В един от дните на театралния фестивал „Варненско лято”- 2019 гледах „Макбет” от Уилям Шекспир на компания „Театроперсона”, Театро Сардиния, Италия. Беше по-особен.

Изобилстваше от ефекти и идеи, глас, телесност, звуци от природни стихии и все пак, Шекспир. На последния определено можеш да се опреш. Тази ефектност и идейност несъмнено дадоха на публиката радост,  изненада и професионализъм. Освен това си личеше и голяма лабораторна задълбоченост в работата на режисьора и актьорите, нещо, с което  зрителят внимава. Но най-важният въпрос, който спектакълът, според мен, носеше: защо Макбет?

За спектакъла могат да се кажат доста неща, разпрострени в приятни подробности, например как действието на класическата Шекспирова трагедия е пренесено от шотландското кралство  на италианския остров Сардиния и как оригиналният текст е преведен на сардински диалект. Музика и звук за италианците, за нас по-трудно разбираема разлика между италиански и сардински. На нашия фестивал спектакълът имаше субтитри и на български и английски

Спектакълът в Италия е отличен с престижната награда „Юбю” 2017 за най-добро представление и Наградата на италианските театрални критици.

В интервю с режисьора Алесандро Серра, който е автор и на сценичната среда, осветлението и костюмите /Портал Култура, 31 май 2019/ разбираме, че актьорският състав е работил повече от година, за да постигне дълбочините на една колективна човешка битийност и истинност, която да се усети от всеки зрител, независимо от народността и езика му.

В спектакъла всички роли се изпълняват от мъже в духа на елизабетинския театър. Жестовете, средата и костюмите, както може да се очаква, бяха минималистични, но виртуозно отработени.

Да кажа и това, че спектакълът не ме остави без дъх, но той и не пожела да заеме всичките ми сетива. Тази премереност и непретенциозност ми даваше свободата на зрител да харесвам или не определени неща в спектакъла, без да се чувствам обременена да правя усилие за това.

И за мен главният въпрос: защо Макбет? Дали защото можем да бъдем обсебени от него, също както и от Хамлет, съизмерими по величина герои? В цитираното вече интервю режисьорът Серра казва следното съществено нещо: „Макбет безмилостно мисли за бъдещето – „утре и утре, и утре“, той драматично се проектира напред и не е в състояние да живее в настоящето, затова и се прави на луд. Той е символ на това ускорено общество, бързащо общество, което не е духовно подготвено да приеме технологията, която може да ни направи безсмъртни, но вече погубва душите ни. Ние не сме готови да се справим с хода на времето. Този отчаян провал в живота на настоящето ме кара да се чувствам близо до Макбет, жив.”

Ние не разбираме веднага какво става с настоящето и бъдещето на сцената, а гледаме една /позната/пиеса за политически заговор, кръв, насилие, пророчества, тирания и свързаните с тези неща суеверие, страх, нравствени казуси за престъплението и душевното терзание. Точно в този контекст не бях се замисляла за робството на ускореното технологично общество, за пленничеството на нашите и на децата ни души, сляпо вярвайки на скока в бъдещето. Ето затова Макбет.