Един ръкопис, който отлежава повече от 10 години в издателство МС. Много подрани с повода за публикуването си. Да си спомним за Тони Игнатов с добро.

Път към попрището

Всичко беше страшно просто. Явно, че беше предначертано отпреди, някой друг се беше погрижил, може би нашият Създател. Че ще ставам художник, знаех още от малък. Бях 6 – 7-годишен, когато не исках да ставам нито войник, нито шофьор, нито миньор, нито пожарникар. Макар че с един приятел в детската градина си имахме една пожарна и така правехме, че само ние да си играем с нея. Това е за изобразителното изкуство, а още от малък започна да ме увлича и театърът. Бях дълги години в разни кръжоци по художествено слово. Тези неща вървяха паралелно.

После ме приеха в Художествената гимназия в София. Още там се оформи желанието ми да стана сценограф. Съзнателната ми подготовка започна от Художествената гимназия. Смятам, че бях добре подготвен, защото непрекъснато ходех при по-големите художници, при разни сценографи, чиракувах им – завирах се навсякъде. Може да се каже, че като влязох в Академията, доста от занаята го бях усвоил.

Половината от преподавателите ми в Художествената гимназия бяха завършили в Париж, страшни професионалисти – такива неща съм научил, че до ден днешен ги помня. Уникални преподаватели бяха. И когато от време-навреме обучавам последователи, а и студенти – не скривам нищо от онова, което съм научил от тях. В Художествената академия попаднах на голям сценограф – проф. Асен Стойчев. От него научих страшно много. И мога да кажа, че тези години в Академията не отидоха напразно.

След завършването си имах различни предложения. Можех да си остана в София и да работя за определени театри, но точно тогава се освободи едно място във Варна. Не възразих да ме разпределят там и за сезон 1976/77 пристигнах във Варна. В началото си мислех, че като минат трите години ще се махна, но постепенно заобичах Варна – особени са хората тук, но въпреки това самият град е много интересен и хубав и ме плени. Децата пораснаха, влюбени са в града и когато имат възможност винаги пристигат насам.

Смея да се похваля, че до днес съм направил 162 театрални постановки. Всичките са в сериозни театри. Около 87 са във Варна. Имам няколко филма като втори и трети художник, телевизионни продукции, концерти… Едно време с телевизията много се работеше, и с варненската, и беше много приятно. Всичко беше прекрасно. Имаше и проблеми, естествено. Много хубави постановки, в които участвах, умираха доста бързо, поради заминаването и разпиляването на актьори, режисьори…

Пристрастия

Първата ми постановка е „Честна мускетарска“ от Валери Петров с проф. Гриша Островски. Налагаше се да работим отчасти дистанционно, понеже той имаше постоянни ангажименти в София. Всеки път, когато идваше във Варна му предлагах решение на сценографията и той го одобряваше – до следващия път, когато го преработвах основно и му показвах друг вариант. Така бях направил 32 решения. Накрая той изгуби търпение: „Ти докога ще измисляш нови?“

А работата не чакаше. Накрая, точно по Коледа, най-после се спрях на окончателното решение. Направих някакъв макет и тръгнах за София, за да му го покажа. Сутринта направо от гарата отидох в дома му. Той извика Желчо Мандаджиев, който ни беше директор по това време. Идва, гледат го и недоумяват: „Ти какво си направил – това е за „Ковънт Гардън!“ Извикаха техническия директор на Сатирата. Той каза: „Решението е страхотно, но не е за Варна, даже и в Народния няма да може да го осъществим.“ Аз бях измислил много бързо да се сменят сцените. Валери Петров пише много особено – като за кино. И смените са поетични, лирични. Хрумването ми беше, че мускетарите са едни Дон Кихотовци и в крайна сметка Париж, Бъкингамският дворец и т.н. са като крила от вятърна мелница. Изчислиха го, че ще тежи около седем тона. Покривът на театъра не можеше да издържи подобна тежест.

Няма да забравя думите на Островски: „Решението ти е чудесно, млади човече, обаче знаеш ли, винаги простите неща са още по-гениални. Сега от това гениалното направи нещо по-просто, за да стане още по-гениално.“ И всъщност наистина му намерихме решение.

Подготвихме „Полет над кукувиче гнездо“ още преди филмът на Милош Форман да се представи у нас. Покрай тази постановка ми се случи нещо, което съм споделял само с най-близките си хора. По същото време гостуваше една изложба на съвременното американско изкуство и една група художници от САЩ посетиха Варна. Заведох ги на спектакъла. Те не разбираха български, но някои от тях знаеха пиесата. Имаше едно момче, Доналд Липски, той през цялото време снимаше. След два-три месеца той се среща с автора Кен Киси. И му съобщава, че някъде си в България, в едно градче Варна той гледал „Полет над кукувиче гнездо“ и даже му показал снимки. След известно време получих покана да посетя САЩ за осем месеца. Не отговорих, защото първо се поуплаших. Освен това не знам английски, ставаше въпрос за сериозен ангажимент, за лекции, реализация на постановка с техни режисьори. Въпреки всичко, това ми е много приятен спомен.

Станчо Станчев имаше оригинално решение за „Полет над кукувиче гнездо“ – да представим как протича един цял ден на тези хора, които мислят и възприемат света по свой си начин. Впоследствие съм гледал поне пет-шест постановки в Полша, Чехия, Англия, Германия. Всичките те ограничаваха събитията само в една стая, а ние бяхме излезли отвъд тези рамки. Опитахме се да представим едно разнообразие. Така и по-добре използвахме възможностите на голямата палитра от актьори, които участваха. Мисля, че за онова време решението ни беше много модерно. Неслучайно американците останаха много приятно изненадани. Преди да видят спектакъла се отнасяха малко високомерно към нас, но после бяха искрено респектирани от възможностите на театъра.

Със страшно много режисьори съм работил, но най-добре си спомням Коко Азарян и „Пътя към Мека“. Коко каза: ще направим съвсем друго представление, разчитам много на теб. И наистина стана страхотно. Хем там актьорите не бяха толкова добри, но стана страхотен спектакъл и той доста го хареса. Единствено с Коко Азарян съм работил малко така като дете. Той ми четеше направо пиесата, спирахме някъде и започвахме да си фантазираме. Той каже нещо, аз кажа нещо – представяхме си какъв спектакъл ще стане. Докато другите режисьори казват: прочети пиесата 5–6 пъти, и искат почти готово решение.

С Коко извървяхме заедно този път, и в „Пътят към Мека“ и след това още три пъти съм работил с него. Винаги така – сядаше, четеше, пиехме чай, като се изморим, нещо друго си приказваме, после пак почваме. Той беше с голям опит и интуиция и понякога ми преобръщаше представите и започвах да мисля в противоположна посока. Но се вслушваше във всичко, което ми минаваше през главата и го мислеше съвсем сериозно колко ще послужи. Докато с другите режисьори… Трябва да го убедиш визуално, на макетче трябва да го види, за да го приеме, а при Коко като му кажа думата и той си представяше за какво става въпрос. С него течеше някаква химия, която думата дума отваряше и поне в нашите мисли страхотни спектакли ставаха. После се приземявахме, когато макетите и чертежите влизаха в ателиетата… Ние чудесно се разбирахме даже без много приказки. Като че ли мислехме еднакво за повечето неща, които съпътстваха нашата работа заедно.

Срещи

Помня срещата си с Вайда. В Полша бях комисар на една изложба на Йозеф Шайна, един много известен сценограф и режисьор със собствен театър, който беше в Дома на народите в центъра на Варшава. Беше много странен, интересен. Той каза: аз предпочитам работливите актьори пред тези, които си мислят, че са талантливи. Защото аз обичам да моделирам с актьора, а не той да ми налага себе си. Спектаклите му бяха много интересни, самият той беше евреин и беше преживял Холокоста. Имаше едни уникални спектакли на тази тема. Аз бях там цял месец с гастролиращата сценографска изложба и имах възможност да видя почти цялото му творчество. Може би от министерството бяха решили, че така ще им е по-изгодно – аз да остана там.

И там се запознах с Анджей Вайда, тъй като автоматично останах в една делегация за Прегледа на полската драматургия. Гледах един негов спектакъл, който траеше 6 часа. Не можеше да се издържи непрекъснато – излизахме, влизахме, но такава игра от страна на актьорите, които 6 часа неуморно играха – бях поразен! Оказа се, че преводачката е много близка с Вайда и ни запозна. Разбира се, изразих възхищението си от организацията на актьорите. Той ни покани в някакво бистро. Няма да забравя тази вечер. Първо започнахме да си говорим с помощта на преводачката, но към 6.30 сутринта се усетих, че той ми говори на чист полски, а аз на чист български и се разбирахме великолепно. Говорихме основно за творчеството. Ще запомня думите на Вайда: „Винаги намирам упование в Библията. Всичките въпроси и отговори за живота ги намирам там.“

Много гастроли имаше на различни театри, повечето, разбира се, съветски. Даже си спомням, че и с Висоцки бяхме заедно. Той не беше още толкова известен. Една вечер тук си забрави китарата, та се връщахме, ходихме после по Златните пясъци с Георги Велчовски, те пяха. Беше много обаятелен. Това беше 1977 година.

Стоян Камбарев и „Черна дупка“ – участието ми там беше много пълноценно. Аз тогава малко се разсърдих, защото когато на фестивала колегите започнаха да хвалят спектакъла и усетиха за какво става дума и ме похвалиха, той нищо въобще не каза, една дума – да, ние го решихме заедно този спектакъл… А решението стана спонтанно, тъй като в началото тази пиеса не я харесах. Казвам: Стояне, това няма да има никаква публика. Много е странен този автор, много е особен, страшни детайли има. Много ми харесва от една страна, от друга страна – не го разбирам напълно. Той: трябва да го четеш, след 10-ия път ще видиш. И аз наистина го четох, четох и много изрази ги запомних, и ми излизаха в съня. Трябваше да се играе в големия театър. Но изведнъж ми хрумна тази идея, то и в пиесата го има, че е по-интересно ние да насочваме публиката какво да гледа, а не повествованието, защото там има едни такива връщания – ту е там, ту е навън, ту е не знам къде си. Много особено кинематографично, и казвам: защо тази дупка да не е тази зрителна зала, която наистина засмуква думите и въобще всичко, което каже актьорът. И казвам: виж сега, имам страхотно решение за всяка картина – толкова пъти я четох, че просто всичко си дойде на мястото и само проблемът е да склоним ръководството да се премести пиесата от големия театър в малкия.

И другият проблем е публиката – ако я сложим на кръга, дали ще издържи кръга толкова човека. Той пита: колко човека мислиш, че ще може да побере. Може би стотина трябва да качим. Казваме на Дренски, той: какви са тези глупости? Казвам: пиесата е много трудна, не може цял салон… Започвам да го работя по друг начин. Колкото е малко, комуникацията е друга, очи в очи… и той почна да се навива. И с директора, беше май Бандутов, направихме тайно едно събрание и всичките ги събрахме на кръга и събранието се проведе, когато сложихме още тежести и завъртяхме кръга. Видяхме, че става работата.

И започнахме да доизпипваме нещата и всичко си дойде страшно на мястото. Малко по-трудно беше в Русия, но и там стана. После той ми направи предложение да направим „Майката“, аз обаче се бях разсърдил и си играех на ощипана мома. Отказах му и той го направи с колегата. Но не сме се карали ни най-малко. Уважавахме се доста и мен ме потресе това, което после се случи, за съжаление. Той беше малко инат, а аз не по-малко, бих казал. Но в този спектакъл такава симбиоза се получи, и той го знаеше.

Имал съм и много куриозни ситуации. Три пъти съм падал в оркестрината и нищо не си изпочупих. Единия път я бяха покрили с черен плат и аз – махнете го, защото ще падна. Те не ме послушаха и стана точно така. Но понеже все пак платът уби инерцията, се спуснах много мазно и нищо ми няма. Следващия път, пак гледам декора и му се възхищавам и изведнъж усетих, че изчезвам някъде. И понеже съм тренирал джудо и разпръснах столовете, не можах да се нанижа. А третия път, през зимата, съм с едно много дебело късо палто, но паднах надолу с главата. Падайки, качулката се спусна и ме предпази при удара, и пак нищо.

И още нещо

При социализма бяхме постигнали определени професионални стандарти. Идваха от Франция, Англия и ни завиждаха заради условията, в които работим. За съжаление, днес все повече се приближаваме към самодейните трупи на Запад, които се събират по един или друг повод, живеят като комуна и се разпадат. Аз съм бил и във Франция с един такъв пътуващ театър, чрез една българска актриса… Виждам, че натам отиват нещата у нас… Всеки прави всичко.

Не знам каква романтика усещат другите колеги в това, но организацията на репертоар, трупа, сякаш не се оценява у нас като възможност за постигане на професионализъм. И което е по-важно – няма такъв пазар, защото сега се правят много малки пиески за по 5–6 човека и странното е, че се правят от добри режисьори. Като че ли ги е страх да направят една по-голяма пиеса да се играе по-дълго, да са заети повече хора в спектакъла. По-лесно им е да работят с 3-4-ма – да си свършат работата, да си вземат големите хонорари, защото вече този стремеж за промени в театъра се свежда до по-големи хонорари, а не за по-добро качество.

Такова ми е усещането. Идва режисьор и сам си прави сценографията и то не защото е толкова талантлив, а за да си вземе паричките. Значи всичко се свежда до парите, а качеството… Или пък повечето режисьори се изпожениха за сценографки, а режисьорките за сценографи и съсредоточават парите на едно място. Така рано или късно нещата стават еднакви.

Варна, 16 май 2010