Наскоро Розмари Стателова завърши своя автобиографична книга, чието издание от издателство “Рива” предстои. В качеството си на музикален критик и изследовател, тя представя богата панорама с пъстро многообразие от тенденции в съвременната музикална култура и обществени явления от последните близо 70 години. Авторката беше любезна да предостави части от творбата си.
Начални стъпки в София. Слав се появява… Заживяваме заедно
В каква степен курсът в БДК успя да ме професионализира? – въпросът си го задавам всъщност едва напоследък, тоест половин век след завършването му, защото никога не ми е идвало на ум да правя това. Работата е там, че аз, идвайки на 17 години в София да следвам висше музикално образование, не само бях все още дете, но си и останах в голяма степен такова още доста години. Поради вродената ми музикалност – тя означава преди всичко наличие на вид абсолютен слух – предметите, които изучавахме, ми се отдаваха, с изключение на пианото, без труд. /При инструмент няма възможност да не се работи всеки ден по много…/ Например, солфежът: една практическа дисциплина, която тренира слуха и координацията слух – интониране. Аз чувах и отгатвах всичко без усилие: когато знаеш от само себе си, че произвежданият тон е, да речем, до диез от 3-та октава, какво пречи да го назовеш веднага? За доста колеги обаче, това не беше точно така и солфежът се водеше за трудна работа.
Впрочем, аз така се и свързах „съдбовно“ със Слав Кожухаров, първият ми съпруг. Бяхмe състуденти и се случи да седим в един час по солфеж на общ чин, когато, почти изумен, Слав попита: „Ама, и това ли чу?“ „Да“, казах аз съвсем спокойно и той с типичния тон за „свалка“ ме попита след часовете дали съм съгласна „да пийнем по едно“ в близката сладкарница „България“, намираща се – заедно с целия ресторантско-хотелски представителен комплекс „България“, на крачка от улица „Буда Пеща“. Дето се вика – така се „загаджихме“…
Не по-малко показателно протичаше до голяма степен и обучението ми по хармония – един доста труден инак предмет. Нея ни я преподаваше страшилището проф. Парашкев /Парчо/ Хаджиев с асистент Бенцион /Бицо/ Елиезер. Тук отличният ми слух и забележителна музикална памет ме правеха постоянен участник в една игра, която Парчо изглежда обичаше. Той изсвирваше на пианото обширна последователност от акорди – т.нар. каденци – които след това някой студент трябваше да повтори наизуст. Това често пъти бях аз, демонстрирайки такава памет, че ми викаха „магнитофона“. Лошото обаче беше, че тази лекота на механичното запомняне ми пречеше да осмислям акордовото последование и аз така си и останах недообучена именно технически – един интуитивист в полето на осмислянето на сложното явление, наречено професионално музикално изкуство.
Май всичко вършех като студентка все по описвания начин – „по чувство“. Едно голямо дете, чийто интерес да вникне и да започне да проблематизира лично нещата в правенето на музика така и не можеше истински да се пробуди. Един след друг минаваха и заминаваха предметите – оркестрация, полифония, акустика, народна музика, история на музиката и пр., а аз преминавах през тях до голяма степен като през поток. Бях много далеч от работохолика, пробудил се по-късно в мен. А ни преподаваха такива значими за музикалната ни култура личности като Марин Големинов, Стоян Джуджев, Здравко Манолов, Лазар Николов, Димитър Тъпков и ред други…
На постепенното ми насочване към един друг поглед върху изживяваната от мен тогава действителност – битова, учебна, музикална, междуличностно-комуникативна – бе даден старт в края на втората учебна година, когато – както вече писах – дойде сдружаването ни със Слав Кожухаров, превръщането ни в двойка. /Понеже постоянно ходехме навсякъде заедно, ни наричаха „Кирил и Методий“./ Той бе четири години по-възрастен от мен, внасяше ярко присъствие в живота на курса, беше обект на ухажване от страна на женската й част: в междучасията, например, свиреше на пианото в учебната стая, в която се намирахме, а момичетата сплитаха на плитки стърчащата му на всички посоки буйна, меко чуплива коса. Нашето тогава не беше просто ходене на срещи. Слав веднага започна да се грижи за мен. И – трябва да го кажа отсега – да ме командва: беше властен, категоричен в решенията си човек, с големи претенции по отношение на предстоящата си професионална кариера.
Играеше шах и дружеше с изтъкнати млади шахматисти, беше тренирал бокс, четеше извънредно много и… не беше равнодушен към твърдия алкохол. Изповядваше мощни музикално-стилови предпочитания и увлечения – руската музика му беше слабост, но не Чайковски, а Мусоргски и Скрябин, също Прокофиев. Шаляпин му беше любим изпълнител – особено в ролята на Борис в операта „Борис Годунов“ от Мусоргски.
И всичко това се слушаше, слушаше… на записи, но и на живо: баща му беше басът от Софийската народна опера Димитър Кожухаров, така че скоро започнах да посещавам заедно със Слав оперни спектакли и постепенно да усвоявам предимно нейния руски репертоар. Започна и едно изключително често посещаване на симфонични /по-малко камерни/ концерти в залите „България“ и „Славейков“. Паркът на свободата /тогавашното име на Борисовата градина в столицата/ беше място, което обикаляхме постоянно. Интимният ни живот – Слав беше подчертано сексуален – протичаше в жилището на сем. Кожухарови: бащата редовно участваше в спектаклите на операта, на които неизменно присъстваше и жена му, неговият най-близък съветник и съдник по отношение на пеенето, така че жилището често беше свободно вечерно време. Там си и хапвахме от добрите хранителни запаси на семейството, сред които особено високо ценях консервите с паламуд.
По инициатива на Слав, отидохме на музикално-фолклорна експедиция с проф. Джуджев, станахме членове на кръжок по история на музиката, взехме участие в консерваторска музикално-историческа конференция. Тук вече – във връзка с тази конференция и доклада, който трябваше да напиша и изнеса – Слав започна да ме учи да пиша професионално по въпроси на музиката. Това беше един доста продължителен „курс“, който беше част от целокупното ми вторично образоване по – нека го кажа така – мислене. Проблемно мислене. Ще изпреваря малко хронологичността на описваното и ще посоча до каква степен Слав бе вътрешно ангажиран с израстването ми от някакъв си там музикант до мислещ за важното професионалист. Той, както се казва, ме донаправи като човек.
След като изкарах някак си двегодишната ангария с даскалуването ми в Института за детски учителки във Враца и се върнах в София, където – вече като съпрузи – наехме първата си обща квартира, Слав ме посъветва да не търся каква да е работа за млад музикален специалист-висшист, каквато човек извършва на първо време просто заради прехраната. Имаше например възможност да ме вземат като коректор в музикалната редакция на издателство „Наука и изкуство“. Идеята му, която възприех, бе да продължа да работя, както се казва, „върху себе си“. Например – да донауча немския език, който при мен беше „на домашно ниво“. Започна се с това, че Слав донесе у дома двадесет тома събрани съчинения на Хайнрих Хайне или Фридрих Шилер /не помня вече кой точно от немските романтици/, които бе успял да закупи от Жоро-букиниста почти за „без пари“. Не ги прочетох, разбира се, защото отгоре на всичко бяха и заразени като хартия, така че хванах алергия. След това моят мъж донесе у дома и договор, подписан уж от мое име, за превод от немски на български на две музикално-исторически монографии – едната за Кристоф Вилибалд Глук, а другата за Бела Барток. „Но аз не умея да пиша добре и на български!“ – възкликнах аз, а Слав ме утеши: „Ти превеждай, а езиковата редакция ще я направя след това аз.“ Така и стана…
И няколко реда още за 2-те години ангария във Враца /1962-1964г./. Защо ангария? Защото се оказа, че редовата даскалска професия не е за мен – отегчава ме извънредно много с повторенията си. Ще дам пример. По него време се обръщаше доста внимание на музикалните занимания в детските градини, а съответно – и на музикалната подготовка на жените, които провеждаха заниманията с децата. Така че, програмата в Института за детски учителки – що се отнася до музиката – бе обширна. От момичетата се изискваше да са нотно грамотни, да полагат усилия за овладяване на елементарната теория на музиката в някакъв поне вид, да свирят на акордеон. Обучавах шест паралелки, което означаваше шест пъти на ден да се повтаря една и съща урочна единица. Това много ме отегчаваше – да речем, шест пъти едно след друго, от 7 сутринта до обяд да внедряваш ритмичната фигура „четвъртина с точка и осмина“ или тази на синкопа: та-а-а-та, или та-та-а-та… Шест часа блъскане с ръка върху катедрата, приучавайки момичетата, повечето от които по-възрастни от мен, 21-годишната даскалица – да тактуват. Случваше се след часовете да тичам до пощата и да телефонирам на Слав „да дойде и да ме вземе оттук…“. Което, междувпрочем – той и успя да направи след втората учебна година, спестявайки ми последната трета, влизаща в срока на ангарията…
Независимо от това, престоят във Враца бе важен етап в младия ми живот като самостоятелна: изискваше се да се справя с многото трудности главно от битов характер, което винаги има полезен ефект. Жилищните условия бяха повече от мизерни – обитавах таванска стаичка без отопление, така че зиме сядах на стол, под чието дъно поставях включен котлон, за да ме сгрее. Хигиенните обстоятелства бяха катастрофални: обща мивка и клозет на стълбището, които се ползваха от няколкото семейства, също живеещи на този таван. Враца страдаше от режим на безводие и мръсотията беше в изобилие. Зиме – студ, лете – жеги.
Спасявах се с работа: наех се да преподавам акордеон и в една детска школа към строителна фирма, в чиито стол се хранех. Това беше лошото и трудното. Хубавото бяха излетите, които предприемахме със Слав, посещаващ ме в уикендите. Край града имаше прекрасна природа: пещерата Леденика, един водопад, върхът Вола, безкрайни поляни с макове и синчец. Мизерствахме, защото заплатата ми беше малка, а Слав нямаше доходи: караше майсторски клас по композиция. Случваше се да берем царевица от нивите – много вкусна след сваряване. Идваше на гости и майка ми, която обичаше да пътува. Разбираха се с мъжа ми – напомняше й по характер и интелект нашия баща./Така ми и каза, след като се запознаха със Слав в кръчмата „Танушев“ в „Парка на свободата“: „Ама, Розмари, той е съвсем като нашия татко!“./ И Слав я харесваше. На един излет в планината изгубихме пътеката. И Слав – добър алпинист, беше минал маршрута „Ком – Емине“, беше „яхал” и Кончето в Пирин – постъпи по начин, който показва що за човек беше. Той се интересуваше от посоката, не от сляпото следване на пътя. Ако пътят се изгуби, трябва значи просто да се следва посоката. Така се и върнахме – слизайки по един огромен сипей: Слав хващаше всяка от нас поотделно и тъй, прегърнати, се юрвахме надолу заедно със сипея. Долу мама се оказа без обувки: бяха се разлепили от камънака…
По същото време се и оженихме. Слав беше ревнивец и искаше жена му да си му е жена и по закон, както и да носи неговото фамилно име. И понеже нямаше доходи, а беше твърде горд, за да се обяви за съпруг без възможност да издържа жена си, сключихме брак тайно от родителите му. Кумове ни станаха двама приятели, като сватбеният обед се състоя в ресторанта, известен все още с името „Ашингер“. Обедът – постен гювеч с лимонада – струваше общо 4 лева и двадесет стотинки. А в 14 часа трябваше вече да взема влака за Враца. Така си остана неизползван сватбения ми тоалет в бяло, отдавна подготвен за евентуалното събитие. Тайната скоро се разкри – събличайки се една вечер, Слав си изтървал паспорта на земята, майка му го вдигнала и видяла отметката за бракосъчетанието. Никой не беше изненадан – аз често се виждах с Кожухарови преди да ми станат свекъри. Бяха ме приели, въпреки че се случи да съчетавам две неща, които бяха ненавистни на свекървата: бях полунемкиня и се наричах Стателова. Като ненавистните съседи на Кожухарови – мъжът се наричаше Стателов /наш далечен роднина/, а съпругата му бе немкиня. Такова ми ти съвпадение…
След връщането ми в София наехме стая в нова сграда на улица „Султан тепе“ и заживяхме като семейство. Слав получи работа като инструктор /така се наричаше постът, който заемаше/ в новосъздадения Съюз на музикалните /по-късно и танцови/ дейци в България. Работата напълно го устройваше – не беше чиновническа и оставяше достатъчно време и пространство за творчески занимания. Съюзът – тогава с директор Найден Найденов, брат на диригента Асен Найденов и баща на нашата близка колега и приятелка Верчето Найденова – се помещаваше на улица „Васил Коларов“ /днес отново „Солунска“/, на първия етаж на сграда на МВР. Особено приятни и подходящи за всякакви срещи бяха помещенията на партера, в които – доколкото си спомням – се влизаше директно от тротоара. Слав разви изключително активна и всестранна дейност в и с този Съюз, като създаде неговия печатен орган: бюлетина „Музикални хоризонти“, издание на печат тип „циклостил“. Не се продаваше, а се разпращаше на абонати-музиканти и за няколко години се превърна в търсен източник на ценни материали за текущия музикален живот в страната. Важен акцент в съдържанието на „Музикални хоризонти“ бе поставен върху издаването на преводни материали на – предимно – известни западни изследователи и мислители, до чиито трудове инак нямаше достъп по онова време. /Както виждаме днес от изданието на Комисията по досиетата, посветено на темата „ДС и българското музикално изкуство /1944-1991/“, „… хоризонтите“ са били щателно следени от службите поради тия именно материали, а Слав е бил считан за независим и непокорен човек. Ето какво четем на страница 410 във въпросното издание: „Бюлетинът на СМД „Музикални хоризонти” е единственото издание в България, което влиза в остро противоречие с нашата идеология и в открита защита на буржоазната естетика, на най-крайните явления в съвременната авангардистка „музика”…”[1]./
Слав продължаваше да „движи“ моето професионално развитие и профилиране постепенно като музикален критик, а по-късно и музиковед с интереси към актуалната музикална култура, към изпълнителското изкуство, към популярните жанрове и тяхната аудитория. Двамата посещавахме концерти и спектакли, пишехме отзиви и рецензии, които по него време редовно се поръчваха от културните отдели на редакциите на вестниците и списанията. Мъжът ми все още редактираше част от моите материали, което беше за мен отлична школа по писане. Благодарение на него написах и първата си книга – монографията „Панка Пелишек“, том от поредицата /на издателството „Наука и изкуство“/ монографични портрети на видни български музиканти-изпълнители. Панка Пелишек – или както интимно я наричахме със Слав „баба Панка“ – беше водеща педагожка по пиано в Консерваторията. Аз получих нейния архив и го изследвах внимателно, като водех и продължителни беседи с Пелишек. Този двегодишен труд се увенча с добра книга, макар и в скромен обем.
Водехме доста активен светски живот, което на мен ми харесваше. От къде необходимите средства? Вероятно сме допълвали заплатата на Слав с парите от хонорари, получавани за рецензиите, които публикувахме по вестници и списания. Аз все още пътувах два пъти седмично до Мездра, където – все така в сградата на гарата – участвах като корепетитор и втори диригент в репетициите на железничарския хор, ръководен от един колега на име Стамболски. Преподавах и музика в детската музикална школа към Профсъюзния дом на железничарите в Мездра. Известно време бях и музиковед в Пловдивския симфоничен оркестър, замествайки бременната Събка Геновска.
Така се запознах и сдружих с втория диригент Месру Мехмедов, който по-късно изгуби живота си по време на самолетна катастрофа. Слав имаше доста приятели, с които се срещахме. Сред тях блестеше, например, Профа , както му викаха на телесно слабоватия, но инак извънредно приказлив и остроумен изкуствовед Христо Ковачевски. Той пък назоваваше Слав с прякора Слона. Често ходехме на гости и на един млад шахматен гросмайстор на име Атанас Коларов. Нямахме някакво Бог знае какво домакинство, освен малко пране /спалното бельо давахме да се пере навън/ и почистване на стаята. Аз не готвех – така си остана това и по-нататък, обядвахме в добрия по качество стол на Централния съвет на Профсъюзите, към който се числеше Съюзът на музикантите. Вечер често посещавахме разни заведения. Започнах да се увличам по модаджийство – станах клиентка на разни шивачки и плетачки /конфекция по това време в България, особено за моя ръст, почти нямаше/. Гардеробът ми с тоалети започна да расте. Слав ми се радваше и често ме фотографираше с новите тоалети. След време сменихме квартирата – наехме стая в апартамент на майката на композитора Стефан Драгостинов /по това време още студент/. Така, покрай квартирата на улица „Персенк“, пряка на улица „Якубица“, се и запознах с Панчо Владигеров – вечерно време минавахме на път за вкъщи покрай неговия дом на „Якубица“ и ако той бе на двора, се спирахме на разговор с „Пъча“, както му викаха музикантите. Слав дружеше и със сина му Александър, който постоянно разказваше нещо забавно с дрезгавия си тембър, още звучащ в ушите ми. Случваше се да гостуваме на Владигеров и у дома му, в стаята с рояла…
Докато аз все по-усърдно усвоявах занаята /да се мисли и пише за музика/, Слав работеше /извън задълженията към Съюза/ активно на два фронта: композиторския и музикално-теоретичния. Не съм го наблюдавала в процеса на измисляне и изпробване върху пианото на музикални творения, но го заварвах да импровизира. Знам, че завърши една симфонична поема в късноскрябински и донякъде прокофиевски стил, но къде се намира днес партитурата на тази композиция, нямам представа. Нито дали някой друг знае за нея. Като теоретик разработваше години наред проблема за еволюцията на ладовото мислене, което – отпечатано най-напред циклостилно в „Музикални хоризонти“,излезе като книга преди няколко години по инициатива на Наташа Япова. Имаше страхотно „аналитично ухо“ за нова музика. Когато слушахме някоя такава творба, седейки в предпочитаната от нас средна ложа на десния страничен Първи балкон в зала „България“, в паузата при нас идваха колеги да го питат какво собствено бяхме чули като стил и конструкция.
По някое време получих като подарък нотно издание на клавирни пиеси от Арнолд Шьонберг – прати ги една приятелка на мама от Виена. Помня, че ги просвирвахме на пианото у Кожухарови – музиката беше атонална, нещо непонятно за мен по него време. Но Слав веднага се ориентира в стила и смисъла на тази музика. Аз от своя страна отрано определих за себе си един основен интерес към популярната музика, но по-скоро социологически или, както беше модно да се казва тогава сред младежките музиковедчески среди – социално-психологически. /Днес такъв поглед върху музикалните практики би се наричал по-скоро културологичен или антропологичен: музиката в нейното значение за дадена група от хора./
Помня, този мой интерес се породи още в началото или средата на 60-те години, когато – съвсем млади – се озовахме на концерт на сръбска рок-банда в зала „Универсиада“. / Популярномузикалните събития се провеждаха тогава на това място./ За първи път слушахме на живо такова нещо и, освен силният звук, специално мен ме порази поведението на младежката публика около нас: хората скачаха и викаха, бяха като обезумели. Реших, че в такова поведение има нещо интересно и този интерес остана жив до много късно – чак до бума на хеви-метъла у нас в средата на 80-те. Комсомолът ме ползваше тогава като „авторитет“ в тази сфера – та нали през 1983 г. бяхме пуснали с журналиста Чавдар Чендов като съавтор първата за България книга, посветена на попмузиката. Обикаляйки страната по линия на Комсомола и организираната художествена самодейност за оглед на любителските рок-прояви, попаднах веднъж в Стара Загора на репетиция на такова събитие в Младежкия дом, където едно момче блъскаше струните на китарата с такава ярост, че мощният звук/рев ме прогони от залата. Когато звукът спря, попитах момчето от вратата на залата: защо свириш така? До ден-днешен помня думите му, произнесени през стиснати зъби: “Обичам да свиря силно!“.
Докато бяхме заедно, Слав споделяше моя интерес към прохождащата нова популярна музика в България, наричана тогава, както е известно – естрадна. Независимо, че в СМД завеждаше не естрадния, а симфоничния изпълнителски жанр, Слав успя да организира командировка за двама ни – да отидем през 1966 г. – с кола! – в Слънчев бряг за откриването на фестивала „Златният Орфей“, който тогава се провеждаше „баровски“ във вариетето на курортния комплекс. Познавайки добре шефа на фестивала, музиковеда Генко Генов, ние бяхме удобно настанени в един от хотелите и така съпреживяхме първото издание на събитието от начало до край. Така и започна моята „кариера“ като наблюдател и критик на „Златния Орфей“, като го посещавах редица години вече и сама.
Двамата станахме членове на Съюза на българските композитори, секция „Музиколози“ някъде в края на 60-те години, мисля, че беше 1968 г. Към тази организация ни привлече най-напред нейното списание „Българска музика“, където започнахме да пишем за българската музика и въобще за музикалните практики в България. Главен редактор беше Димитър Зингинов, с когото водехме предварителни разговори върху темите и обектите, които щяхме да проучим, а после и да опишем. Той се държеше приятелски с нас, но все пак успя веднъж да ме изманипулира „идейно“ и да ме накара да напиша – при цялата ми тогавашна недоразвитост, за на не кажа по-лоша дума – критична статия за операта „Еленово царство“ на Константин Илиев.
Съюзът ни привлече и със своя клуб-ресторант, където ходехме често, обслужвани от неизменното Марче. Изобщо, т. нар. творчески съюзи по времето на социализма бяха добра база не само за работата на членовете, но и битово, нещо важно за млади люде като нас, дето си нямаха още собствен дом с необходимите условия за живеене.
В Съюза на музикантите например, се срещахме с колеги и приятели и също – понеже в квартирата не ни се разрешаваше да ползваме банята за къпане – дори се и къпехме /след работно време, разбира се/, радвайки се на изобилието от гореща вода, която по него време не беше нещо обичайно за повечето софийски жилища, давани под наем. За нашите материали, публикувани в печатните органи на съюзите, получавахме хонорари, понякога доста скромни. Пращаха ни и на командировки в чужбина.
По тази линия посетих почти всички страни от т. нар. социалистически лагер, като отидох – както вече писах – дори и в Латвия. Там ме отведе желанието да се срещна с Арнолд Клотин, авторът на първата у нас сериозна статия за популярната музика /отпечатана в сп. „Българска музика“/, която не беше написана според канона на „лениновите разбирания за изкуството“, изказани в прословутия му разговор с Роза Люксембург. Разговорът ни с Клотин, проведен в моята хотелска стая, за да не ни слушат други хора, ми е останал в паметта поради – както тогава ми се струваше – „дисидентския“ му характер. На моя възторг от културните паметници в Рига, например, Клотин отвърна с думите, че те нямат почти нищо общо с историята на латвийския народ, който – с изключение на краткия период между двете световни войни – винаги е бил потискан от три завоевателни сили: Германия, Швеция и Съветския съюз/Русия. Не мога да забравя и природния феномен „Фата моргана“, видян на плажа в курорта Юрмала: кораби, акостирали… на небето!
[1] Вж. Държавна сигурност и българското музикално изкуство /1944-1991/, документален сборник, С., 2016г., с. 410.
