Излезе от печат втората книга с интервюта „Ваше Благородие…” на варненската журналистка Олга Боева, която си отиде от този свят преди година и половина, в края на февруари 2018-та. Издателство „Морски свят” публикува този сборник с публикации на Олга, който е едновременно албум със спомени и портрет на артистите и тяхното време. Понеже това време, четейки, може да бъде и наше, лично и споделено.
Това са 27 интервюта с художници, актьори, музиканти, режисьори и професионалисти в областта на културата. Присъстваме на среща между опитната журналистка Олга Боева и Георги Дюлгеров, Станчо Станчев, Стоимен Стоилов, Альоша Кафеджийски, Атанас Киреев, Иван Обретенов, Кина Петрова, Катя Динева, Кръстьо Лафазанов, Любомир Кутин, Нелко Коларов, Михаил Мутафов, Милко Коларов, Крикор Азарян, Людмил Стайков, Минчо Минчев, Николай Волев, Пламен Марков, Сашо Анастасов, Георги Калоянчев, Хайгашод Агасян, Стойчо Никифоров, Теди Москов и Снежина Попгенчева.
Интервютата са правени между 1999 и 2004 година, 5 години на надежди, сривове, таланти, безпокойства, хаос и ново осмисляне на политическата и културната ситуация в България. Въпросите, които Олга Боева задава, мисленето на творците, техните отчаяния и отговорности, всичко това не остава на повърхността цялото движение на изкуството и политиката в страната след падането на комунистическия режим през 89-та. Картина на мислене, действие и духовна енергия.
Съставител на изданието е Петър Тодоров, редактор Светла Трайкова, дизайн Кирил Тодоров.
ОЛГА БОЕВА
Актьорът Димитър Хаджиянев /02.05. 1922 – 03.05. 2005/ пред вестник „Черно море“, 9 юли 2001 г.
За да бъдеш себе си, трябва да се бориш
Догодина Димитър Хаджиянев (2002) ще навърши 80 години. Варненският драматичен театър, в който той е играл от 1957 до 1991 г., ще стане на 81. Връстници… Роден на 20 май 1922 г. в Харманли. Три години учи стоматология, прекъсва я и кандидатства в Театралната академия. Приет е на първо място. Преди да дойде във Варна, четири години играе на русенска сцена. Над 150 са ролите, които оживяват на театрална сцена, благодарение на неговия талант, 30 – 40 са ролите му в телевизията и киното.
– Г-н Хаджиянев, от този достолепен пиедестал, ако може така да се каже, на 80-годишен човек, как Ви изглежда детството?
– Винаги с охлузени колене. Много обичах да ритам футболна топка. Бил съм някъде 10-, 11-, 12- годишен сигурно. След като започнах да се усещам като мъж (смее се – б. а.), както всички на тази възраст, вероятно съм се поукротил. Никога не съм имал, нито пък моите родители, неприятности в училище. Не мога да кажа, че съм бил кротък. Но, да не прозвучи самохвално, бях възпитано дете, в рамките, разбира се, на нормалното за тези юношески години. Родителите ми бяха много добри хора – сигурно всеки така казва за родителите. Те насадиха у мен и у сестра ми, която много рано си отиде от този свят, хубави качества – на млади, знаещи как да се държат в обществото, хора.
След като завърших гимназия – беше през 1941 година, трябваше да вляза в казармата. Обаче се отложи с една година, тъй като ме приеха по спешност в болницата – за операция на апендикс. По време на бомбардировките през 1942-1943 година бях в Хасково във Втори армейски артилерийски полк. По това време у нас войната все още не се усещаше – бяхме далеч от фронта. През 1944 година трябваше да ме уволнят. Но дойде 9 септември и вместо да ни демобилизират, бяхме мобилизирани и на 15 септември заминах за фронта. С Първа българска армия участвах в двете фази на войната. А след падането на Германия бяхме някакъв резерв в казармата в Австрия.
– Сигурно е излишно да Ви питам дали сте имали по-страшни преживявания от войната. Но кое беше шокиращото?
– Тръгнах за фронта малко като на екскурзия. Носих си китарата. Майка ми ми беше приготвила много храна – като че ли отивах на пикник, а не на война. Първият ужас преживяхме след два-три дни, когато се натрови цял един наш взвод с кебапчета. 18 момчета умряха за няколко часа. Това беше пред Пирот. Оттогава ни забраниха да консумираме каквато и да храна, която се предлага на улицата. Ден-два след този случай вече заехме позиции, от които да се бием с германците. Те, за разлика от нас, знаеха какво е война и как да се бият, а ние бяхме невежи, не знаехме какво да правим. Бяхме подготвени за учение – да гръмнем няколко пъти, но не и за война. Страшното се случи още в началото. Аз съм артилерист. Нашата батарея зае наблюдателна позиция – на изток от германците. И никой не съобрази, че когато се измести на запад, слънцето ще блести в нашите окуляри, в нашите уреди и това ще ни издаде. И наистина следобед започна страхотна стрелба срещу нас. В този момент разбрахме какво е война. Слава Богу, не дадохме никаква жертва.
По заповед на командира трябваше да отида в едно поделение, за да предам някакви писма. Вървя по пътя, ако може да се каже, че имаше път, и изведнъж виждам пред себе ходило на човек, останало в обувката… По-страшно нещо не съм изживял в живота си. По-късно виждах какво ли не – черва по жиците, цялата наша танкова бригада беше унищожена. Гледката, която представляваха тези престояли, разложени мъртъвци в униформи, скелети, черепи, беше страшна. Но не и по-страшни от ходилото. Веднага се помъчих да го заобиколя, да избягам от гледката. Като си представих само, че този човек – беше немец – никога няма да може да стъпи на това ходило… Малко по-нататък видях една голяма яма – от голям снаряд, пълна с вода, а в нея нахвърляни 7, 8, 10 трупа на германци. По униформите им си личи, разбира се. Това беше вторият ми потрес… След това, колкото и грозно да звучи, човек свиква и с най-страшното. Макар че то се отразява дълбоко на човешката психика, но вече е повторение, вече си го видял.
– Безспорно войната е най-голямото зло. А кое според Вас е най-ценното човешко качество?
– Да можеш да направиш добро, колкото и малко да е то. Не всеки е способен на големи дела, но мисля, че ако човек може да направи в живота си мъничко добро, е най-доброто, защото зло всеки може да направи.
– Осем десетилетия живот са много нещо. Кой е урокът, който научихте през това време?
– Научих, че ако не се бориш, няма да бъдеш себе си, няма да победиш, няма да направиш това, което искаш. Животът е борба. Французите имат много хубава поговорка: Да искаш, значи да можеш. Много е точна. Разбира се, има невъзможни неща – например аз много искам да отида на Луната, но не мога. Става дума за възможното, за онова, което би те издигнало, би те направило полезен за обществото човек.
– Г-н Хаджиянев, как става така, че кандидатствате медицина, приемат Ви, после се отказвате и кандидатствате в театралната академия. Та това е завъртане на 180 градуса?
– Баща ми, Бог да го прости, обичаше безумно театъра. Той беше първият човек, който, като дойдеше в нашия малък град театър, вземаше билети за цялото семейство. Но в никакъв случай не можеше да се примири с мисълта или пък да допусне, че синът му ще се занимава със същото нещо. Плачеше като дете на драматичните спектакли, прибираше се разстроен вкъщи. Но актьорите за него бяха карагьозчии, гьозбейчии и т. н. Такива думи не заслужава нито един актьор. Заради него записах зъболекарство. Учих три години. Смятах, че като завършва, ще му кажа: направих това, което ти искаше, оттук нататък ще стане това, което аз искам. Но не се случи точно така.
В един вестник прочетох съобщение, че в театралната академия може да се кандидатства само до 25-годишна възраст, а аз бях вече на 27. Сепнах се – значи аз никога няма да мога да стъпя на сцената. И отидох при ректора на академията проф. Д. Б. Митов. “Ще пренебрегна правилника и ще Ви позволя да кандидатствате, но Вие трябва да ми донесете удостоверение, че се отказвате от досегашната си специалност, за да кандидатствате при нас” – каза той. Изплаших се, защото нищо не ми се гарантираше. Освен това, каза той, трябва да се класирате на някои от по-предните места, защото сте доста по-голям, а ние ще предпочетем по-младите. Е, за щастие, класирах се пръв в списъка. Но баща ми страшно се обиди и не ми проговори три години. Като се връщах в Харманли през ваканциите, той само ме поглеждаше – а знаех, че безумно ме обича, беше много благ човек – и казваше: а, ти си си дошъл. И толкова. Моят професор Кръстю Мирски му беше изпратил едно писмо: какъв добър студент съм бил, какво се очертава да стане от мен, какъв актьор ще стана. Пита ме: той какво работи. Режисьор, казвам. Та значи какво работи, пита пак баща ми. В театъра. А-а и той като тебе. И с това разговорът приключи.
Някъде в трети курс получих покана от Народния театър да заместя един актьор, който беше заминал на специализация в Москва, в една от централните мъжки роли в „Дванайста нощ“ на Шекспир. Изиграхме последното представление за сезона. Излизайки от театъра, виждам човек под малка акация. Баща ми! Изтръпнах. Не сме си казали две думи в продължение на три години. Отидох при него и го питам: какво правиш тук. От вчера съм тук, казва той. И къде си отседнал. В „Славянска беседа“, днес там е театър „Сълза и смях“. И какво. Гледах те… Никога не съм изпитвал ужас от критици, от театроведи. Е, не ми е било особено приятно, защото винаги малко се стягаш. По-голямо объркване от мисълта какво ще каже баща ми, не ми се е случвало. Той се обърна и ми каза: не си сбъркал, да ти е на добър час… За да получи едно време човек прошка, целуваше ръка на този, от когото я искаше. Не само я целунах, ако можех да я изям, бих я изял. Какво ще правим, викам. Ами на мен ми се пие вино. Беше човек, който ще изпие една чаша вино и с това пиенето приключва. Казвам: и на мен. Ами давай да вървим тогава. Така свърши тази история. След това идваше много пъти във Варна.
– Щастлив актьор сте, така ли?
– Да. Опитах от най-хубавата драматургия, която е на световно ниво: играх Шекспир – Ромео ми е първата роля на русенска сцена, Шилер. Играх централните роли в „Маскарад“, „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“ на Яворов… Никога няма да забравя и „Двама на люлката“ – пиеса, с която Любен Гройс направи невероятно хубав спектакъл. Жалко че навремето спектаклите не се заснемаха. Не мога да не спомена и „Милият лъжец“, където играх ролята на Бърнард Шоу. Едно чудесно представление на Таня Масалитинова, в което играхме заедно с Катя Динева.
– Променя ли се във времето чувството за красота, вкусът на актьора?
– Сигурно онова, което едно време ми е харесвало, сега би ми било смешно да го гледам. Имам случай с един разкошен филм навремето – „Знахар и морал“. Заведох целия театър на кино, като им казах, че такова нещо не са гледали. Стана нещо невероятно. Колегите ми се смяха от началото до края на филма. В началото това много ме дразнеше. След известно време и аз започнах да се смея. Разбрах, че филмът е непоносима мелодрама. Гледната точка вече е била друга. Но все пак хубавото си е хубаво. Грета Гарбо например, когато и да я гледаш, си остава голямата Грета Гарбо – в киното е цяла епоха. Няма родена като нея в света досега.
– Културният живот на Варна, а и на България, как изглеждат от Америка?
– Аз наистина имам възможност в Америка да гледам много спектакли. Гледах и много хубави неща. Нито едно представление обаче не видях да е по някого, по нещо – по „Идиот“, по „Хамлет“, по „Двама на люлката“, по „На дъното“, по „Дон Кихот“… Какво значи: аз правя спектакъл по „Хамлет“? Да не знаеш какво правиш, това значи. Гледах „Ромео и Жулиета“, а не по „Ромео и Жулиета“ – модерно направено представление, което не мирише на мухъл. „Дванайста нощ“ например се играе с фракове, само графиня Оливия е в класическия костюм от своята епоха, защото тя е вечна, тя е любовта. Това е много хитро измислено от режисьора. Икономът пък се играе от най-драматичния актьор на състава. Той не е глупак, умен е. Иначе никой няма да го държи да управлява имение. Става смешен в любовта си…
Понеже не знам добре английски език, предпочитам да гледам пиеси, които познавам: „Ромео и Жулиета“, „Двамата веронци“. В Чикаго има великолепен Шекспиров театър.
Сега, преди да тръгна за Варна, гледах „Крал Лир“. И два живота да имам, не бих могъл да забравя този спектакъл. Нещо невероятно! Играе се „Крал Лир“ според традицията, не по „Крал Лир“. Знаете какъв текст има ролята на самия крал Лир и какво преживяване е. Спектакълът започва в 16 часа. Трае три 3,10 ч. В 20 часа започва втори спектакъл. Нека нашите актьори да не ми се сърдят, но това не може да стане никога у нас.
– Догодина ставате на 80 години. Да сте жив и здрав, че да превалите и столетието. Сериозна възраст. Как гледате вече на живота, а дълголетието има ли тайни?
– Животът е красиво нещо, той е дарба, дадена на човека. Неговата задача е да я съхрани колкото се може повече, за да поживее повече. В живота си човек има и много тежки мигове.
Аз нямам тайни. Може би съм живял по-дисциплинирано – т. е. не съм прекалявал в нищо, но пък и нищо човешко не ми е било чуждо (смее се – б. а.). А годините наистина са много. Едно време, като чуех за починал 50-годишен човек, си казвах: абе, това е чиста демагогия на близките, че уж страдат, за какво страдат, та той си е поживял. Сега аз почти не мога да преброя годините си, а сигурно има хора, които не могат да броят до 80. Искам да кажа, че в никакъв случай не ми се отива в другия свят. Много ми се иска да остана тук, само да съм с ума си, да не тежа на никого, да не се залежа болен. Ами ей така, както хубаво си говорим, докато оня отгоре разполага с мен, да бъда нормален човек. Бих искал хората да ме запомнят с приличен вид, с добро настроение – аз съм човек, който може да си подобри бързо настроението, не се поддавам на лоши емоции.
И аз като всеки човек съм бил наскърбяван, но никога не съм отмъщавал. Прощавам, но не забравям. Човек трябва да прощава. Разбира се, не да се стига до унизителното положение те да го плюят, а той да казва: това е манна небесна. В никакъв случай. Човек трябва да има достойнство, самоуважение.
9. 07. 2001 г.
