От сутрин до вечер бяхме в Академията. Разбира се, имаше хора, които въобще не идваха, а пък сега хептен не ходят. Сега са много по-либерални нещата. По наше време ходехме редовно и спазвахме часовете. След обяд “История на изкуството”, “Философия”. Богомил Райнов ми преподаваше “Естетика”, а “История на изкуството” – Венета Иванова. Бяха по-догматични времена, в смисъл, бяхме строго програмирани и задължени да посещаваме лекции. Имаше ограничения, които не ни даваха възможност да се докосваме до истинските образци. По това време активно са работили Пикасо, Хуан Миро; Хенри Мур е бил на върха на силите си. Може да се говори за една бариера, която някои се опитваха да слагат, но по-живите хора, по-интересуващите се намираха начин да се сдобият с информация. 

Сега има огромен поток от информация и това разкрепостяване води до декаданс, до объркване. Днес е едно, утре е друго, вдруги ден трето, четвърто и т.н… Това е моя гледна точка, а вероятно бъркам според най-новата генерация, защото те намират това за абсолютно естествено – да имат информация и те да се вписват в нея. Винаги се сещам за Робърт Пърсиг, който в „Дзен и изкуството да се живее” пише: „Какво ново или кое е добро е фундаментален въпрос”. Отговорът на въпроса “Какво ново?”, те вкарва в модните тенденции, а “Кое е добро?”, е нещо друго. То е по-дълбоко като основа, където трябва да се стъпи…. 

Не съм участвал в Общинския съвет за култура, но когато имаше художествен съвет през така наречения период на Живков, имахме същите права, каквито имаха и в София. Действаше желязното правило, че нищо не може да се направи, без да мине през художествен съвет и той решаваше всичко. След това се определяха подизпълнителите. В нашия случай това бяха Строителният комбинат, леярните за отливките, авторският надзор. В това отношение не съм имал опит за натиск, защото аз съм чепат характер и съм казвал всичко едно към едно. Даже си спомням, горе на тепето, като направиха първата копка, Тодор Стойчев, лека му пръст, каза: „И сега тук за две-три години да направите паметника, да го открием!” Бяха събрани всички важни отговорници по партийна йерархия и аз с всичкия си акъл му казвам: „Другарю Стойчев,  правенето на паметник не е правене на перална машина. Може да зацикли работата и да не стане.” И всички бяха като гръмнати, как аз си позволявам да коментирам.

Та ме питаш за Паметника на Съветската армия. Виж сега, аз тук използвам притчата на Христос, че „в стари мехове не може да наливаш ново вино”. Въпросът тук е: трябва ли да се запази или не паметникът? Според мен трябва да се запази, защото е част от нашата история, добра или лоша, това е историята. Не трябва да се опитваме да затрием историческата памет. Не коментирам появяването на паметника като политически акт. Дали е правилен или не, това не го коментирам. Аз съм участвал в конкурс с колектив Камен Горанов и Евгени Баръмов. Спечелихме и ни се възложи да правим паметника. Не правя коментар дали трябва да има паметник или не. Превръщането му в нещо ново, при положение, че трябва да се запази нещо старо, е много сложна и скъпа задача. Другият момент е да се събори, обаче историята познава много случаи на събаряне и след това на възстановяване. Курбе е участвал в събарянето на Вандомската колона по време на революциите във Франция. След това я поставят пак в Париж, на мястото й. Не бива да се събарят, според мен, паметниците.

Искам да бъда ясен: нямам носталгия по онова време. Сега нещата са много по-истински и много по-трудни. При свободен пазар, колкото и да е фалшив и несъвършен, не трябва да се дават права на хора с пари, а без култура, да диктуват нещата. Това е ужасно! Трябва да има някакви регулаторни системи, които да възпират инвеститорите. Това е моята гледна точка.

Аз мисля, че трябва да бъдем непримирими към това, което става около нас. Ако се примиряваме, ще ни яхнат, ще смажат всичко. Непримирими не значи да станем терористи. Имам предвид, да бъдем граждани, с позиция, да не се плашим. Хората много лесно се плашат.

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.