Редове от дневник: 1967-68 година…
Януари 1968
Ето вече цял месец не мога да седна и да пиша. Насъбраха се цял куп събития и случки. Най-сензационното събитие в навечерието на Нова година – самоуби се Жени Найденова, жената на Богомил Стършенов. Почакала майка й да се качи за малко при зълва си и взела, че се обесила на куката над вратата в спалнята. Майката сама трябвало да сваля трупа на още топлата си дъщеря. Цялото семейство било абсолютно извън строя, особено старият Найденов. Слав, въпреки че се сърдеше на Богомил, пое цялата работа около погребението и два дена го нямаше от сутрин до вечер. Резултатът – така си разстрои психиката, че след това дни наред пиеше от сутрин до вечер, плачеше сърцераздирателно над собствения си окаян живот и умираше от бяс срещу безизходицата, силно смутен от решителността на Жени. „Защо тя можа, а аз не!” Едва го траех през тия дни – много го жалех, но излияния и самосъжаления от този род са ми дълбоко чужди. А за нещастие всеки, който го срещнеше /включително и майка му/ го питаше първо: „Защо?”. Защо, наистина? Според мен – неосъществени възможности и адско отчаяние пред невъзможността за реализирането им – както вътрешна, така и отвън.
Нова година посрещнахме на „Сан Стефано” /свекърите бяха заминали за Петрич/. Бяхме само Любо Кавалджиев и жена му Лили плюс нас двамата. Цялата нощ посветихме на кинолюбителски етюди – Любо си е направил цяло кино-ателие /портативно/, което донесе в един стар куфар, придаващ му вид на пътуващ фокусник. Естествено – „филмовата звезда” бях аз, начесах си крастата, а и другите ги мързеше. По-късно дойдоха децата – сестра ми и Камен, танцувахме туист. /Време е да дойде някой нов танц./ Слав навлизаше все по-дълбоко в отчаянието си, едва го сложих да спи…
1 януари 1968
Обадих се на Божана /Продева/, която ни канеше отдавна. Отидохме – за щастие там нямаше никакъв алкохол. Има хубав, голям син на 17 години – образец на съвременната младеж с всичките й характерни белези: буден, насмешлив, танцьор, небрежен в облеклото /но с претенциозност/, незачитащ „почтените” догми, симпатичен, а – изглежда – и умен. Дано прилича на баща си Стефан Продев – блестящ публицист /като стил, разбира се, иначе кой в България днес може да се прояви като такъв?/.
След това – към полунощ – минахме през „Р. дело”, при дежурния Христо Каменов. Той ни прочете в стила на пародията речта на Пеко Таков, коментираща т. нар. „корекция на цените”. Фарс!
Речта доказва неоспоримо цялата нечувана некадърност на нашите управници да уредят поне икономическото ни положение. Хранителните стоки поскъпват средно с 30-40 %, да не говорим за данъците, разни такси, билети и пр. Нима е нормално? Пишем със Слав като луди, а едва свързваме двата края. Живеем точно като бедни. Реакцията на хората беше покъртителна – горчиво-подигравателни усмивки, някой и друг виц като този за банкнотите с ресни „за връзване на двата края”. Единствената свястна реакция – изселване. Второто безобразие – „решителни мерки за повишаване на раждаемостта”, изразени главно в повишаване на ергенския данък на 10%, пълна забрана на абортите. За един ден изчезнаха презервативите.
Решихме с Веско, братовчедът на Слав, обоист, да опитаме късмета си и отговорихме на два анонса от сп. „Das Orchester”, ГФР. Търсеха пианист и обоист. Едва ли ще стане нещо.
5 януари 1968
Бъдни вечер прекарахме двамата вкъщи. Скромна вечеря, музика, пунш, свещи. След декемврийската преумора и скитаници, този отдих ми подейства освежително…
22 януари 1968
Завърших по крайно интензивен начин превода на оперетата „Die grosse Unbekannte” от Suppe, от немски. Много приятна работа, на места с истински хумор, като изключим само стихоплетството. 17-те музикални номера бяха в римувани стихове и, естествено, трябваше да се преведат като такива. Смятам, че имам усет към поетичната стъпка, но нямам никаква практика, а и твърде много държах да спазвам немския смисъл на фразите – по желание на режисьора. То инак – едни стихове, не ти е работа. Всекиму е ясно какъв може да бъде оперетният смисъл на стиховете. /Прозата в произведението е по-добра./Макар че такива бисери, каквито намерих в партитурата на „Графиня Марица”, тук не открих. Там прочетох следното „великолепие” на превода: „Стига вече, пък. Ставам зъл кат влък. Млък!” Как ли се пее това?
Напоследък мислех върху едно наблюдение. Притежавам томче с песните на Хайне, имам пълен Шилер, а тъй и не мога да се зачета в тях, поезията не ме привлича. Време имам, не е и до скуката – ето, че с висше удоволствие прочетох „Доктор Фаустус” от Т. Ман. Неговите 650 гъсто изписани страници едва ли спадат към най-занимателната литертура, но ги поглъщах като топъл хляб. Но с поетите е друго. Дали пък някак и този род изкуство не е в някакъв период на криза от комуникативен характер по-скоро, а не като при музиката, където кризата е като че в самото изкуство и в ролята му за слушателите. Не ми е ясно, пък и трупаме представи крайно откъслечно. Слав ми чете „Die Fichte” от Heine от учебник! А „Доктор Фаустус” ми направи огромно впечатление. Писана е 1946 година. Рядка ерудиция по музикалните въпроси. Тук няма само голо цитиране на мислите на Адорно, всичко е така опоетизирано. Смятам да си извадя някои цитати… Не по-малко впечатление ми прави „Хора, години, живот” на Еренбург. Рядко откровен и честен човек, просто купувам от него като начинаещ от майстор. Така правдиво пише за собствените си заблуди, за това как се пишат книги. Така лаконичен е, без никакво усукване. Постоянно спирах сред четенето и се замислях над собствения си проект. Днес, 28 януари, мисля, че най-после го уточних. Исках да бъде всеобхватна фабула, но една мисъл на Хемингуей наведе към друго. Той пише: „Да кажеш общото в частното”. Значи, дори ако взема един 2-4 годишен епизод, ще успея да кажа това, което искам, ако мога, разбира се. Избирам Врачанския епизод – при това наситен с комични ситуации. Искам да направя весела книга за тъжни неща – мисля, че сега това е нужно, а и това има шанс да мине цедилката. Освен това реших да напиша няколко разказа.
Отново след 5-6 месеца отидохме на кино: английският филм „Траперът”. Чудесно осъществена приключенска история с великолепно подбрани типажи – до момента, в който авторите нахълтват в тресавището на психологическата драма, решавайки да отрежат на героя си краката… На излизане срещнахме Сашо Абаджиев. Пооплакахме се взаимно за това, колко е ужасно положението с музикалната преса. Помечтахме какво би било, ако можехме да издаваме самички вестник…
Снощи – 27 януари – гледахме телевизионната викторина „Мелодия 1967”. Спечели, разбира се, „Бяла тишина” на Борето Карадимчев. Слав ще пише „проблемен” материал за „Култура” . След това Евровизия предаде заключителната вечер в Кан. Пяха онези певци, чиито плочи са стигнали тираж един милион. Накрая, след многото перуки, жаба и рединготи, пяха Том Джонс и Салваторе Адамо. Прекрасен, мил, скромен певец – цяло дете. За разлика от модния Джонс…
29 януари 1968
Напоследък получавам много поръчки за статии – по-точно си ги вземам сама. Обаждам се по телефона в редакциите на „Фронт”, „Новини” или „Дело”, казвам на културните редактори, какви по-интересни музикални събития има и те правят поръчките си. Най-често искат 30-40 реда „с някое проблемче”, ако има. Обичам да поръчвам по две статии за един концерт – една за мен и една за Слав. Скоро ни излезе име на „семеен тръст” дори сред по-широк кръг познати. Тези комбинации обаче не винаги са осъществими, защото нашите ежедневници отделят крайно ограничено място за музикалния живот.
31 януари 1968
Слав работи тези дни усилено. Сутринта се събуди с думите „Измислих нова теория”. Теорията му е за „структурните ограничители”, тоест за фактора, който исторически е спирал развитието на даден лад. Много се радвам, когато виждам такова усърдие у Слав. Той е тъй мил тогава. Де да бе така винаги…
Същата вечер отидохме на концерт. Филхармонията изнесе Бартокова вечер със „Замъкът на херцог Синята брада” /много ми хареса/, Концерт за пиано № 2 с Антон Диков и „Чудният мандарин” – части. Писахме заедно със Слав статия за „Фронт”.
5 февруари 1968
Бяхме на концерта на квартет „Бородин”. Слушала ги бях още като ученичка – през 1957 г. квартетът бе дошъл във Варна.. Свирят прекрасно: квартети от Шостакович и Бетховен, и пиеси – три от Стравински и пет от Веберн. Написах статията на самия концерт, след това я издиктувах на Слав в Съюза /на музикалните дейци/ и в 22 часа и 15 минути се озовахме в Клуба на журналистите.
7 февруари 1968
Пиша втория си разказ – „Празникът на глупците”: историята на тези народни игри през Средновековието ми направи силно впечатление. Вечерта бяхме на интересен концерт с музика на Малер – „Песни за смъртта и децата” и 9-та симфония. Диригент – Добрин Петков. Много хубаво! Колко много е дал Малер на Шостакович.
11 февруари 1968
Снощната вечер бе много приятна – бяхме голяма компания. Дойде и Милчо Спасов – автор на текстове за песни. Иска да прави приятелство с нас, защото пак са го подгонили „признатите” поети. Доста гадна история, с тези текстове. Станаха доходоносни и сега се разгарят интриги. Спасов и Гудев били бездарници, крещят всички, а когато Спасов и Гудев пишеха текстове още по времето, когато за това не се плащаше много, си траеха. А пък то – за смях: някои композитори продължават да предпочитат сътрудничеството именно на Спасов и Гудев. Но – не искат да поемат защитата им. Спасов наистина не е нещо особено като поет, но е и музикант, а това в случая е важно. Домъкна се и Гудев и стана весело! Накрая дойде Фончо /Трифон Силяновски/ и започна да гледа на кафе. Напоследък, в резултат на това, че започнах да пиша проза, възприемам всичко като че двойно. Едното ми съзнание участва непосредствено при събитията, а другото записва, запомня, събира. Така стана и сега – взех, че на другия ден описах вечерта и така се роди разказът „Гледачът на кафе”.
13 февруари 1968
Обадих се на Дорчето Миланова – имах поръчка да направя нейн малък портрет – статия послучай награждаването й с медала „Хенриет Коен”, Лондон – и отидох у тях. Бяха мила картинка – тя и Стойка с цигулката, двете – отрупани с покани за турнета, концерти, пътувания. Дорчето заминаваше за Москва. Вечерта се срещнахме с нея в клуба – хареса статията.
17 февруари 1968
Показах на Слав разказите си. Особено му се понрави „Гледачът на кафе” – като изяснена идея. Изпадна във възторг от пътя, по който съм тръгнала. Много е взискателен!
18 февруари 1968
Цял ден писах статията за Филхармонията – „огнище на културата”. Огнище – убива ме тази дума. Смениха я в редакцията със „средище”. За целта се срещнах с Любомир Сагаев, директор на СДФ. Записах си някои неща и уеднаквихме мненията си за облика на статията. Статията излезе добра, но много голяма.
19 февруари 1968
Цял час се боричках с Христо в „Дело”, докато вкараме статията в нужния обем. Окастрихме я, вмъкнахме някои поправки и я пуснах.
2 април 1968
В света стават интересни събития. Всичко се размърдва. В Полша имало репресии, но чехите успяха да овладеят положението, свалиха Новотни и сега изглежда наистина се стремят към демокрация. Румънците също не са вече предишните – и кубинците. Последните не знам на какво разчитат, те без Съюза са загубени. Лирата, доларът също се клатят, вчера Джонсън обявил, че се отказва от кандидатстване за президент и наредил спиране на бомбардировките над Северен Виетнам – това вече беше „бомба”. Само ние я караме по старому, изумителни гьонове. Слав довършва последните два месеца в школата и псува наляво и надясно. Не можел да трае вече и пие много. Вчера имахме поредния скандал, който за съжаление завърши с побой и неприятни, грозни сцени в Съюза. Интересно, вече не се плаша от него. Като че ли наближава моментът, когато сърцето ми ще се откаже да се трогва /при цялата ми обич и разбирателство с него в останалото/. Естествено – тъжно е. Преставам да се интересувам от пиянските му истории, които той упорито отказва да ги подлагам на критика. Добре! Вчерашната история бе напълно изчистена от всякакви странични моменти. Имаше плахо опитване да изкажа гласно мнението си, че може би не е разумно да се пие четвърта голяма водка на обяд, след като не предстои сън, а още работа. Без изключение, такива случаи завършват с всевъзможни скандали, пиянства, нощуване в участък, улични побои, обири и пр. Но – в резултат получих този път всички тези гадости, стоварени върху главата ми. Вдигам ръце – има неща, които и аз, с волските си нерви, повече не мога да търпя. Нека ме корят другите…
…Написах нещо като пиеса. Кръстих я „Уж беше ден като другите”. Не вярвам да струва нещо, защото принципът на минималното обобщаване едва ли е подходящ към една реалистична драма. Първо – прекалих с пряката фотография /на реалността/, второ – няма действие, трето – получи се разсредоточване, заговорва се за ужасно много неща. И четвърто, най-важното според Слав – липсва конструкция. В припадък на неудовлетвореност реших пиесата да се превърне в новела. А защо започнах всичко? Бях болна и просто ми се прииска – физически – да започна да пиша. Такъв труд въобще не го схващам като труд, просто си пишех с кеф. Естествено, подобен начин на работа, ако не си гениален, далеч няма да те отведе. Сега мисля и мисля каква да бъде конструкцията за продължението. Гледах „Времето и семейство Конуей” от Джон Пристли. Във възторг съм именно от конструкцията му. Да направиш героите си внезапно с 20 години по-стари и след това да ги върнеш отново в младостта им – всичко това дава прекрасни възможности за развитие, изненади, промени и пр. неща, които правят една пиеса интересна.
3 април 1968
/… / Написах „Водопадът” – ще се опитам да го предложа тук-таме, за да участвам после в конкурс. С Любо /Кавалджиев/ проведохме горещ диспут, докато чакахме в Съюза да дойде Слав. Според него, писателят с идеали, който чувства някакво си гражданско задължение да бичува обществото /или пък да плаче/ било напълно отживяла работа. По-добре било да се говори по кафенетата или да се правят тайни организации. Трябвало да се престане да се вярва, че нашите проблеми важели нещо. Ние – прашинките, и пр.
4 април 1968
Пише ми се, та две не виждам. Всеки ден по един разказ. Днес направих „Моят дядо”. Мисля за това непрестанно – да седна на бюрото, да пиша и после да печатам на машината. Из града ходя мрачна и зла – всичко ми е криво. Интересно разтоварване – пера като луда, по две пранета на ден. Какво ми става – не знам. Имам вече 67 страници разкази. Трябва да ги удвоя. Сега трябва да напиша още една статия, докато си легна. Адски не ми се пишат рецензии. Войнишка естрада! Боже Господи!
11 април 1968
Тъжно ми е като след раздяла. Мъча се да се залъгвам, но няма смисъл. Получих първия си неуспех – „Новини” не приеха нито един от разказите. Зеленички били. А не са зелени тия, дето ги печатат всеки ден в месеца на българския разказ. Тия дни завърших „Времето” и „Рентгенът”. Според мен, последният струва нещо. Но може би пак само според мен…
… По света продължават да се трупат събития. Убиха Мартин Лутър Кинг в Мемфис. Страхотни демонстрации в Щатите. В Полша – репресии. Чехите са адски хитри. Пленум на ЦК на КПСС – постановление по доклада на Брежнев. Всичко било о.кей.
Слав се би с един негър, който беше с руса жена. Казваше се Рамон. Засега – без последици. Сядам да преписвам на машината „Рентгенът” /или „Изоставеният”/.
9 май 1968
Днес е тежък ден за мен. В „Пулс” ми върнаха „Водопадът”, с който исках да участвам в конкурса за природата. Редакторът Петър Бонев го прочете отново няколко пъти, докато моите ръце обилно се потяха. Накрая, без да ме гледа, той започна да унищожава бедното ми писание. „Лек, непринуден – всичко това добре. Но – много лек, на места с очерков характер. Ами краят – какво е това? Напълно неочаквано героинята иска да литне нагоре. За да се оправдае това съвсем неочаквано заключение, то трябва да бъде подготвено и героинята да бъде възвисена!” Боже Господи, ами че аз съвсем не искам да я възвисявам. Бих предпочела да е смахната. Ужасно се огорчих – лек бил, като че ли мога да прибавя нещо, за да стане тежък. Интересно е, че Любо веднага, още след първото четене, ме предупреди, че заради този финал ще имам неприятности. „Какво е това летене нагоре?” – ще кажат. Е, казаха ми го…
А в „Стършел” пък дадох „Маркаджийска история” – пак за конкурс. Тъжна вест и от мама – не я щат на работа в „Балкантурист” като рецепционистка. Вместо нея предпочитат жени, свършили-недосвършили някаква си езикова школа.
Днешните ни разходи реших нарочно да запиша, защото са много показателни. Преди година-две мечтаехме да имаме доход средно по 10 лева на ден. Смятахме, че ще сме „Симеончовци”. От известно време, обаче, чувствахме, че е станало нещо страшно с цените. И ето, днес нагледно се разкри, че 10 лева стигат за: 2.20 – стол; 1.50 – почерпка на обяд за аперитив; 1.00 – цигари; 5.00 – в колониала за 100 гр. масло, половин литър водка, чесън, кисело мляко, хляб, 360 гр. кренвирши. Това е най-необходимото за един ден, без да смятаме още толкова други неща. А 300 лева – това са две заплати и то от добрите. Да ни е яка гърбината. Затова пък се борим против упадъка в модата!
/…/
23 август 1968
Трябва отново да се обърна към тази тетрадка. Стават неща, които изискват това. В момента слушам: „Империалистите искат по пътя на фашизма да запалят нови хекатомби в Европа!” Говори Малек, съветският представител в Съвета за сигурност при ООН. Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Може ли да съществува такава безочлива и груба нагласа?
Вчера – или преди няколко дни – СССР заедно с Полша, Унгария, ГДР и, разбира се, България нападнаха и окупираха Чехословакия. Руските танкове са в Прага. Дубчек и останалите са отведени в Москва – и това, след като в Братислава се клеха във вярност. Ето какво струват договорите за дружба. Цял ден слушаме ББС – възмущението навсякъде е неописуемо. По руските танкове чехите пишели „Руснаци – вървете си у дома!”…
А тъкмо бяхме помислили, че най-сетне някъде започва да вирее демокрацията. Беше като сладък сън, както бе писал един чешки главен редактор. Бедният, как ли се е почувствал, като се е събудил? И най-страшното е, че позорът пада и върху нас. Сега ще прекъснат всякакви връзки със Запада. А аз се чудя, защо не ме пуснаха да ида в Дармщадт – курсовете започват вдруги ден. Слав е не на шега изплашен. Той говореше напоследък съвсем открито, само чакаше желаещи, за да почне да им говори за чехите. Петър Пищова вчера ми каза: „Не разбрахте ли намека ми? Ние знаехме за това от седмици!” Не виждам къде може да се живее…
Онзи ден – на 21 август – започнах отново да пиша, може би ще бъде роман. Но вече – само истината, разбира се такава, каквато я чувствам аз. Никакво съобразяване вече с нищо! Иначе става продажност, макар че ще й се намери пазар. Може би все ще направя нещичко? Четох „Козята брада” на Радичков – това вече е нещо. Великолепно е. Веднага прочетох отново моя разказ „Изоставеният” – като се задраскат някои ненужни сантименталности, става чудесно четиво. Може би не се лъжа…Странно – внезапно стана тъй, че въобще престана да ме вълнува въпросът, дали някой ще напечата нещо от мен или не. Не смятам, че в сегашната обстановка това е необходимо, нито възможно!
9 септември 1968
Заминахме за Пирин. Беше удивително ползотворно и хубаво. В секундата, в която стъпихме на гарата, станахме като две деца – без грижи, доволни, весели, глезещи се взаимно, всеки загрижен за другия. И такива продължихме да бъдем до момента, когато на връщане отново влязохме в Сандански и Слав прочете вестниците за Чехословакия – че нещата там са останали същите. За горе – какво да пиша? Времето – великолепно, макар и не лишено от високопланински превратности: връхлитащи мъгли, студ и влага, палещо слънце, вятър. Острите, насечени зъбери и страховити върхове, бистрите ледени езера и студената самотност на поляните, един вид космическата настръхналост на обстановката – всичко това ми действаше много силно. Скитахме, обикаляхме, катерихме се, аз ревях от страх и ужас над пропастите, печах се, берях цветя. Имахме осигурени подслон, вкусна храна и вино, от нищо не се лишавахме – и ето, че тези 8 дни се оказаха по-пълноценни от всякакъв друг курорт.
Слав откри нещо ново за книгата си – намери връзка между кибернетичната формулировка на теорията за видовете организации и исторически развиващите се музикални системи: чрез законите на първите могат да се обяснят много неща в музикално-историческата еволюция /ладове и хармония/. Изпълнен с ентусиазъм, той писа два дена, но на третия така се напи, че се върна чак в два часа сред нощ, след като пропътувал, спейки, маршрута на двойката от единия до другия край – сиреч от гробищата до нас…
