Варна – моя любовница*

По разпределение бях изпратен в Добрич, но тъй като вече се бях оженил за варненка и чаках дете, не свързвах плановете си за бъдещето с добруджанския театър. Мечтата ми и обещанието на директора, тогава Николай Савов, беше категорично – ще ми позволи да се прехвърля във Варна. От випуска, който завършихме, във Варна отидоха по разпределение Йорданка Кузманова, Димитър Буйнозов и Васко Ляпчев, а аз, без особено желание, се явих в Добрич. Театърът беше стар в добрия смисъл на думата, в специално построена, навярно още по румънско време сграда, с необходимите удобства. В състава бяха прехвърленият от Русе талантлив колега Любен Бояджиев, красивата Мария Пантева, на която се възлагаха надежди да поеме водещи роли. В разговори с добруджанци беше ми странно да доловя, че някои от тях си спомнят с известно съжаление за румънската управа. Мисля обаче, че носталгичните преценки бяха неосъзната жалба по младост.

Първата ми роля, с която стъпих на професионална сцена в Добрич през сезона 1960/61 година, бе на цар Борис III в пиесата „Любов, която изгаря” от Иван Аржентински. Рано оголялото ми чело предопредели ролите на по-възрастни мъже, държавници, патриарси и професори, че и на отрицателни герои, които ми възлагаха, тогава, когато се полагаше да играя любовници и резоньори. По-сетне ми се случваше да играя злосторник така убедително, че от салона да чувам призиви към положителния герой да се разправи безжалостно с мен. Почти както реакциите на публиката в спектакъла „Многострадалната Геновева”, описан от Вазов в „Под игото”.

През дебютния ми сезон играх също в постановката на Димитрина Гюрова и Николай Савов „Площада на котвите” и в пиесата „Третата дума” на много нашумелия по онова време автор Александро Касона. Тази пиеса, заедно с творбите му „Дърветата умират прави” и „Седем вика в океана” пълнеха салоните на театрите с публика.

На следващата година, след много перипетии, които не ми се иска да разказвам, все пак се прехвърлих във Варна. Спомням си откриването на сезона 1961/1962. Влязъл съм в салона на Филиала, чакам представянето на новите актьори, но не съобщават моето име. И пак не знаех къде съм всъщност. В Добрич тогава дойде за директор Борис Тафков, който е бил режисьор във Варненския театър. Покани ме много категорично да остана в Добрич, но аз бях решил, че на всяка цена ще работя във Варна. Даже имах едно такова изречение: Хамалин на пристанището ще стана, но ще бъда във Варна. И то беше обяснимо – дете, любима жена, на млади години разделени… Бях твърдо решил да се прибера при семейството си. Тогава Борис Тафков ме освободи, но за беда – тук пък не бяха ме преназначили. Поредни житейски перипетии, но накрая все пак се видях артист във Варна.

Учителят, Жан-Пиер Допан, реж. Станчо Станчев

Във Варна заварих силна актьорска трупа: Идеал Петров, Преслав Петров, Ина Pусева, Ана Феликсова, Димитър Хаджиянев, Яким Михов, Катя Динева, Грациела Бъчварова и други „стари“, обичани от варненската публика актьори. Също и дошлите малко преди мен Петър Златев, Сава Георгиев, Дора Стаева, художникът Стефан Савов, Илия Пенев, Стефан Самсиев. През 60-те години през Варна минаха много талантливи актьори: Антон Горчев, Цако Дачев, споменатите Йорданка Кузманова и Димитър Буйнозов. През 1965 година пристигна цяла група, и то съвсем млади: Красимир Спасов, Меглена Караламбова, Марин Янев, Илия Добрев, Наташа Бардская. Обаче не се задържаха задълго, тръгнаха към други театри.

Тъжно беше с квартирите. Антон Горчев спеше в театъра и ако закъснееше, не можеше да си влезе. Дъщеря ми на 4 години вижда един строеж и започва да моли майсторите: „Може ли да направите къща на чичо Антон…“. Аз като приведен зет не съм имал проблеми. Но ми се наложи да се срещна на два пъти с варненски кметове по битови въпроси. При това – в съвсем различни времена. Първия път през 60-те (кмета наричаха Гавроша, не помня името му), втория път – през 90-те (кмет бе Христо Кирчев). И в двата случая излязох дълбоко оскърбен. Посещенията ми бяха свързани с жестока гавра с частната собственост, с посегателства върху наследственото жилище на жена ми, в което живеехме. За особено съжаление вторият път се случи в демократично време. Наивно вярвах, че ще получа подкрепа срещу грубо погазване на законността. Вече не вярвам.

Останах във Варненския театър цели 21 години. Бях двайсет и пет годишен, но първата ми роля бе патриаршеска – на Евтимий Търновски в миналата с триумфален успех по сцените драма на Камен Зидаров „Иван Шишман”. В “Шишман” играеше големият актьор Петър Златев, Мария Десислава бе обаятелната бъдеща звезда Йорданка Кузманова. Тъй като патриархът се явява само в една картина, на бърза ръка ме преобличаха и в една от следващите картини се появявах като млад пленник, с една-две реплики. Та във Варна не започнах нито като Хамлет, нито като Ромео.

Играх Андрей в „Боряна” от Йовков. И веднага след това се оказах пред сериозна задача – да пресъздам Инсаров от „В навечерието“ на Тургенев, като дубльор на Петър Златев. Тази постановка с режисьор Цветан Цветков беляза началото на едно от много ценните за мен приятелства – с Петър. Отношенията между титуляра на ролята и дубльора логично предпоставят прикрита или изявена ревност, съперничество. Когато поех обаче дубльорство в ролята, Златев ме порази с колегиално поведение и етичност. После той заживя във Виена, където жена му Маргарита Лилова пееше в Операта, там учи режисура. Постави няколко пиеси във Варна, в които направих едни от най-любимите си роли: Полежаев в „Неспокойна старост“, Алцест в „Мизантроп“ и Тургенев в „Елегия“. По време на общуването ми с него имах чувството за жив допир със западноевропейското изкуство. Този човек, притежаващ вулканична енергия, бе чел и гледал спектакли, за които смътно дочувахме. Та с това дубльорство създадохме приятелство, на което се радвам и досега. Петър Златев беше няколко години по-голям от мен, вече утвърден артист на варненската трупа. Много впечатляващ, емоционален, с неповторим глас с богата природа и овладяна техника. Той е такъв ерудит, толкова неща видя по света и толкова неща научавам, когато съм с него – все едно че съм на урок. Така беше и по време на репетициите на „В навечерието”. Нито за секунда той не ме подцени. Нямаше никакви ежби между нас двамата, напротив, аз се учех от него на актьорско майсторство. Да не говорим за това, че след първата премиера, на втората, когато беше мой ред, той ми организира празненството. Направихме една великолепна среща след това у тях. Даже си спомням, Маргарита се бе върнала от Италия и беше донесла някакви чаши, на които бяха изрисувани картинки с изображения на градове от Италия. И като раздаде чашите, на мен ми се падна Венеция – а това е мястото, където умира Инсаров. Аз нещо чуках по чашата и я счупих. И тя се счупи, сякаш е изрязана под формата на сърце. И още я пазя тая чаша.

Като Елена в постановката на „В навечерието” ми партнираше Дора Стаева, най-изявена от младите актриси, които заварих във варненския театър, съпруга на художника Стефан Савов.

През сезона 1962/63 играхме пиесата „Колеги” от много популярния тогава съветски прозаик Василий Аксьонов, по-късно изгонен като дисидент от Съветския съюз и установил се в САЩ. В състава бяхме наистина колеги от следването – Димитър Буйнозов, Нина Стамова и аз. И Цако Дачев.

Мащабна сценична задача получих през сезона 1962/63 с ролята на капитан Браво в пиесата на Димитър Димов „Почивка в Арко Ирис”. В ролите на Инес и Пилар си партнирах с Ана Феликсова и Йорданка Кузманова.

Ана Феликсова бе прима на театъра, име, произнасяно с неизменен пиетет от варненци. Красавица, започнала сценичния си път без специално театрално образование. Долавяше логиката в образа интуитивно. Кузманова, обратно, бе мислеща актриса, проучваше ролята предварително, поддържаше безупречна физическа форма. Направи запомняща се ролята на Пилар.

Сценичният език на Димов в „Почивка в Арко Ирис” впечатляваше, но истинска поезия в словото открих във „Всяка есенна вечер” от Иван Пейчев, където играх ролята на самия автор.

В „Хамлет” партнирах като Хорацио на Илия Добрев, който изигра датския принц. В постановката на Любен Гройс „Бурята” играх заедно със състудентката ми Паша Берова, която направи запомняща се роля. Участвах във високо оценената варненска постановка на пиесата „Я, колко макове” от Никола Русев, във „Виденията на Симона Машар” от Брехт. С талантливата ветеранка на трупата Венета Славчева играхме в „Майка Земя”, съветска пиеса. В „Маскарад” от Лермонтов се разминах с ролята на Арбенин, въпреки вътрешната ми убеденост, а и на директорката Пенка Дамянова, че това е „моята роля”. В нея се редуваха Димитър Хаджиянев и съгражданинът ми и съученик Данаил Мишев.

Прокурорът, Г. Джагаров, реж. Станчо Станчев

Три пъти съм участвал при поставяне на знаковата за времето си пиеса на Джагаров „Прокурорът”, тя ми донесе истинско театрално признание. В първата варненска постановка от 1966/67 година централната роля бе поверена на Стефан Самсиев, актьор утвърден, със самочувствие. Аз, макар и по-млад, играех баща му. Не за пръв път ми се случваше да търся изразни средства, да вниквам в различна възрастова психология при такова разпределение на роли. В „Прокурорът” за пръв път се срещнах на сцена с друга талантлива варненска актриса – Катя Динева. С друга талантлива актриса, Грациела Бъчварова, участвахме във „Варвари” от Горки, където аз пресъздавах Черкун.

За участието си в „Рози за доктор Шомов”, поставена през сезон 1967/68 получих първата си актьорска награда. Оценявайки ролята ми на отрицателния герой, авторитетният критик Владимир Каракашев писа; „…но как се е получило, Луканов играе отрицателния герой така, че има по-силно въздействие от положителния… ”

През сезона 1969/70 година в „Неспокойна старост” от Рахманов признание отново ми донесе роля на герой, значително по-възрастен от мен. Навярно точно възрастовите несъответствия ме стимулираха не да „напипвам” ролите интуитивно, а да се готвя внимателно, като проучвам епоха, сведения за автора и по-ранни постановки, да търся характерни за възрастта жестове и интонации. Облото ми оголяло чело се превръщаше от недостатък в предимство за роли в зряла възраст.

В пиесата на Рахманов получих възможност отново да оценя партньорството с една от водещите актриси в театъра – Катя Динева.

Последваха донякъде рутинни роли в „За честта на пагона” от Камен Зидаров, Бръчков в инсценировката на „Хъшове”. За сметка на това изиграх Ковчегофоба в „Шесто, кради по-малко” от Дарио Фо, и в „Изключителен шанс” от Кольо Георгиев.

Ролята на Алцест в „Мизантроп” от Молиер, постановка на Петър Златев бе истинско предизвикателство. Да подиграеш порока едновременно шеговито и жестоко, да изразиш страстите в куртоазната стилистика на епохата, произнасяйки текст в елегантни стихове.

Участвах и в „Любов необяснима” на талантливия поет, а впоследствие – плодовит драматург и постановчик на собствени творби и класици Недялко Йорданов. В „Както ви харесва” от Шекспир бях Жак Меланхолика; статична роля откъм действие, но пък произнасях прочутия монолог – „Целият свят е сцена…”.

Запомнящо се преживяване имах в поставената от Николай Поляков пиеса „Енергични хора” на бързо набиращия популярност и признание съветски автор Василий Шукшин. Години след варненското ми участие снимах пореден филм в Киноцентъра, когато ми се обадиха, че Васил Попов, участващ в постановка на Шукшиновата пиеса в Сатиричния театър, внезапно се е разболял. Тъй като аз бях играл във Варна неговата роля, настоятелно ме помолиха да го заместя същата вечер. Трудно е да се опишат импровизациите, подсказванията, разминаванията и налучкванията на текста, с които спасихме спектакъла. Че и партньорите ги избиваше на смях.

Поредната ми среща с Джагаров беше в „Тази малка земя”.

Една от мечтите на всеки актьор, да изиграе герой в пиеса на Чехов, за мен се осъществи в сезона 1977/78 година. Във Варна на мен и Грациела Бъчваров повериха централните роли на писателя Тригорин и актрисата Аркадина в „Чайка”. Задачата ни бе предизвикателна, защото същите образи вече бяха талантливо пресъздадени в Младежкия театър в София от Иван Несторов и Йорданка Кузманова, а след това и в Народния театър – от Стефан Данаилов и Мария Каварджикова.

Талантливите братя Райкови създадоха във Варна самодеен състав “Щурче” към Дома на транспортните работници. Поставените от тях детски пиеси от Валери Петров се ползваха с шумен успех, през състава минаха бъдещите театрални звезди Мариус Куркински, Мария Сапунджиева. Участвах в поставената от тях детска пиеса – „Копче за сън” от Валери Петров, но последните ми години във Варненския театър са свързани с роли, които са ми особено скъпи. Сред тях е ролята ми в „Малки комедии” от Чехов; от този спектакъл и досега в главата ми е непокътнат монологът „За вредата от тютюнопушенето”.

Прощалният ми спектакъл във Варна бе през сезона 1981/82 година. Изиграх Сирано в „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан.

Режисьори – съмишленици или диктатори…

Дотук думата беше за спектакли и партньори, но основна роля при изграждане на спектакъл, кога директно изявена, дори – натрапена, кога органично вградена в актьорската изява има режисьорът. Може би едни от най-успешните роли направих с режисьора Петър Златев, който заради певческата кариера на жена си замина за Виена и българският театър го загуби за сцената. Работих с Цветан Цветков, със Станчо Станчев, макар и за кратко – с Любен Гройс, с Асен Шопов и с Александър Морфов, с Маргарита Младенова, с Николай Поляков, с Явор Гърдев. В киното ми провървя да работя с Георги Дюлгеров, със Зако Хеския, с Маргарит Николов. В телевизионния театър – с Роксена Кирчева, Асен Траянов, с Павел Павлов.

Ще се върна назад, за да припомня, че във Варна не започнах лесно. И че пръв от режисьорите, работещи във Варна, прояви доверие към мен Цветан Цветков. Беше особено силен в анализа на руската драматургия, под негова режисура играх Инсаров, Черкун във „Варвари“, Тригорин в „Чайка“.

Доста неща изиграх с Цветан Цветков. Жалко, като че ли е почти забравен във Варна. И артистите не се сещат за него, може би и публиката, все едно никога не е бил.

Това вече не ме учудва, след като режисьор като Станчо Станчев, който според мен можеше още да работи, от години не беше стъпвал на сцената. Под негово крило са израснали много водещи артисти като Мишо Мутафов, в известен смисъл за негов възпитаник се смятам и аз. В началото обаче работех повече с Цветан Цветков. Не бях от любимите артисти на Станчо, не му допаднах изведнъж като актьор. Много постепенно и пестеливо започна да ми обръща внимание. Но затова пък създадох може би най-хубавите си образи при него, със Станчев е плътно свързано професионалното ми съзряване. Задължен съм му много, макар и доверието между нас да не се получи изведнъж. При него не можеш да се плъзнеш по наклона на безвкусицата (понякога съблазнителна), на примитивизма, елементарността, изкушения, които бавно, но сигурно убиват твореца. „Процесът“ на Вайс, „Полет над кукувиче гнездо“, „Сирано дьо Бержерак“, Чеховите „Малки комедии“ са доказателство за горните ми думи. И разбира се, емблематичната постановка на Станчо „Прокурорът” на Георги Джагаров. Най-ценно за мен е написаното от Джагаров в работния ми екземпляр: „Плаках, докато ви гледах в Прокурора.” А на програмата за спектакъла беше написал: „На най-добрия прокурор на републиката”. Представянето на постановката в София ни изправи пред „идеологически” проблем. По време на репетициите пусках брада, която не исках да махам, а прокурор с брада по това време… Мислех да я обръсна, но си казах – чакай ще видя дали Джагара ще се прояви като творец, или като бръснар. Дали ще ме обръсне, или ще ме приеме. И той ме прие така.

А „Прокурорът“ ми донесе толкова признание и награди. Спектакълът беше наистина силен. Въпросите за страха, за личната отговорност, за вината, за това да можем да кажем „не“, когато трябва, да не позволяваме да ни използват като оръдие – всичко това се поемаше по някакъв невероятен начин от зрителите.  В залата протичаше ток – беше страхотно усещане. Чувствах напрегнатото мисловно съучастие на публиката. Представлението протичаше като общ творчески акт между актьори и зрители – без шумни външни ефекти. Но същият този режисьор, който свърза живота си с Варненския театър, който го предпази от провинциализиране, направи поредица чудесни спектакли и „изгради” актьори, бе „отлъчен“ от театъра безгласно. Той продължи да живее във Варна, но името му отсъстваше в театралния афиш. Станчо направи великолепни постановки във Варненския театър. Колкото и да се развива сега театърът напред, колкото и нови търсения, виждания и нови режисьори да има, името на Станчо Станчев, неговите постанови, няма как да не останат. Разбира се – в съзнанието на тези, които още са живи, защото такава е професията ни. Такава е нашата следа, тя умира всяка вечер. Станчев опитваше всеки път да води актьора към дълбоки, неочаквани тълкувания на текстове, понякога не особено популярни.

Полет над кукувиче гнездо, Дейл Васерман, реж. Станчо Станчев

Да изиграеш „Сирано дьо Бержерак”! Самата пиеса е цяла вселена – става дума за всичко, което е в живота и смъртта. Играл съм в почти всички постановки на Станчев от онова време, разбира се, не винаги централни роли, както беше в „Кукувичето гнездо”. В „Кукувичето гнездо” имаше две прекрасни попадения на основните роли. Едната на Мак Мърфи, играна от Веселин Цанев – един надарен актьор. Отиването му в София, в Сатиричния театър го затри, а във Варна игра Швейк, Мак Мърфи и ако беше останал, сигурно щеше да има друга съдба. Другото запомнящо се изпълнение бе на Дафинка Данаилова в ролята на медицинската сестра. Съставът беше великолепен, неочакваните решения бликаха едно след друго, особено въздействащо се възприемаше финалът с разпятието. Красимир Спасов направи тази постановка в София с впечатляващото изпълнение на Марин Янев, но мисля, че нашето гостуване в столицата беше много силно.

Много искам да кажа за постановката на Станчо „Всяка есенна вечер”, където аз играех самия автор – Иван Пейчев. Него го няма в пиесата, но беше вмъкнат от режисьора. Аз се появявах със стиховете на Пейчев. Цялата пиеса е една поезия и към нея прибавени стиховете на Пейчев, се получаваше нещо много интересно.

И след това имах открояващи се роли, две изиграх под режисурата вече на Петър Златев. Първата постановка, която направи във Варна, бе на „Неспокойна старост” от Леонид Рахманов. Аз бях тогава на тридесет и пет години, а трябваше да играя ролята на 75-годишния руски професор Полежаев. Прототип на Полежаев е големият руски учен Тимирязев. Сложиха ми бради, мустаци, перуки, бръчки. Старостта не беше проблем. По-важно беше другото. Тогава много похвали получих, ходихме и в София да играем тази постановка и ме оцениха високо.

После с Петър Златев направихме „Елегия”, една пиеса за Тургенев. И тя се играеше в Народния театър, където главната роля се изпълняваше от Любо Кабакчиев. С нашата постановка Петър си взе изпита за режисура. И сега си мечтая за нея, ако мога да се върна и да изиграя отново Тургенев. Сезоните се редуваха, от 1961/1962 до 1982 г., когато се състоя прощалното ми представление във Варна.

Любен Гройс постави „Бурята“ на Шекспир за първи път в България. Гройс умееше да провокира актьорите, даде ми ролята на Стефано – нещо много далечно от утвърдения ми натюрел. Pазбирал е, че трябва да ме разчупи и с невероятно умение и режисьорски похвати, мисля, че постигна добър резултат.

„Бурята” стана „моята” Шекспирова пиеса, след години играх в нея под режисурата на Морфов в Народния театър, вече като Просперо.

Истинската ми среща с новото поколение режисьори и актьори стана именно след като Сашо Морфов ми повери ролята на Просперо. Когато започнахме репетициите, поведението на младите ме дразнеше, влизаха с чашки с кафе и банички на сцената – истинско светотатство за моето поколение. Да не говорим, че в началото изобщо не ги разбирах, трябваше да уча друг театрален език. Формиран като актьор „по системата на Станиславски”, се сблъсках със съвсем ново предизвикателство. Началото почти ме стъписа: нямаше дълги анализи на маса, с които бях свикнал; не се демонстрираше преклонение пред гения (в случая Шекспир), репетициите нямаха нищо общо с познатите ми дотогава. Но пък имаше една голяма игра, в която всячески се стимулираха творческите съзидателни усилия, измислицата, свободната изява. Морфов накара съпругата си Рени Врангова да се върти като дервиш 15 пъти, тя се завъртя 10 пъти, падна и извика „не мога”. Той излезе на сцената, завъртя се 15 пъти и каза: „Може, хайде сега ти”. И тя го направи. Когато видях пълната им всеотдайност и уважение към професията, си казах: „Дотук! Мълчи си и се учи от тях! Не си изграждай мнение, преди да си видял!”

Процесът на доизграждане продължаваше и след премиерата. Pепетиции преди всяко представление, промени, нови идеи. След първоначалното стъписване у стария актьор идва желание за приобщаване – доколкото възрастта и съпротивата от дългия различен опит позволяват. После препълнените салони и радостта на публиката са велика награда.

_____________-

*Откъси от биографичната книга “Монолози”, Борис Луканов, Издателство МС – Варна