Дафинка Данаилова (1949) завършва Висшия институт за театрално изкуство – София в класа на проф. Гриша Островски (1972). Играе в Димитровградския театър (1972 – 1975) и във Варненския театър (1975 – 2010), където е и директор (2001 – 2010). Сред по-значимите ѝ роли са Селимена в „Мизантроп“ на Молиер, Елиза Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“, мюзикъл по „Пигмалион“ на Бърнард Шоу, Сестра Речид в „Полет над кукувиче гнездо“ на Дейл Васерман, Жената от „Животът – това са две жени“ на Стефан Цанев, Кралицата майка в „Томас Бекет“ на Жан Ануи, Мари в „Хотел между тоя и оня свят“ на Ерик-Еманюел Шмит.
Родена съм във Враца, това е положението. Бях в детската градина, предучилищна група, вече голямо дете на шест години, а детската градина беше под хижата във Враца и разположена в една много красива национализирана къща. Мястото беше наистина много хубаво за деца. Напът за вкъщи трябваше да мина през центъра на града, а в читалището, понеже тогава нямаше друга театрална сграда, играеше Врачанският театър. Една от вечерите се прибирам сама, защото не дойдоха да ме вземат нашите, и виждам пред читалището тълпа хора, които чакат, за да влязат вътре. Аз реших да вляза с тях, без да имам билет. Вмъквам се на едно представление, което си спомням, че се казваше „Пожарът“. До ден-днешен го помня. Влизам аз вътре, никой не ме пита за билет, аз се залепих за една двойка, те се настаниха. Друга двойка седна до мен и аз помежду им, между столовете. Едните мислят, че съм дете на другите, никой не ме закачи, аз успях да гледам цялото представление. След това се прибрах вкъщи и майка ми и баща ми, побъркани от ужас – баща ми такъв бой ми тръсна. Така че помня „Пожарът“. Първото увлечение е почти криминално.
Влязох в класа на професор Островски, Гриша Островски. В Академията враждувахме с класа на професор Мандаджиев. Мишо Мутафов беше от конкурентния клас. Не се обичахме никак. Двата класа бяхме в състезание – естествено – кои са по-добрите.
Общо-взето, аз бях доста натоварена актриса и играех много на млади години. Едно от нещата, което погълна голяма енергия, беше представлението „Моята прекрасна лейди“, постановка на Гриша Островски. Макар че имах дубльор, изпитвах удоволствие от тази работа. Това представление много дълго се игра. За времето беше ново представление, а пък и от днешна гледна точка също. Не са много ролите, за които мога да кажа, че хем са били изпитание, хем съм имала стръв към тях. Но една работа с Коко Азарян, светла му памет, „Пътят към Мека“ с Катя Динева и Митко Хаджиянев – това е нещо, което помня! Само тогава ми се случи нещо, което не знам какво състояние на човека е. Бяхме на фестивал във Враца на камерните форми. Коко имаше високи изисквания към нашата работа и много ни мъчеше. Изискваше от нас огромна енергия.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
