Редове от дневник: 1967-68 година…
За моя изненада, в новонамерения ми архив открих свой дневник, воден през 1967 и 1968 години. Отначало прочитът му доста ме шокира – 78-годишната Розмари не можа много-много да се познае в 26-годишната. Реших все пак да вмъкна в настоящия текст редове от тогавашния дневник заради автентиката – нека читателят чуе нефризираната изповед на един млад човек, търсещ в 60-те години на ХХ век своя път и самоутвърждаване. А и отношенията ни със Слав стават по-ясни.
5 декември 1967
Снощи слушахме у Сашо Владигеров операта „Порги и Бес”. Сашо е адски навит да я прави в оперетата. Затова покани и свекъра /който по това време е директор на Държавния музикален театър „Ст. Македонски”/ – да чуе творбата и да си каже думата. Въпросът е да навият Хренников /откупът ще бъде жена му Наташа да прави костюмите/ да даде благословията си и да изпрати скъпоценната партитура от Москва. Ще поканят и режисьора Покровски да прави постановката – може да стане бомбата на сезона, а и за износ. Но ще трябва много помощ. След „Бяла нощ” реномето на театъра много скочи.
При нас дойде и Пъча /Панчо Владигеров/ с жена си Елка и вечното куче. Отново постоянната тема: тия модернисти, които са взели всички ключови позиции. Да не бяха такива фанатици, бихме били техни. Недоверчиви са… Пихме арменски коняк – станал е моден. Донесъл го е Сашо от Ереван.
Днес отидох в „…дело” /”Работническо…/ – ще пиша 90 реда за Рихтер. Стана ми приятно, стига съм писала само за дребни риби. Вкъщи печатах до късно – книгата за Панка Пелишек доста се разраства. Май ще стане 140 страници. Ще паднат съкращения. Ужасно се лутам, не мога да реша как да пиша. Все ме избива на публицистика – фразите сами се подреждат. Четох Еренбург „Хора, години, живот”, трета и четвърта книга. Навежда ме на мисълта как да пиша. Почнах да пиша своя книга „Ние от 60-те години”, мисля, че замисълът е добър – нали е почувстван и изживян…
6 декември 1967
Отидох у баба Панка – да й занеса да чете книгата. Бързах обаче да се прибера и успях да хвана Слав преди да се е напил отново. Говоря му на немски – това странно го успокоява и разведрява. Харесва му този език. Много е отчаян, за него тук няма вече никакви перспективи. „На власт” са „авангардистите”, а те не го щат. Вързал се е с другите, защото е принуден. Тогава ми хрумна идеята Слав да замине като кореспондент във Виетнам. Винаги съм си го представяла именно в такава обстановка – сурова, изчистена от дребнавости, където решават не подлостта и боричкането за надмощие, а абсолютните качества на човека. Там Слав ще се възроди, ще отхвърли смазващото го отчаяние и навярно ще напише нещо блестящо. Запален, той реши от утре да действаме, за да го командироват. Идеята го обсебва все по-властно… Тръгнахме на разходка. Отидохме в „…дело”, пихме кафе при Пекарева и Друмешки. На смях ми казаха, че трябва да си почина 15-20 дни. В една седмица само ще излязат две големи мои статии – за Рихтер и за Пипков. Много се радвам, че така се случи – статиите са добри… После отидохме във „Варшава”. Слав беще много мил и доволен от мен. Решихме след Виетнам да отидем в ГФР, да опитаме късмета си…
7 декември 1967
… В Съюза /на музикалните дейци/ започнах анализ на „Концертна музика за духов оркестър” от Хиндемит – ще изнасяме със Слав лекция пред софийските оркестри на Сашо Михайлов. Тренирала съм си окото – след съответно взиране в нотите добивам представа за звученето на музиката. Студена полифония… След това бях на плуване в басейна на „Академик”. Все още не мога да избутам с крака-крол един цял коридор от 25 метра, деля го на две или три. Опитах с ръце – доста е сложно, но ще стане. Едва се прибрах, влачех се като пребита, но вкъщи все пак печатах повече от три часа. Вечерта – „Хора, години, живот” – чета с голям интерес, събужда мисли от професионален характер.
8 декември 1967
… Вечерта отивам да слушам Рихтер. За съжаление, бях в неподходящо настроение – напрегната, уморена. Но – действително е единствен по рода си. Просто – абсолютно съвършенство, някак извънлично, нямащо нищо общо с понятието „бляскаво изпълнителство”. Наоколо – най-високият bon monde на София. Овации – но някак не от сърце, просто като задължение. Иначе щяхме ли да го оставим само с четири биса, по-скоро подарени от него, отколкото измолени от нас.
Както винаги, и на този празник не празнувахме. Бяхме безпарични. Аз се прибрах, четох Еренбург и спах, а Слав в кабинета си в Съюза на музикалните дейци е писал своята статия за Рихтер, правил изложението за баща си /за субсидията, обещана от Т- Живков за оперетата/, минал към 2 часа през „Сан Стефано”, /където е жилището на родителите му/ за да го остави, после ходил до Комбината, за да пусне в кутията на редакцията на „Вечерни новини” статията и се прибрал вкъщи към 3 часа. Нямало студентски изстъпления – навред групи от милиционери, конни и пеши, времето – лошо…
10 декември 1967
Занесох на Пелишек материалите й, за да може да оправи онази част от книгата, която описва нейния метод на преподаване. Получихме нова покана за обяд. Ще го направим по празниците…
11 декември 1967
Слав е ученик! Станахме рано, изгладих го, облякох го и той отиде в Партийната школа – започва едногодишният му висш партиен университет. Оказа се жива феерия – ще слушат лекции само сутрин. Така ще може да работи следобед своята си работа. Той е с повишено самочувствие, изпълнен е с надежди… Аз приех поръчка от „Отечествен фронт” – да видя „Предпразничните новогодишни вечери” и да напиша проблемен материал. Тази вечер е първият концерт – пее Емил Димитров. Мъжете ни – моят и на сестра ми Вероника – се отнесоха с презрение към идеята да посетят концерта, но ние със сестра ми отиваме. Имаме места на първия ред – „за печата – в зала „Универсиада”.
12 декември 1967
Едва ли може да се очаква нещо повече от Емил Димитров – има качества, но май с тях ще си остане… Ние с Онито все пак се позабавлявахме. Камен /съпругът на сестра ми/ ни доведе и отведе с Московеца – пихме и по едно кафе на бара на „Универсиада”. Слав работеше вкъщи – чувстваше се О.К . Дано продължава така.
Платиха ми срамно за „Рихтер” – 20 лева. Предполагах поне 25-30 лева. Слав е много доволен от първия учебен ден – изписал 9 страници по философия. Следобед отново се затвори вкъщи и работи до вечерта. Дори не дойде на концерта. Беше първият концерт от прегледа на българската камерна музика. За Мара Петрова и Александър Танев няма какво да се говори – всичко е ясно. Също и за Парчо – 3 песни. Лазар излезе с клавирна соната, писана 1956 година – атонализъм и поантилизъм. Браво на Батембергска. Коцето поднесе песни – кантата по текст на Лангстън Хюз. Много добре изпяти от Лидия Ступел. Най-сладък бе Иван Спасов с „Музика за приятели”. Излязоха „Димов”-ци и „Фокус 65”, всички в разноцветни ризи. Иван ги дирижираше. Симпатяги…
13, 14 и 15 декември 1967 – втори, трети и четвърти ден от прегледа. На втори и трети не изпълняваха творби от „българските модернисти” и затова нямаше публика. Дина /Шнайдерман/ и Емил /Камиларов/ заедно с Българския камерен оркестър свириха половин програма на един от концертите – на Сагаев двоен концерт и на Димитър Христов – Сюита за 2 пиколи, пиано, ударни и камерен оркестър. Чудесна творба – пак авангардна, но и „шопска”. Така пронизително и жизнерадостно пищяха тези свирки, че – както му казах после – и на мен ми се прищя да надуя някое пиколо. След концерта отидохме у Дина…
Последен концерт – песни от Спасов и „Комплекси сонори” на Казанджиев. Възторжени студенти бурно аплодираха, а В. Кръстев и компания напуснаха. Павката /Павел Герджиков/ изпя с много старание някаква „Пентаграма” от Ив. Маринов. … Написах 50 реда за прегледа – поръчаха ми ги от „Вечерни новини”. След като обсъдих статията със Слав и след специално предупреждение в редакцията, статията излезе без промени.
16 декември 1967
…вечерта прескочихме със Слав до „Универсиада” – да надникна във „Вечер на Теодоракис”, гръцки песни. Ще ми трябва за статията във „Фронт”. Самодейност…
17 декември 1967
Не бива да прекъсвам дневника, изпущам нишката на събитията. Ето, днес е всъщност 27 декември, малко неща си спомням за онази неделя. Помня само, че вечерта отидохме със Слав на „Весела среща” – естрадно-сатиричен спектакъл, който влиза в разглежданите от мен „Новогодишни празнични вечери”. Играха превъзходните Нейчо Попов, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев. Действително, Сатиричният театър разполага с първокласен артистичен екип. Спектаклите им са издържани и комични – всеки е носител на строго определено амплоа и образ, отговарящ на класическата комедия. Музикалната част: пяха М. Мицева /добра/ и Ангел Тодоров /посредствен/. Оркестърът – „София”. Не останахме до края – на Слав, естествено, му доскуча. Отидохме в „Прага” – шумна и доста долна младежка централна дупка. Видях „кралица Марго” – предводителката на група млади и доста прилични на вид проститутки. Никога не бих допуснала, че са такива, ако не знаех . Но какво ли съм видяла аз въобще? В общем, прекарахме приятно.
18 декември 1967
Дарувах Слав съвсем слабо послучай имения му ден. Нямахме пари и си стояхме вкъщи.
19 декември 1967
Обсъждането беше доста бурно и показателно. Докладите /Е. Тончева, Е. Павлов, Ив. Хлебаров/ се плъзгат по разглеждане на форма и прийоми, за да се спасят от естетическата оценка. Затова пък – след това!! Арсени започна да бълва огън срещу авангарда, подкрепиха го В. Стоянов, Зенгинов, Ст. Стоянов. Мафията се държа адски намахано и самоуверено. Коцето Илиев в самозабравата си реши дори да се позове на несъществуващ учебник по додекафония на Шьонберг!
22 декември 1967
Следобед – урок по френски при Мариет. Вечерта – концерт на Лилито в „Универсиада”. В първата част пя Годжунов – много е сивичък, горкият. Слав не издържа и си излезе. Лилито е станала много сладка. Облечена беше с много вкус – кога ли ще престане да се прави на бебе? След концерта се почерпихме с взетите назаем от Котето /маркаджията/ 4 лева в сладкарница „Орфей”. Беше приятно.
23 декември 1967
Пълно безпаричие. Слав е нервен като 1000 дявола. Съмната /биологът Съмналиев/ се ожени! Вечерта бяхме на гуляй у тях. Беше и Профа. Пукна ги всичките от смях със своите истории, вицове и поучителни притчи, както и с глухотата и ексцентричността си…
24 декември 1967
Традиционен обяд на „Сан Стефано” /при родителите на Слав/. Свекърът ми възложи нещо във висша степен добро – превод от немски на заплануваната оперета „Великата неизвестна”. Хонорар – 500 лева! Ура! Вярно – трудът е нов за мен, ще има и рими, съчетани с музикалната прозодия и прочие, но нима нямам талант поне колкото досегашният преводач Павел Спасов? Освен това – с парите ще мога да отида и на Дармщадските курсове, както сме го замислили. Струват между 300 и 500 дойче марки.
25 декември 1967
Бях започнала още вчера да пиша статията за „Фронт”. Вървеше без особени спънки, успях да оформя идеята в главата си. Тази сутрин я довърших и дори напечатах. Слав хубавичко я беше редактирал – карахме се като цигани. Хеле-хеле – стигнахме до някакво съгласие и аз поех към „Фронт”. Предадох я там, запознах се и с редакторите. Поговорихме малко, решихме кога да ме търсят за евентуални поправки и – слязох долу, два етажа по-ниско, при Христо Каменов /редактор в „Работническо дело”/. Приятно ми е да говоря с него. Укори ме, че съм пишела и по другите вестници /а аз действително писах два пъти в „Новини” – вторият път за продукцията на баба Панка, на 18 декември/, но същевременно ме оправда – та нали съм безработна. Реших в бъдеще да не се подписвам под маловажни материали.
След стола, където ни намери и Любо /Кавалджиев/, се изтърсихме тримата при Зенгина, да вдигаме пара защо не ни е поместил материалите в 10-тата книжка. Викахме, вайкахме се – докато се разсмяхме всички. Видяхме при него чудни книги /за “Die Neue Musik” и плочи – Хенце, Щокхаузен, Егк…/ Вечерта – отново концерт! Ще полудея вече! Обаче слушахме само изпълненията на Дина, Емил и свекъра /басът Димитър Кожухаров, директор на ДМТ „Ст. Македонски”/– Кафейната кантата. Иначе си седяхме в артистичната и приказвахме с Генко /Генов, директор на фестивала „Златният Орфей”/, който остро се оплака, че Слав го наклепал несправедливо в критичната си статия за „Орфея”. Генко ни разказа някои действително любопитни и неизвестни – скривани от публиката – подробности…
