Наскоро Розмари Стателова завърши своя автобиографична книга, чието издание от издателство “Рива” предстои. В качеството си на музикален критик и изследовател, тя представя богата панорама с пъстро многообразие от тенденции в съвременната музикална култура и обществени явления от последните близо 70 години. Авторката беше любезна да предостави части от творбата си.
Аз съм на 17 години
Току-що дошла в София, за да следвам теоретичния /даскалски/ факултет на Консерваторията /БДК/. Бях кандидатствала и за инструменталния факултет, но на изпита по пиано не можах явно да се представя както подобава. Но все пак си останах в класа на Лили Атанасова, която не се занимаваше с всекиго…
Та – аз в София. Без още да мисля за бъдещето. Твърде е рано: аз съм още дете. Без майка си, която страшно ми липсваше: има едно показателно в това отношение мое писмо до нея от времето, когато бях в 1 курс – все едно любовно писмо! Настанена съм в една стая у г-жа Добринова, на третия етаж на вътрешна кооперация на ул. „Парчевич“. Бяхме три, напъхани в една стая с пиано, холска стая, със стъклена врата към сляпата част на помещението. Пианото е за мен и оскъпява с 80 лева наема ми: 100 лева за леглото в стаята и 80 лева за пианото. Живях там една година, след което се преместих на ул. „Борис Първи“ у семейство Бушкови…
Та – аз в София. Без да знам, че тук ще остана да живея. Бях на 17, сега съм на 77.
Интересното – и хубавото – бе, че усвояването на града, освен чрез Консерваторията, която тогава беше на ул. Буда Пеща, a днес се намира Немският Гьоте-институт, ставаше и чрез зала „България“: храм и до днес на живо изпълняваната музика. В спомена от тези ранни времена в София съм не в залата, а в нейното предверие, на партера на зала „България“. Сякаш сама се виждам: много високо, слабо и плоско същество от женски пол, нагиздено като за показ: имах тогава два тоалета, специално шити като за „ходене на концерт“ в зала „България“. Единият беше абитуриентският тоалет, с който бях облечена и на единствения в моя живот публичен концерт като пианистка в Еврейския дом във Варна, когато – помня – изсвирих добре малкия „Революционен етюд“ от Шопен. От Западна Германия, която бях посетила година и нещо преди това /с мама и Онито, малката ми сестра/ бях си донесла черна тафтяна пола на три волана, всеки от които отграничен от другия чрез тясна черна кадифена панделка. А горе – тафтяна блуза – тогава в България се носеше доста тафта – жълта с черен пепит, с шал около врата. И вторият тоалет – тъмнозелена тафтяна рокля с широка пола, с болеро, с голяма черна панделка около ханша. И двата тоалета, шити по „Бурда“ – с широки поли и отдолу с огромна колосана фуста, каквито се носеха в края на 50-те години. Облечена съм в един от тези тоалети и стоя пред средната врата в предверието на партера на зала „България“, а близо до мен са Любомир /Пипо/Динолов и Мишо Протич, двама пианисти и ученици на Андрей Стоянов, при когото неотдавна бях отишла на прослушване.
София, 21 май 2019
Днес ми идва хрумване за това, що е идеология, когато отново и отново си пеех ‘’… ein kleines Bluemelein“, натъртвайки на ue-то, пеейки „хулигански“, гърлено и марширувайки на място „с твърда стъпка“ при “Erika!”… – мой традиционен „припадък” на усещането ми за немскост: „deutsch zu sein“.
Като си пея по този комедиантски начин известната песен за „Ерика”, решавам, че идеологията не е само като тази от марксистки тип – неемоционална, умозрителна. Тя може да е емоционално-„вкусна“. Тя оцветява действителността за човека като член на маса. Идеологията не е само сухи тезиси. Такава е тя за професионалния идеолог. Тя кара човека да ЧУВСТВА /без да мисли логично/, да му е уютно в масата.
София, 23 май 2019: спомен за моето първо училище
Изпратиха ме на училище – вероятно за да се отърват от мен поне за няколко часа сутрин – още на 6-годишна възраст. Бях станала доста непослушно дете. Спомням си немалко разкази за моето поведение – за съжаление нямам някакъв личен спомен какво съм мислила и чувствала тогава: пъхвала съм ключа от къщата в някоя от рентгеновите тръби в кабинета на татко и дядо, рисувала съм по стените разни животни, дори веднъж съм сипала прах за пране в бутилката с вино, която татко понякога надигаше, за да отпие глътка в някоя от паузите между лекуването на пациенти. Ние всички пребивавахме най-често постоянно в къщи: татко и дядо се редуваха в преглеждането на болни в двата лекарски кабинета, разположени в стаите на партера на къщата, които гледаха към улицата. Мама и слугинчето /докогато имахме такова/ домакинстваха, а ние, децата, ако не бяхме на училище, си играехме в обширното помещение на кухнята или бяхме на двора, а понякога си играехме на втория етаж /където бяха спалните/ в помещението между стаите, което наричахме салон.
В училището „Антон Страшимиров“ /или беше „Тодор Страшимиров“?/ – сградата днес е музей – изкарах началния 4-годишен курс от образованието си. Там също правех бели: вместо на чина, седях под него – като в хралупа, присвоявах гумички или моливи на съучениците си, ако ми харесваха, биех се с училищния прислужник. А веднъж разказах в клас политически виц. Някъде била изложена картина с нарисувани на нея голи негърчета и някакъв зрител на картината се провикнал: О, в тази страна народната власт явно управлява отдавна. Помня, че децата се смяха много, без вероятно да разберат смисъла на вица /комунизъм, а хората – голи/. Но г-жа Ризова, учителката, ме доведе вкъщи и каза на баща ми: Г-н докторе, не разправяйте такива неща пред детето. Татко, както си му беше обичаят, взе чибука, който държахме на една етажерка и ме отведе в гаража, където ни налагаше при провинение с няколко удара ниско под кръста или по краката. Удари ме 2-3 пъти, за да запомня, че това, което се говори вкъщи, не трябва да се разказва навън. А след това ми даде банкнота от 200 лева като награда, че все пак съм запомнила вица.
За учението не си спомням нищо. Помня обаче как веднъж за „24 май“ г-жа Ризова /не сме я наричали „другарка“, това обръщение бе въведено май когато постъпих в прогимназията/ нареди на всекиго да изработят у дома му буквата, с която започва неговото име. Ние вкъщи имахме за помощник по дърводелската част руския бежанец, дърводелецът Иван Андреич Гиринко/беше изработил за дома ни доста мебели, главно столове/. Той ме снабди с една шперплатова буква „Р“, която мама и Лида украсиха с цветя. Така, като букви, марширувахме децата от класа на манифестацията. А друг един път участвах в представление, изнесено от класа. Аз играех майката-родина. За целта ми трябваше сабя, която да подам на съученика си, играещ юнак. Подадох му сабята с думите “Този меч за теб го нося, с него ти напред върви, та-та- та-та та-та та-та /тук не си спомням думите/ и в борбата победи“. Сабята баща ми я взе от свой познат, г-н Йовович, който притежаваше колекция от оръжия.
Прогимназиалното си образование карах вече в Девическата гимназия, която се издигаше в края на нашата улица „Братя Шкорпил“ /тогава „Херман Шкорпил“, по името на един от братята-чехи Шкорпилови, основатели на археологията в България, чийто симпатичен дом се намираше срещу нашия/. Класна ни беше другарката Панчева. Бях самата посредственост, особено ме измъчваха предмети като геометрия, математика… Това явно огорчаваше баща ми, който веднъж, след като хвърли поглед към бележника ми, извика гневно онова изразително „Ъ!“, съпроводено от замах на дясната ръка. Един вид – „Язък!“.
По време на първия час, вече в музикалното училище, ме изкараха на дъската и тогава се случи чудо: без да знам как, отговорих за „отличен 6“. Бях много учудена, че това ми се случва и реших оттук насетне да съм все и само отличник. Което и стана – чак до края на следването ми в Българската държавна консерватория.
Още малко за следващото ми училище – музикалното
Тогавашното /през 1954 г./ варненско Музикално училище се помещаваше в жилищна сграда /втори и трети етажи/, която се издигаше на ъгъла между главната улица /именувана тогава, разбира се, „Ленин“/ и булевард „Георги Димитров“, който води към морето. /Днес двете централни улици се именуват съответно „Княз Борис 1“ и бул. „Сливница“./ В неголемите стаи на сградата имаше средно между четири и десет чина – при помещенията, в които се изучаваха общообразователните предмети – или пък рояли и пиана, ако стаите бяха за обученията по инструмент или пеене. Хоровата зала, превръщаща се вечерно време в концертна, се намираше в партера на друга жилищна сграда, разположена на съседна улица. Класовете бяха неголеми – до 20-тина човека. Бяхме задружни и – общо взето – весели. Все деца, заинтересовани от това, което изучават. Другарувахме много – в групички по двама-трима или четирима, обикновено в съответствие с камерните състави, в които свирехме. Аз бях пианистката в едно камерно трио заедно с челистката Марта Петкова, днес добра моя приятелка, и виолистката Дочка. Момчетата бяха отбор юнаци начело със смешльото Атанас Илиев – по сетне автор и ръководител на състав за народна музика и Божидар Карастоянов, който по-късно се изучи за медиевист в Москва. С бъдещия медиевист седяхме на един чин – последния. Сред преподавателите – винаги начело с учителя по специален предмет, т.е. при мен с пианистката Цветана Кареева – съм запомнила главно яркия като присъствие Мирчо Мирчев /преподавше солфеж/ и учителите по история на музиката Йордан Каранов, оставил с архивните си материали следа в българското музикознание, и по-сетне другаря Цветанов, весел майтапчия. Мирчо стана след това директор на Варненската опера, с когото аз като начинаещ музикален критик имах контакти и по-нататък.
Бях добра, но не и блестяща пианистка – нямах необходимата пръстова пъргавина и техничност, а и паметта ми по отношение на музикалните парчета не бе на висота. Това се изразяваше в известна несигурност при публичното изпълнение на изучаваните произведения, което превръщаше участията ми в продукциите – така се наричаха вечерните концертни програми, изнасяни от учениците обикновено пред родителска публика – в изпитание, а не в удоволствие. Силата ми бе в моя абсолютен слух, ограничен в рамките на тоналната музика, както и в музикалното чувство, с което свирех и което музикалните познавачи оценяваха високо, още докато бях начинаеща пианистка и дете.
На една от тези публични продукции, провеждана този път в балната зала на Военния клуб в града, се случи нещо, което ме срещна с вълнения от непознат вид. Свирихме каквото свирихме и настана времето за танцовата част на вечерта: бяха поканили студенти от ВИНС-а /висшият институт по икономика, единственото тогава академично заведение във Варна/. Засвири танцова музика – беше валс. От далечния ъгъл на залата към мен тръгна висок чернокос младеж, който след дълбочък поклон, ме покани на танц. Затанцувахме – с доста едри стъпки, както казали после някои, и момчето, извършвайки запознаство, ме покани на среща на следващия ден. Развълнувах се – случваше ми се за първи път. По пътя за вкъщи обаче приятелят на сестра ми Лида, на име Петър и студент в четвърти курс във ВИНС /мой бъдещ зет/, нареди да не се срещам с въпросното момче-първокурсник, защото било комунистче. Не го послушах, разбира се, и на следващия ден, след урока по пиано, се озовах на мястото на срещата. С Ангел – така се казваше момчето – тръгнахме към морската градина и така, в приказки на взаимно опознаване и разхождане, премина срещата. Всъщност, така преминаха и по-сетнешните ни срещи на тази изцяло платонична връзка. Тя приключи след близо година с раздяла, поради нашите напълно различни планове за бъдещето. Аз смятах да „покорявам света“ /или най-малкото да тръгна да го опознавам, като започна да следвам музика в Германия/, докато Ангел плануваше да стане счетоводител в родното си село Стралджа/или Стрелча – вече не си спомням точно/. В интерес на истината трябва да кажа отсега, че не се случи нито едното, нито другото…
