си отвън. Върнал се в бара и извикал, колкото глас има, заплахата: „Върнете ми коня, да не стане като миналия път”. Един от смълчаната голяма компания предложил: „Добре, ще върнем коня, ти само кажи какво стана миналия път”. Отговорът бил: „Нищо, прибрах се пеша.”

Така се получи с мен, след като излязох заедно с всички от последния учебен час в една мрачна и студена зимна вечер. На гардероба, простовата стенна закачалка, останах сам, без следа от новата ми шуба. Баща ми гордо ми я беше връчил, след като я беше получил като служебна. Полагала се на шест години работа, но понеже беше успял да опази предната, тази беше за мен. Представих си студа по пътя до трамвая и от него до квартирата, повдигнах яката на униформената ученическа куртка и забързах. Когато бързаш, студът не е страшен. На другия ден заплашително премълчах случилото се и продължих да се стоплям с бързане. На следващия ден дойде бележката и докато я четях, дойдоха двете й авторки от съседния клас, за да се извинят и да кажат, че шубата ме чака на закачалката. Искали да се пошегуват, от симпатия го направили, но липсата на паника им провалила замисъла и ги поставила в неудобно положение да крият голямата шуба с кожена подплата, което не било никак лесно. Сприятелихме се и шегата се появяваше всеки път, когато са срещахме и повдигахме темата или когато искаха да погалят кожената подплата за късмет.

В казармените дни, в сериозните плевенски и родопски студове, често се сещах колко би помогнала бащината шуба. Помагаше ми в студентските. Малко, защото казарменият фитнес структурира рамене и гръб тип гардероб, а брезентовият плат и кожената подплата нямаше как да се разтеглят или прекрояват.

Когато напреднах в работата на девненския цех, с който се ангажирах, стигнах и до работното облекло. Като един новатор, скоро оказало се равносилно на наивник, след като видях гостуващи западни специалисти, облечени в безупречни работни комбинезони с блестящи ципове, и засичайки информация, че в другия край на страната ни са усвоили производството на подобни, с упоритост доставих сто и петдесет бройки, които си представях, че ще преобразят екипа. Зачаках ефекта, но такъв не се появи. Екипът продължи да си носи старите дрехи. При едно от редките посещения в кварталния супер, в който опашките на касата си бяха традиционни, забелязах няколко от колегите ми блестящо изтупани в чисто новите работни комбинезони. Поздравих ги – те смутени, аз спокоен. Светкавично го измислих – щях да поръчам по още един или два броя, така ще се получи. Един за работа, друг официален за квартала. Получи се. С шубите не бяха се променили нещата, като норма за полагането, и годините. Проблематични бяха доставките. Заявки, телефони, настояване, упоритост почти не вършеха работа, идваха по двадесетина броя. Отмятах в списъка лично получателите и четях оставащите, за да знам на кого да кажа да има търпение. Това, за което се бях хванал като вътрешна мотивация, беше, че последният, който ще получи, ще съм аз. Приемах го като нормата на баща ми.

Проточиха се нещата, очертаваше за по-следващата зима да наваксаме и обезпечим всички. Дотогава щях да си нося якето, а голяма част от чакащите щяха да я карат с ватенките. Оптимизмът и бързането топлеха и почти топло минаваха зимните дни. Как информацията за моето лятно яке, използвано в зимно време, стигна до баща ми, не знам, като все още лъжливо ми обещаваха, че ще ми прекарат телефонна линия, но той се появи да види внука си и нас, а големият подарък беше „канадка”. Модата ги беше наложила, по-леки шуби с топла подплата от плат и топла качулка, пуснали са ги първо в столицата, после навсякъде. Баща ми успял да я купи в ЦУМ. Разбираемо се зарадвах и на другия ден се изтупах в автобуса, а там, на седалката, я почувствах като спален чувал. Погледите на колегите не изразяваха, те направо говореха: „Как се уреди само с нова и модерна шуба, а за нас тези грубите, че и няма за всички от тях!”. Бях свикнал да запазвам спокойствие, запазих и тогава. Първоначално приех, че ще изразят явно недоволство, после си казах, че ще завиждат – типичният български световен принос в ансамбъла на човешките чувства. С минаването на няколко дни забелязах, че по-скоро превес има всеобщата радост от факта, че съм се уредил и съм заприличал на началник, а началническата норма тогава беше първо за себе си, а за подчинените после, по-нататък, или ще видим, или ако остане. Разказването за бащината шуба определено ги разочарова, а за мен по-късно прозря нагласата им, възпитавана от управленския механизъм на соцреализма: „Ако този не може да уреди себе си, как ще уреди нас!”

Дали с много се е променила тази нагласа в демократичното ни съвремие не мога да кажа. Но мога да кажа, че бащината шуба топли най-добре, затова огледах и старата си шуба, която си е добра за мен, направо като нова е.

Из „Подвезем. Кратки разкази”, изд. „Тонекс 2000”ЕООД, Варна, 2018

Вместо послеслов

Запознах се със Симеон Симов преди близо 30 години. Тогава той току-що беше оглавил Двореца на културата и спорта. Управлението на подобен архитектурно-инженерен мастодонт в онова смутно време изискваше не само умения, а и посветени усилия. Симеон Симов следваше ясна визия за общо  съжителство на култура, спорт и бизнес. Къде на шега, къде на истина заплашваше всеки, който употреби израза “спортна зала”.

Във всеки конкретен случай беше готов да предложи решения извън рутината. Те не бяха лековати, а носеха белезите на добре обмислено и отговорно отношение. Запълваше липси в културната среда. Внасяше в нея така необходимите днес бизнес модели на управление. Създаде няколко художествени галерии, каталози и респектиращ фонд от картини, във време, когато културната администрация и бюджетно финансираните институти нямаха решения.

В онези години Дворецът на културата и спорта пое още един челен сблъсък. Той е много показателен и се нуждае от кратко разяснение. Варна, уви и до днес, битува с масово наложения стереотип на “град-витрина” –  идеално място за празници и официални церемонии. Извън тях, замъгленото съзнание на местните управници сякаш трудно намира сили да се погрижи и осмисли всекидневието на постоянно живеещите тук граждани. Подобна обществена среда създава ред депресиращи аномалии.

Независимо, че разполагаше с ограничени възможности, Симеон Симов намери, макар и временно решение за Варненската филхармония. Всяко лято оркестърът много тържествено откриваше първия български фестивал “Варненско лято”. На този фон така и не беше устроен с подходящ дом. Навсякъде музикантите бяха нежелани гости – ту в бившето кино “Корабостроител”, ту в Македонския дом, ту във Фестивалния комплекс. Живееха и с обещанията за недостроената зала “Загорка” – зад адмиралтейството, станала обект на реституционни претенции…

Тогава, през 1993 г., когато оркестърът беше буквално на улицата, Симеон Симов приюти музикантите в Двореца на културата и спорта. Вярно е, че условията не бяха идеални, но отношението топлеше и даваше макар и крехка перспектива. И не само това. Година по-късно Симеон Симов продуцира първия компактдиск в историята на Варненските филхармоници. Чуйте неговият разказ и част от изпълненията на Варненска филхармония от създадения през 1994 г. компактдиск.

Любомир Кутин