Нова година
Целият клас празнувахме Нова година – първото ни тържество заедно. Май инициативата беше на Павла, която за мен беше обединяващ център на класа. Мисля, дори и това да е само субективното ми усещане, че нейната енергия сякаш ни обединяваше и караше да сме задружни. Във всеки случай в класа не се образуваха враждуващи групички и тесни кръгове, както стана в някои от другите класове.
Така или иначе, някой намери някакъв ОФ клуб в квартал „Чайка”, където да си направим тържеството. Беше доста неприветливо и сумрачно помещение, а вероятно е било и студено, но това го мисля сега по-скоро по пътя на логиката от многото видени впоследствие такива помещения; тогава този факт, ако го е имало наистина, не ни се отрази на настроението. Вероятно сме събирали някакви пари и сме купили нещо за ядене, но атракцията на тържеството бяха запечени с масло виенски кифлички, които Елена донесе от къщи. Кифличките ги беше изпекъл бащата на Елена, а идеята била на Павла. За пръв път опитвах такова нещо, но по-интересното и непознато ми беше, че нечий баща готви. Дотогава винаги бях приемала за дадено, че приготвянето на храната е действие, което се върши само от майката в семейството.
Помня, че подарихме на Павла подарък – кожена торба от магазина на СБХ (тогава единственият източник на подаръци, различни от тривиални предмети за бита), пълна с бонбони лукчета. Някой по неизвестно какъв начин беше научил, че това са й любимите бонбони.
Разменихме си и картички. Всеки написа картичка и я сложи в един общ куп, а след това минахме и напосоки теглихме от купа. На мен ми се падна картичката на Павла – имаше пожелание да си изкарам чудесно teen-годините – тогава не разбрах какво значи това; явно още не сме били стигнали до тази дума.
На това първо тържество Миглен пя арии от опери.
В нашето училище може да се протестира
Една случка от подготвителен клас, която силно ме впечатли, е, когато училищното парно се повреди. Споменът ми за фактите е съвсем смътен – как „големите” се събраха във фоайето, нещо скандираха, а по стълбите откъм дирекцията слезе Стоян Михайлов, тогавашният директор, който говори много разпалено, както му беше навик, когато се развълнува, и след това всички се прибраха по стаите. Нямам представа откъде съм гледала, защото впоследствие говорихме за тази случка като за „стачката”, което ми подсказва, че не сме били активни участници; най-вероятно поради статута си на „подгответа”, все още твърде нови, за да участваме активно в този училищен живот. Но от случката ме поразиха и досега помня две неща: че в нашето училище може да се протестира и безспорният естествен авторитет на Михайлов, на който всички се подчиниха.
А ето и подробностите по „стачката” от Владо:
„В подготвителен клас се повреди парното. Учениците от горните класове си облякоха палтата, събраха се във фоайето и почнаха да скандират: „Парно, парно!” Даниел ги гледаше с усмивка (той им говорел, за неудоволствие на директорското тяло, че трябва да могат да се борят за правата си). Дойде директорът, Стоян Михайлов (математик) и започна да им се кара – как не ги е срам, учителите-чужденци ще разказват за това в своите страни. Когато беше ядосан той произнасяше само първата и последната сричка от по-дългите думи, но въпреки това всичко се разбираше.
След няколко дена дадоха „парна ваканция.”
Впоследствие тази случка, продължава Владо, била отразена в текст, писан от Любомир (Ламито) от немските класове послучай завършването ни, където във възрожденски стил било отбелязано: „И потрошиха се мангалите на школото ни”.
Предпочита да не я наричаме comrade
За Осми март купихме цветя на учителките. В подготвителен клас те ни бяха само две – Павла и Сюзан Колингз. Сюзан се притесни много, когато й подарихме букета, и се изчерви. Впоследствие Павла ни каза, че в Англия този ден не се празнувал или поне не се ползвал с добра слава. Мисля, че това стана повод Сюзан да ни каже, че предпочита да не я наричаме comrade, което беше буквалният превод на задължителното обръщение към учителките „другарко”, и ако може да й казваме мис Колингз. Ние се съобразихме с лекота.
Гуменият пръст
По повод мис Колингз Владо ме подсети за следната случка:
„Веднъж мис Колингз много учудено гледаше как Миглен си беше нахлузил един капкомер на пръста. Той й обясни, че така правят контрольорките по автобусите, когато късат билетите”.
Както се казва в един стар виц, и аз помня тази случка, но по друг начин:
В моя спомен Милена, която тогава седеше точно пред мен, си беше сложила гумен пръст (тогава се продаваха такива отделни гумени пръсти, а не само цели ръкавици) на дясната ръка, сигурно за да не й се притиска мазола, който всички имахме от стискането на химикала при безкрайното писане на думи. Сюзан явно е мернала тази гума, докато Милена си е ровела нещо под чина, защото дойде и доста изчервена попита какво е това. И понеже Милена се притесни и не можа да каже нищо, предполагам по причина на съвсем оскъдния ни все още английски, се намеси Миглен и се опита да обясни това за контрольорките от спомена на Владо. Не знам доколко това обяснение удовлетвори Сюзан, всъщност, изобщо си нямах и представа защо е цялата тази суматоха около гумения пръст, но в междучасието някой изказа предположение, че Сюзан е помислила това нещо за презерватив. Естествено, думата „презерватив” изобщо не беше спомената; говореше се за нещо дето стояло „в кутийки в гардероба на родителската спалня и веднъж го видях”, според една обяснителна реплика.
Туристически обувки „пионерки”
За ваканцията с Камелия и Мериан се записахме на зимен лагер на хижа Скакавица. Не знам какъв е бил мотивът ми, защото дотогава бях ходила само веднъж на лагер, след шести клас, и никак не ми хареса. Вероятно съм мислела, че ще бъде целият клас, не помня. С майка и татко ходихме да ми купят туристически обувки – „пионерки” – единствената позната тогава спортна зимна обувка. След много обикаляне намерихме май единствения наличен в града чифт, при това ми бяха малко малки, но просто нямахме избор. В къщи татко ги маза с парафин, за да не пропускат снежна вода. Купиха ми и зелена брезентова раница за багажа.
Пътуването беше кошмарно — с нощния влак до София, после с някакъв автобус донякъде, където автобусът спря, както ми се стори насред пътя за неизвестно къде. Ние слязохме и ни показаха един баир, по който трябваше да се катерим към хижата. Всичко беше в сняг, много дълбок сняг, нямаше път и ние газехме направо през преспите, хлъзгахме се назад и пак продължавахме нагоре, на места буквално на ръце и колене. Помня, че някой беше тръгнал с куфар и единственият начин този куфар да се изкачи догоре, беше да се плъзга напред по стръмното, човекът да го прихваща преди да е започнал да се плъзга надолу, да го плъзга пак нагоре и така неизвестно на какво разстояние до хижата. Раницата се оказа голям късмет за мен, макар че ужасно ми убиваше на раменете, но във всички случаи беше за предпочитане пред куфара, който постоянно се пързаляше напред-назад пред очите ми.
Нещо не мога да оценя красотата на зимната природа
Най-после стигнахме до хижата, която се оказа голяма и изглеждаше комфортна. Настаниха ни в една огромна стая, бяхме може би около дванайсет-петнайсет момичета в нея и не се познавахме помежду си. С Мериан и Камелия се настанихме на три съседни легла. Оказа се, че в хижата няма ток, генераторът се бил повредил, поради което ни раздадоха свещи. Освен това се оказа, че отоплението става с печки на дърва и въглища, които сами трябваше да палим и чистим. Разбира се, никоя от нас не умееше да пали печка. Имаше тоалетни на етажа, но нямаше бани, или дори и да е имало, тяхното наличие се обезсмисляше при липсата на топла вода, поради което най-вероятно не съм ги и запомнила.
Наоколо беше сняг-сняг-сняг, до безкрайност. Установих, че снегът никак не ме привлича и нещо не мога да оценя красотата на зимната природа. Но тръгвайки на лагера не съм мислила за това. Впрочем, май не бях мислила за нищо.
Мисля, че повечето момичета от стаята също не бяха тръгнали със специални очаквания и донякъде заради нежеланието да се излиза навън, но може би най-вече заради студа в стаята, прекарвахме по-голямата част от дните на леглата си под одеалата. Вечер палехме свещта, една за цялата голяма стая, и продължавахме да си говорим.
„Баскервилска” тоалетна на Скакавица
Една вечер стана дума за книги и една Албена от френската гимназия разказа „Баскервилското куче”. Разбира се, с коментара, че това е най-страшната книга, която е чела. Духнахме свещта, за да спим и, естествено, когато всички вече спяха, и в тази единствена от всички нощи на Скакавица, на мен ми се доходи до тоалетната. След безкрайно будуване в леглото установих, че няма да издържа до сутринта. Така че станах, обух си „пионерките” и тихичко, за да не събудя другите, излязох в коридора. Стаята ни беше в единия му край, а тоалетната – в другия, и разстоянието ми се видя огромно. От прозореца влизаше светлина от отразения сняг, така че смътно виждах накъде вървя. Тръгнах бавно, направо скована от ужас, че всеки момент върху гърба ми ще скочи нещо, но по-страшно ми се струваше да се обърна и да проверя дали наистина не съм сама в коридора. Така вдървена стигнах до тоалетните, където точно срещу вратата беше огромният прозорец на умивалните, а сякаш на метър от него започваше скатът на планината. Беше обрасъл с борова гора с прави дебели дървета, имаше ярка луна и стволовете хвърляха сенки по снега. Всички подробности от разказа на Албена ми се върнаха в главата и стоях, както ми се стори цяла вечност, като хипнотизирана от очакването всеки момент между дърветата да се появи бягащото право към мен чудовищно куче с огнените очи.
Впоследствие прочетох книгата, но след това среднощно преживяване никак не ми се видя страшна.
Целувка за чайник с гореща вода
Изникна проблемът с хигиената. Топла течаща вода, както се разбра, нямаше, но непосредствено до голямата хижа имаше една по-малка, която се държеше от един дядо-хижар с огромни бели и засукани мустаци. Там постоянно беше топло и се продаваше билков чай в бели порцеланови чаши със син кант и когато ни омръзнеше да студуваме в огромната ни стая, отивахме в тази хижа да се стоплим и да пием чай срещу 12 стотинки чашата. Разбра се от слухове, които ходеха между момичетата, че дядото бил склонен да даде чайник с гореща вода, който можем да занесем до умивалниците на голямата хижа, и тази услуга струвала една целувка.
Един ден с Камелия и Мериан се престрашихме и отидохме колективно да си искаме чайник с гореща вода, но или слухът не беше верен, или дядото не е бил в настроение за целувки, но просто ни даде три чайника, които ние щастливи отнесохме.
„Медицинска” Скакавица
Имаше ски и един ден Камелия реши да пробва да кара. Не мога да кажа, че опитът й беше особено успешен, затова след поредното падане се прибрахме и си легнахме под одеалата. Тя се оплака, че всичко я боли, и решихме, че трябва да потърсим лекар. Естествено, аз тръгнах да го търся, защото нали тя беше пострадалата. Сигурно сме си мислели, че хижа без лекар просто не може.
Намерих една врата, на която пишеше „директор” или нещо подобно и влязох. Вътре седеше доста голяма компания край маса. Обичайното „добър ден – добър ден – какво има?”.
– Ами – казвам аз, – едно момиче падна от ски и се натърти.
– Къде? – питаше ме млада жена и много ме предразположи, защото ми се стори изпълнена със съчувствие.
– Ами на опашката.
– Къде, къде?
– Ами натърти си опашката – пак повтарям и разказвам по-нашироко как сме от Варна, не сме се качвали на ски, тя се спуснала по едно малко наклонче зад хижата…
Питаха ме още неща, но през цялото време разговорът се насочваше към думата „опашката”, която явно много интригуваше всички. Аз отговарях най-чистосърдечно, все пак бях тръгнала да търся лекарска помощ.
Накрая ми казаха, че между тях няма лекари, но че това момиче като полежи, опашката ще му мине.
Според мен никак не беше почтено от тяхна страна така да ме подвеждат.
След като се върнахме във Варна, където беше абсолютно безснежно, не можех да повярвам, че някъде има сняг, при това дълбок. Повече на планина през зимата не съм ходила и не считам това за пропуск.
Час за череши
През студените месеци Павла често ни разказваше как с предишния си клас ходели да крадат череши от лозята наоколо (тогава гимназията беше съвсем в края на града и наоколо бяха само лозя с малки сковани или струпани криво-ляво постройки, колкото в тях човек да се приюти, за да не го навали дъжда, и там, естествено, никой не живееше). И само да узреят черешите, обещаваше Павла, това вълнуващо приключение ще бъде изпълнено повторно.
Макар и до днес всички да си спомняме „как сме ходили да крадем череши с Павла”, сякаш това ни е било обичайното едва ли не ежедневно занимание, аз помня един-единствен такъв случай.
След като започна поредният час, целият клас заедно с Павла се измъкнахме тихомълком през входа за физкултурния салон и тръгнахме към лозята, които започваха, както казах, току зад оградата на гимназията. Повървяхме малко навътре, за да не се виждаме от прозорците, ако някой реши да погледне, и после започнахме да се оглеждаме за подходящо лозе с череша. Огледахме няколко потенциални обекта, но без никакъв резултат. Накрая в едно лозе видяхме черешово дърво и влязохме през вратата – една паянтова дървена портичка, която дори не беше заключена. За наше разочарование обаче, черешите бяха зелени. Докато се въртяхме под дървото и се чудехме какво да правим, се чу някакъв подозрителен шум (може би се е разлаяло куче?) и ние се измъкнахме набързо. Застанахме на пътя (той беше всъщност един тревясал коловоз между лозята), все едно че нищо не е станало. Оказа се, че тревогата е била фалшива, но нямаше смисъл да се връщаме при неузрелите череши. После в един двор намерихме джанка, но нещо се колебаехме дали да влезем. Накрая едно от момчетата влезе, набра една шепа джанки и ги донесе на Павла.
Не помня друг път да сме ходили из лозята за каквото и да било.
А Владо е съвсем лаконичен:
„Павла водеше класа в час за череши. Аз, в интерес на истината, си стоях настрана и не участвах в това позорно явление.”
Но мисля, че ситуацията с черешите се преекспонира. Поне според моите спомени.
„Рибка-бананка”
За завършването на учебната година правихме тържество. Идеята беше на Павла, всъщност, това било традиция в гимназията при завършването на подготвителен клас.
Тържеството щеше да е в Актовата зала и явно целта беше да се покаже колко много сме научили от английския. Щяха да се правят драматизации по откъси от литературни произведения и един цял ден отделихме за подбор на откъсите. Подбора го направи Павла; ние, или поне аз, по него време нямахме никакъв поглед върху английската литература, така че нямаше как да имаме мнение или предпочитания. Струва ми се, че и Павла направи избора малко по вдъхновение или просто от текстове, които е имала на разположение, защото по него време английските текстове не бяха свободно намираеми. Целта беше да участват колкото е възможно повече хора, за да могат всички да се изявят. Единият от откъсите беше от „Брулени хълмове”, другият от „Джейн Еър”; имаше и един трети – от „Прекрасен ден за лов на рибка-бананка”. Вероятно е имало и още, но аз помня само тези трите. Моето участие беше в „Рибка-бананка” – трябваше да кажа една реплика: „Pussy cat, stop doing that. It’s absolutely crazy”; и малко след това: “Mummy is going to have a martini with Mrs. Brown”. За мен тези реплики не носеха абсолютно никакъв смисъл, не бях чела целия разказ, така че просто ги научих наизуст.
Репетирахме в Актовата зала, което беше забавно, защото, естествено, не учехме. Нямаше никаква режисура и всичко беше оставено на нашата импровизация. Но най-важното беше да си кажем думичките на английски. Най-вероятно представлението е било предназначено за родителите, но нямам никакъв спомен от публиката в деня на същинското тържество.
Преводачески услуги
Представлението щеше да бъде костюмно, отново по идея на Павла. Оказа се, че бащата на Миглен е директор на Операта и уреди оттам да вземем истински сценични костюми.
Така един ранен следобед се озовахме целият клас пред служебния вход на Операта. Докато чакахме някой да дойде да ни отвори, стоях и зяпах безцелно наоколо. И тогава, точно срещу себе си, видях табелата „Преводачески услуги”. В този момент реших, че искам да работя там и да бъда преводачка. Не знаех как точно може да се осъществи решението ми, защото, както казах, имах много ниска оценка за собственото си владеене на английския език и тази табела ми се струваше като страшно висока, направо непреодолима бариера пред едно поприще, за което по него време малцина бяха избраните, при това по абсолютно неведоми пътища, за които си нямах никаква представа. Но табелата ме привличаше като магнит и не престанах да я гледам, докато не дойде някаква жена и ни отвори служебния вход, за да влезем за костюмите. Бях на 14 години.
Самата опера се оказа един друг, непознат и сложно устроен свят. Дотогава бях влизала само в салона за публиката, а сега бяхме от другата страна: някакви коридори, по-скоро проходи с дъсчени подове и черни завеси от двете страни, и много дървени греди, които се кръстосваха и пресичаха навсякъде около нас. По едно време проходът се отвори в широко пространство и аз с изумление установих, че всъщност пресичаме сцената. От позицията на сцената салонът заедно с балконите ми се видя страшно малък и някак си магията на представлението изведнъж изчезна за мен. Не че съм голям любител на сценичните изкуства, но и досега, в редките случаи, когато гледам представление на сцена, постоянно мисля за нещата, които се случват зад кулисите, и си представям цялата проза по организацията на сценичното действие, вместо да се съсредоточа в самия спектакъл и да му се наслаждавам.
Гардеробната обаче беше едно много интригуващо място – безкрайни щендери с най-разнообразни дрехи от всякакви периоди и цветове. Не можах да разглеждам подробно, защото тази жена, която ни водеше, ни раздаде на всеки по някакъв костюм, може би малко напосоки – каквото е хванала в първия момент, или поне останах с такова впечатление. Всичко сякаш стана много набързо и после, след като ни предупредиха в никакъв случай да не перем дрехите (макар че ни изглеждаха доста омърляни и може би това е личало по физиономиите ни) бяхме отново навън.
Помня, че след това няколко момичета отидохме в Соня (а може да е било и в някакъв друг ден?) и се обличахме в дрехите от операта. На мен ми се беше паднала една рокля с много широка и набрана пола от розова коприна, кръгло деколте и ръкави до лактите, които завършваха с дантела. Реших, че това е костюм на едновремешна перачка, макар че никога не разбрах в кое представление е участвал. Във всеки случай беше много сложно ушита дреха, с няколко фусти, шнурове и десетки телени копчета. Впоследствие гледах един филм по телевизията, посветен на ушиването на сценичните костюми – наистина се оказаха много сложни и много скъпи дрехи, тъй като материите трябва да са задължително естествени, за да издържат на многократно обличане (и да попиват потта) и в по-голямата си част се изработват изцяло ръчно.
Но тогава се забавлявахме само със странността на дрехите и новия си изглед в тях.
Тук сме с костюмите. Може би снимката е правена в деня на тържеството или след някоя от последните репетиции. Неизвестно защо не съм с роклята, която описах, а с една копринена блуза на майка и пак една нейна черна пола, с които дрехи играех прислужница в драматизацията от „Брулени хълмове”. Там ролята ми беше без думи, просто трябваше да стоя на сцената, докато главните герои си говорят. За да не стоя като дърво, попитах Павла дали не мога да държа едни чаени лъжички и да ги бърша с кърпа, не знам защо ми беше хрумнала тази идея, и Павла одобри. Каза, че щяло да изглежда все едно лъскам сребърни прибори. Така че освен блузата и полата на мама, бях взела от къщи и две чаени лъжички и една бяла носна кърпичка, която да играе ролята на кухненска кърпа.
Самата сценка възпроизвеждаше диалога между Хийтклиф и болната Кати, някъде от последните глави от романа. Участниците бяха Венелин и Елена и Павла им продиктува репликите от собствения си екземпляр на романа, където на вътрешната корица имаше илюстрация на същата сцена: Кати с розова рокля, полуседнала-полуизлегната в едно кресло, а пред нея (леко наведен или май беше коленичил?) Хийтклиф в някакво синьо палто.
Неизвестно защо за представлението Венелин е с мундир, нищо че пак е син, макар и това да не се разбира от снимката. Вероятно той му се е паднал при раздаването на костюмите.
Драматизацията от „Джейн Еър” беше моментът, когато Рочестър, предрешен като циганка, гледа на ръка на дамите. В един момент идва редът на Джейн Еър и нашата сценка пресъздаваше диалога между двамата. Репликите бяха:
R: And now you want your fortune told?
J.E.: I don’t care about it, mother.
R: You don’t care about it?[1]
И после не помня.
Соня играеше Джейн Еър, а Миглен – Рочестър. На снимката горе той е с пелерината, която трябва да го скрива, така че Джейн да не може да го познае.
После идваше сценката от „Рибка-бананка”, в която Диди и Наско играеха по бански. И моите (за мен напълно безсмислени) реплики, които цитирах по-горе.
 |
Тази снимка е една голяма загадка. На нея, видно е, е Мирослав, облечен като жена и с руса перука, а срещу него е Борис – поне така твърди Мирослав. Но никой от двамата не си спомня кога е правена и по какъв повод. На кадъра разпознавам шала на мама, наметнат на раменете на Мирослав. Чашката за кафе пред ръката на Борис (ако е той) е от един сервиз, който стоеше в една витрина в хола на Камелия. Пак от дома на Камелия е и атлазената покривка, метната на стола зад Мирослав (оригиналният й цвят е златножълт).
Има една вероятност снимката да е правена не на това заключително тържество, а в десети клас, когато през зимната ваканция Борис написа пиеса, която впоследствие беше поставена в Актовата зала. За съжаление, не помня нищо от тази пиеса, освен че беше комедия и че в нея много често се споменаваше думата „джоджен”.
Но слагам снимката тук, за да върви с костюмната серия.
П.П. В хода на написването на този мемоар загадката на снимката бе разбулена! Подробностите – по-нататък.
Все пак оставям снимката на това място като илюстрация на оказалия се доста сложен и на моменти подвеждащ процес на точното възстановяване на спомените.
[1] Р: А сега искаш ли твоето бъдеще да бъде предсказано?
Д.Е .: Не ме интересува, майко.
Р: Не ти пука за това?
