Желчо Мандаджиев, Крикор Азарян и Людмил Кирков ме научиха на актьорския занаят. Станчо Станчев допринесе за моето развитие като актьор във Варна. Не съм имал дубльори в театъра. Има спектакли, които уцелват деня: такъв е случаят с „Полет над кукувиче гнездо“, с „Ревизор“, със „Страшният съд“. Една от любимите ми роли е Прохор в „Майката“ на Стоян Камбарев. Явор Гърдев успя да ме провокира.

По-трудно ми беше, защото живеех в Ивайловград.

Там за първи път видях какво е театър и какво е кино. Често идваха Военният театър, Кърджалийският, Хасковският театър. Понякога са идвали към 11 часа вечерта и сме ги чакали да гледаме техни представления В мен имаше голям респект към това изкуство и по-късно в гимназията, в Първомай, се опитвах да рецитирам. Аз кандидатствах във ВМЕИ – София. Три години следвах „Електроснабдяване на промишлени предприятия”. Тогава попаднах в един състав на студентски театър в Студентския дом на културата. Ръководеше го режисьорът Людмил Кирков. Това ми даде една увереност да кандидатствам. Ако не бяха ме приели, нямаше повече да  кандидатствам. Не бях достатъчно уверен, защото открай време имам голям респект към хората, които работят в театъра. Те взеха, че ме приеха и аз напуснах ВМЕИ. Така стана, че изненадах и себе си, и родителите си с това мое решение, за което и до ден днешен не съжалявам. Попаднах в класа на Желчо Мандаджиев, по-късно асистент дойде Крикор Азарян – успях при такива забележителни хора да уча.

В Театралната академия започнах при Людмил Кирков и всяка година снимах по един филм. Това ми осигуряваше добри доходи, защото получавах и стипендия. След това не съм разполагал с такива парични средства.

През 1975-та във Варна дойде една компактна група млади актьори от класа на Островски. Само аз единствен бях от класа на Мандаджиев, който също беше поканен да работи във Варненския театър. И тогава се озовах във Варна. Мислех си да остана за кратко, защото този град е много далече от моите близки, аз съм от южна България. Там са приятелите ми, там са роднините ми. Тук градът е хубав, и какво море има, ще остана някоя друга година и ще се прибера към Пловдив. По-късно, когато ме поканиха в Пловдив да отида, аз отказах, защото се привързах към града, към морето се привързах и останах тук. После получих предложение и за София, но вече нищо не можеше да ме откъсне от този град. Достатъчно беше да знам, че морето е край мен и го виждам. Обичам риба и много обичам да плувам. Това е, което ми харесва страшно много в морето.

Когато дойдох във Варна, вместо да почна да работя в театъра, аз започнах в киното. Снимахме с Христо Христов „Циклопът“ – една от главните роли във филма. След това снимахме и други филми. Никога не съм смятал киното за свой занаят, но то никога не ме е забравяло. Периодически винаги съм снимал по нещо. Последните години работих с Явор Гърдев /„Дзифт“/, Киран Коларов /„Ако някой те обича“/, с Николай Ламбрев – един сериал – „Църква за вълци“. Определено театърът е сериозната работа. Понякога един непрофесионалист излиза и убива всички професионалисти край себе си. Защото той може да изиграе един път една роля, но да я изиграе така запомнящо се и прекрасно, а в театъра това няма как да се случи. Няма кой да озвучи зад кадър. Когато дойдохме с Желчо Мандаджиев и Гриша Островски във Варна, заварихме една много опитна, стабилна актьорска група.

Знам, че Красимир Спасов е работил тук и е имал няколко спектакли, за които говореха, Людмил Кирков също съм чувал, че е бил тук, Антон Горчев, Димитър Буйнозов са ми говорили за Варненския театър.

Във Варна беше Станчо Станчев, който е много добър режисьор и допринесе за моето развитие като актьор.

И така трудно, бавно започнахме да играем във Варненския театър, защото тогава конкуренцията беше жестока – бяха над 40 души актьори. Всеки ден се играеше и в двете зали. Дубльорството не беше нещо необичайно – имаше дубльори. Такава постановка, която много се играеше беше „Моята прекрасна лейди“, тя се игра над 100 пъти. Бистра Марчева и Дафинка /Данаилова/ се дублираха в главната роля. Аз съм нямал дубльори. То излиза като фукня, но съм нямал дубльори.

Като дойдох във Варненския театър започнах с роля по пиесата на Васил Станилов  „Летопис от събитията по време на позорището „Многострадална Геновева“. Тя се игра много пъти и се посрещаше особено възторжено от публиката. Даже накрая те пееха с нас възрожденски песни, което беше много мило. Играх граф Зигфрид, Веско Цанев игра самата Геновева и беше и смешно, и тъжно представление.

Подобна ситуация се получи и с „Полет над кукувиче гнездо“. Тогава не знам как беше изпусната тази драматизация. Защото тя визираше такова общество като нашето. И много се запалих по тази роля. Дори съм ходил в психиатрията да наблюдавам как се държи такъв човек. Има роли, в които човек изпитва огромно удоволствие да играе… Моята роля, на Индианеца, беше една мълчалива роля, но с огромна енергия. Тогава оцених какво е мълчанието. Нашият преподавател Мандаджиев ни казваше, че думите са патерицата, на която се подпира актьорът. А другото, как се играе другото… Драматизацията беше великолепна, направена от Дейл Васерман. Даже след това, като четох романа, той не ми направи чак такова впечатление. Но драматизацията беше впечатляваща – в нея всичко излишно беше изхвърлено. Цялата енергия на романа беше там. Станчо се беше заел. И на него му е било присърце. Тази роля не бих заменил за много главни роли, които съм играл после.

По-късно играхме „Нашият град“ на Торнтън Уайлдър – тя също стана един младежки спектакъл. Тогава имаше една, така наречена, „младежка сцена“. По-късно играхме „Лорензачо“ – на Руси Карабалиев, който се получи много добре. Играхме го и в София с много възторжени оценки.

По-късно работихме „Ревизор“ със Станчо и мисля, че стана добър спектакъл. Тогава направихме тук един много странен фестивал, който после не се повтори. Казваше се „Ревизориада“. В навечерието на 10 ноември, сякаш предусещайки края, много трупи направиха „Ревизор“ – може би 5–6 в страната, които събрахме тук, във Варна. „Ревизориада“ стана много хубаво събитие, защото спектаклите бяха съвсем различни, а създаваха общо настроение, което хармонираше със ситуацията в страната. Същото се получи и със „Страшният съд“ на Стефан Цанев. Пиесата излезе малко след 10 ноември и хората си помислиха, че сме я направили нарочно, а пък ние я направихме преди това. Това са спектакли, които уцелват деня. Такъв е случаят с „Полет над кукувиче гнездо“, с „Ревизор“, със „Страшният съд“ – това са спектакли-попадения.

Една от любимите ми роли е Прохор в „Майката“ със Стоян Камбарев.

Както ми остана прякор Индианеца, така някои в театъра продължават да ми викат Прохор. Това значи, че съм сполучил. Ако трябва да изброя пет роли, непременно едната ще е на Прохор. Това е подценявана роля, а стана една от главните роли в спектакъла на Камбарев. Така понякога се получава – и ти изненадваш ролята и ролята изненадва теб. Тогава е най-хубаво, тогава усещаш, че си сътворил. Защото с голямата, с главната роля се бориш докрай, а от онова нещо, което си изтръгнал и си го видял, което други не са успели да видят /разбира се, с помощта на режисьора/, тогава победата и насладата са голями. Тогава вече се чувстваш творец, а не изпълнител.

Във Варна играя във всичките постановки на Явор Гърдев и в две, които той реализира извън Варна – едната в „Театър 199” – „Пиесата за бебето“ на Едуард Олби и другата – „Във въздуха“ от Шипенко. С последната гостувахме в Берлин и бях гост на автора Шипенко. Той даже гледа и „Марат/Сад“.

Ако трябва да говоря за режисьори, аз съм работил с доста режисьори, но запомнящите ми срещи са със Станчо Станчев, със Стоян Камбарев – макар и само две, и с Явор Гърдев. Надявам се, че сме се обогатявали взаимно. Това е шансът на актьора. Казват, когато ти кацне птиченце на рамото, да не го пропъдиш, ей така кацнаха на моето рамо и ми дадоха шанс в професията. Понякога шансът не е ролята, шансът е срещата с човек, с когото можеш да работиш. Това е за мен шансът. Защото ме питат – тази роля играл ли си, коя ти се иска да играеш? Искам да играя роля, където има ситуация и да стане спектакъл – това е важното, не е важна ролята, защото ти можеш да изиграеш Хамлет, и какво като си го играл, ако не е станало?

Аз харесвам досегашната ни работа с Явор Гърдев.

Това е режисьор, който успя да ме провокира, защото това е много важно – да изкараш човека от статуквото му, от ежедневието му, от това, в което са го виждали, от това, което той смята, че може и че може много добре. Като започнеш работа, увереността не е добро качество. Ей това е много страшно в актьора, това режисьорът трябва да взривява. Като започнеш да играеш представлението – да, но не и като започнеш репетициите. Като започнеш репетициите, трябва да имаш неувереност. Трябва да си отворен, да чуваш, да виждаш всичко, да си готов на провокации – това е, което правеха и Стоян Камбарев, и Станчо Станчев, и Явор Гърдев. Провокацията е самата роля, за която аз дори не мога да си помисля, например Марат/Сад – откъде накъде маркиз Сад, какво общо маркиз Сад има с мен? Какво общо има Туполски от „Пухеният“ с мен? Но когато свършиш една роля, си казваш, ама то не е така. В мен дреме и маркиз дьо Сад, в мен дреме и Туполски, аз съм ги потискал тези неща, те дремят във всеки човек. Те дремят и е въпрос на можене и провокация да ги изкараш от себе си.

Също никога не съм си представял да пея на сцената. Тук ме накара да пея Георги Занев, защото трябваше да изпея нещо в пиесата „Многострадална Геновева“. Аз му казах: аз не мога да пея, а той: не съм срещал такъв човек, който не може да пее. Ей сега ще напиша една песен на два тона и ти ще я изпееш. Бяха три. И я изпях тогава. Това е една бариера, която пада – колкото мога, знам, че не съм певец.

Имам един моноспектакъл „Последната лента“, там музиката я писа Милко Коларов. Той я написа и обясни много добре. Той така хубаво показва и обяснява, че и най-неграмотният човек ще пропее при него.

В една пиеса свирих на акордеон – казаха какво да натискам – стана.

При пеенето, както и при актьорството, се наслагва у човека, че не може да прави нещо – няма кой да го окуражи, няма кой да му каже – ти можеш! Когато правихме „Марат/Сад“, трябваше да отприщим в спектакъла табутата в себе си – за това се говори в спектакъла. И когато Явор ме попита какви са табутата в мене, аз казах – пеенето. Аз много обичам да си представям, че пея и че завладявам хората не с речта си, а с пеенето. Знам, че това не е вярно, знам, че това е наивно мое мислене, но винаги съм искал да мога да пея. И той ми даде да пея – вих като койот…

Един спектакъл, който беше оценен много добре като го играхме навън, в София имаше недостиг на билети, при пълни зали, по-пълни, отколкото във Варна, това е „Пухеният“. „Пухеният“ е игран навън повече, отколкото във Варна.

„Пухеният” е недооценен спектакъл с много странна съдба. Той не се разбира в неговата дълбочина. И в чужбина е така. В Русия получи много висока оценка. Руснаците го разбраха, но когато го играхме в Прищина, те казаха: а, това е същото като при нас, вие, полицаите, сте сърбите, този господин е нашият човек. Те го поглеждат от такава гледна точка. Може да се приеме само като една полицейска история, както много хора го приемат, за съжаление интелигентни хора, а не е само това. За мен е един недооценен и недоразбран спектакъл, защото е по-дълбок, отколкото се мъчат да го изкарат някои хора. Но аз много се радвам, че бяхме в Русия, там не само оцениха спектакъла, но и откриха автора. Те не бяха чували за Макдона.

„Марат/Сад” търсеше скандала. Тук някои хора се почувстваха лично засегнати. Даже и в София на елементарно ниво се опитваха да ни критикуват, без да усетят дълбочината на спектакъла. С такива спектакли и с още няколко /не бива да бъдем толкова скромни/, в последните 10 години имаме повече гастроли в чужбина, отколкото през цялата история на Варненския театър. Нека не звучи като хвалба, но това е факт, който трябва да се знае. И то бяхме на престижни фестивали. Ние сме единствената държавна трупа след „Сфумато“ /но те нямат собствена трупа/, която гостува в Париж на престижен фестивал, и то само с наши сили, няма нито един външен човек – „Калигула“. Те даже не го знаят и не го оценяват този факт.

Преди това пътувахме със спектакъла на Стоян Камбарев „Черна дупка“. Но Явор Гърдев намери почва тук, той не можеше да намери другаде тези условия. Във Варна той имаше и условия за работа, имаше и трупа, която му вярва. Тя беше готова за него, а той тогава беше един млад режисьор. Да бъде той тук е не само негова заслуга, но и наша. Но както винаги във Варна, тези неща не се оценяват, понякога хората са засегнати, обидени.

Мисля, че на Варна й липсва патриотизъм,

шовинизъм даже бих казал, не се оценява, когато такива хора идват на работа в града. Провинциализмът го има и в София. Провинциализмът не е географско понятие, това е душевно понятие. Малко ми е неудобно да говоря за града, защото градът ми е дал много. Ако погледнеш историята на Варна – винаги хората са имали контакт с чужбина, обичат лъскавото, чуждото, не своето. Чуждото е по-ценно от собственото. Това е страшното. Градило се е много години и заради затворената система в България. Все пак голяма част от хората са имали възможност да видят навън и чуждото ги е привличало. Това остава в манталитета. Когато дойдох в театъра, ми казаха: не съм ходил на театър от времето на еди-кой си актьор, аз гледам само софийски театри. Не иска 10 лева да даде, за да гледа Варненския театър, а иска да гледа софийски театър.

И още нещо. Когато дойде Гриша Островски, ние го питахме защо ще правим „Моята прекрасна лейди“, той каза – тук публиката обича нещо лъскаво и аз ще й дам това, което тя иска. Много е важна ценностната система на човека, да избереш кое е доброто. Аз не казвам да се избере местното заради гол патриотизъм, но когато имаш качествен продукт, оценен и в България, и в чужбина, а там хората плащат – близо 100 лева беше билетът. А тук да излизат обидени хора от спектакли… Като млад актьор съм имал такива случаи – когато се сблъсквам с нещо, което ме държи студен, не го разбирам, а ми казват хора, че това е добро и оценено, тогава аз отивам втори път и се опитвам да го разбера. Не си тръгвам обиден. Мога да се обидя на себе си, че не съм учил и гледал театър, защото съм от дълбоката провинция. Давал съм си сметка за това нещо и съм се опитвал да гледам по друг начин. А тук понякога си отиват едва ли не обидени –погледни към себе си, а не към другите… Това е дълга тема – театърът, обществеността и ние. Но признавам, че понякога сме имали много калпава продукция. Ние сме в задължение към публиката на този град, но сме имали и добри постановки.  Когато извадим добър продукт, очакваме да бъде оценен. И когато той се отминава от хора, които претендират, че са театрали, това само може да ме обижда.

Самият Варненски театрален фестивал през лятото – тук конкуренцията е огромна, тук идва най-доброто, направено в България през годината, идват чужди трупи и то добри, много от тях са наградени по фестивали. Така че ние не бягаме от конкуренцията. Тук през цялото време съществува паралелен театър –„Българан“. Непрекъснато се играе, не сме сами в този град.

Мисля, че 18-годишните са най-добрата публика, много я харесвам. Младите са много отворени, не са обременени от годините. Те гледат на чисто. Ако им покажеш едно представление, например „Боряна“, за разлика от някои, които са гледали десет „Боряни”, младият човек идва и приема това, което му е дадено. Тази публика е готова да попива новото. Колкото до възстановката на спектакли – за мен това е загубено време. Затова е ценен театърът, защото той си отива и умира, нищо не може да го задържи. Няма телевизия, няма телевизионна постановка. Говорих скоро с Димитър Гочев, имах две прекрасни срещи с него, накрая го попитах – мислиш ли, че може да се запечата един театрален спектакъл и той ми каза: не, не мисля, че може, от опит го знам. Нищо не може да се възстанови. То си отива, който го видял – видял. Когато правихме „Полет над кукувиче гнездо“ самата нагласа в нас беше друга. Друга е обстановката, в която живеем. Какво да възстановявам сега? Мога да кажа нещо съвсем друго, но това ще бъде друг спектакъл. Това няма да бъде същото „Кукувиче гнездо. Вече други неща ме интересуват, а не онези.

Когато следвах в театралната академия, гледах един спектакъл, реализиран от руски театър. Пиесата „Майстори“ от Рачо Стоянов – постановка на Вили Цанков. Той го беше правил там, когато не му даваха работа в България, не знам по какви причини. Когато го представиха тук в България, спектакълът ме развълнува много. Част от моите колеги-състуденти дори поискаха да продължават с обучението си, защото видяха нещо различно. Спомням си как майсторите бяха наредени нависоко и майстор Живко тръгна към тях, удари с юмрук и каза „Дайте мне работу!” Каза го режисьорът Вили Цанков – цялата зала се взриви от аплодисменти, въпреки че имаше най-високопоставени държавни ръководители. Взриви публиката. Това беше породено от времето. Времето, времето е много важно за театъра. Театърът може да става днес и сега. Като правиш един спектакъл сега, ти трябва да знаеш защо го правиш. Не може просто така – искам да разкажа еди-какво си. По някакъв начин трябва да бъде свързано с времето.

Ние имаме текстове, писани преди стотици години, които могат да звучат много актуално при един добър режисьор. Какво значи съвременна българска драматургия? Сега светът е много по-слят, ние говорим за Европа. Каква съвременна българска или съвременна ирландска, или съвременна френска – какво значение има? Нещата са едни и същи. Ние не сме в друг лагер, не сме в соцлагер, а те в капитализъм.

Ние сме едно вече.

Общите ценности на човека вече трябва да бъдат хармонизирани. Така че за мен това не е оправдание. Разбира се, хубаво е да има българска драматургия, но същите тези неща можем да ги кажем и с един класически текст през съвременна чужда пиеса, ако няма подходяща българска. В момента театърът е режисьорски. Доминиращ е режисьорът. И когато той е доминиращ, а такива се броят на пръсти в България, тогава това не е добре за театъра. Задачата на театъра е да привлече тези хора, като им даде условия да работят при нас. А задачата на критиката е не да унищожава с някакви клишета, а да открие в младия човек, даже в грешките му, бъдещия творец. Много рядко чета някоя смислена статия за някой млад човек – или ще го убият, или ще го прехвалят преди да е направил нещо значимо. Случайна е българската критика, не е изследователска, не е дълбока – с две думи.

Сценографът, който най-много ме изненадва е Фичо /Никола Тороманов/, а ако говорим за техническите служби, то това бяха предишните служби – те бяха професионалисти, бяха отдадени на театъра. Сега има малко случаи на хора, които се отдават на театъра. И понеже театърът направи всичко възможно, за да ги отблъсне – намали им заплатите до мизерни стойности, отхвърли тези качествени хора и те си намират препитание в други области на живота. Още като бях в Димитровград, имаше страхотна група сценични работници – те живееха с нас – Асен Старейшински – театърмайсторът… Имената избледняват. Във Варненския театър – Шишмана – театърмайстор, работници, които до един си ги спомням. От Петьо портиера до театърмайстора – всички бяха професионалисти. Сега влязоха много случайни хора, малко стоят в театъра, защото виждат, че тук келепир няма. Малко са хората, които остават. Виждал съм и такива, които искат да останат, но театралната мизерия ги кара да казват – трябва да се махна, не мога да издържам семейството си. И заминава от театъра качествен човек – боли те, правиш всичко възможно да го задържиш, но няма как.

Варна, 12 май 2010