Не познавах Олга Боева. Виждала съм я из редакциите на едновремешните варненски вестници. Пишеше в културните им отдели. По-късно я срещах да слиза по улица „Д-р Пюскюлиев”, носеше сиво-бял шлифер, беше бледа и прозрачна и излъчваше крехкост.
Починала е на 21 март 2018 година. Приятелите й са издали книга с нейни публикации между 1994 и 2005 години. Нарекли са я „Ваше Благородие…” и „първа” книга с намерението да събират още от написаното от нея. Книгата е на издателство “Морски свят”, придружена от малък предговор от Илка Катрева. Липсва по-сериозен биографичен текст.
Книгата прилича на албум със спомени. Вътре са избрани 28 публикации. Те са портрети на хора и време. Уютни са, защото възстановяват незабравими личности и контексти. Някои от героите на Олга са актьорите Илия Пенев, Борис Луканов, Анастасия Ингилизова, Биляна Стоева, Грациела Бъчварова, Елена Петрова, Ивалена Дучева, Никола Анастасов, музикантите Йовчо Крушев, Антоний Гюров, Веселин Станев, Иван Германов, художниците Борис Георгиев, Георги Лечев, Танжу Фикрет, Милена Савулева, писателят Людмил Станев, режисьорът Явор Гърдев и други хора на науката и изкуството… Има портрети и на фестивали.
Текстовете носят носталгиите на варненските лета, плажове и артистични компании. Те наистина са като грижливо попълнени от Олга Боева лексикони на времето. Личи нейната посветеност на изкуството и журналистиката.
Разказът е кротък, подробен и без високомерие към публиката на четящите. Изглежда е вярвала в смисъла на историята и образованието, в добрата и възвишена кауза на културата. На тази търпелива преданост можем да се научим от нея.
Публикуваме нейният разказ в разказа от 12 ноември 2003 година за двамата братя близнаци Данаил и Райко Райкови. Тази година се навършват 10 години от смъртта на Данаил Райков, Райко Райков си отиде една година след своя брат, през 2010-та.
Животът е интересна авантюра
Братята близнаци Данаил и Райко Райкови са сред легендарните артличности от втората половина на XX столетие. Техните имена ще бъдат вписани в културната история на страната ни, защото са създатели на уникалния не само у нас, но и по света театър „Щурче“. Именно „Щурче“ ги превърна в любимци на няколко поколения деца и възрастни, прослави ги далеч зад пределите на България.
На 40-годишнината на театъра, отминала отдавна, посвети своята изложба в градската галерия художникът Данаил Райков. Тя бе повод да се съберат старите приятели на артистичния тандем. Тя бе повод и за тях да се огледат около себе си. Макар и под формата на шега, не скриха огорчението си, че никой от управниците на Варна не се е сетил за братя Райкови, когато са навършили 70 г., да им поднесе поне грамота за доброто, което са сторили през живота си…
Данаил Райков – Дики
„Щурче“ се роди през 1955 г. и умря през 1995 г., когато навърши 40 г. Господ да го прости, имаше грехове, но почина много тихо – беше му дошло времето. А животът му започна шумно и с песни – разказва Данаил Райков, или Дики, както му казват близки и приятели. – Много постановки имаше – над 100, 3 – 4 поколения деца минаха през неговата сцена. Всяка година подготвяхме по 2 премиери. Поставяхме и много етюди. Ян Малек, генералният секретар на УНИМА, Бог да го прости, докара публиката от „Златният делфин“ в Дома на транспортните работници, където играехме, за да ни видят. Хареса ни. Покани ни 3 пъти в Унгария. Така започнахме да странстваме – Естония, Латвия, Русия, Унгария, Чехия, Германия, Франция, Италия, САЩ, Куба…
Братя Райкови са родени на 1 февруари 1932 г. случайно в София. Иначе сме от село Галата, Варненско. Там сме изкарали детските си години. Аз завърших графика и илюстрация при Илия Бешков в Националната художествена академия. Преди това и двамата бяхме завършили физкултурен техникум в Пловдив. Брат ми беше учител по физическо възпитание и ми пращаше пари за следването.
Кой е по-големият брат? Това е голям спор, защото аз се водя, че съм по-голям с 15 минути, но и той твърди, че е по-голям. И наистина той е водещата фигура – беше режисьор, а аз – художник. Той ме командваше (смее се – б.а.). Беше много строг. Всъщност той създаде театър „Щурче“ в едно училище, 3 г. преди аз да се върна във Варна.
Майка ни е завършила художествената академия. Керамичка е. Но след като се оженила, родила 3 деца – ние двамата и сестра ни Донка Райкова, нямала много-много време за изкуство. От нея обаче сме наследили любовта към литературата, изкуството, поезията. А баща ми беше бачкатор и известен лозар и винар в Галата. От него получихме ината. Брат ми обаче е по-голям инат от мене. Баща ни беше и практичен човек. Практичността му взех аз, а брат ми се е метнал на майка ми.
Кой повече слушаше? Като малки и двамата бяхме много палави, категоричен е Данаил. Белите правехме едновременно. Но най-важното бе, че когато въпросът стигнеше до бой, не казвахме кой е виновният и двамата ядяхме бой.
По какво се различаваме? Близнаците особено еднояйчните като нас само външно си приличат. Те са един човек, на когото качествата му са разделени на две. Аз съм практичен. Докато той не е, той е друг. И това е големият късмет, че аз имам качествата на художник изпълнител – говоря за театър „Щурче“, а пък той – на режисьор. Тези две неща така се сляха, че
все едно един човек прави постановките…
Като ученици винаги сме използвали близнашката история, продължава разказа си Данаил Райков. Бяхме си разделили предметите. Аз бях специалистът по зубрашките предмети, а брат ми – по физика, химия, математика, където трябва повече акъл (смее се – б.а.). Случи се веднъж в час по химия той да излезе първи на дъската. Бутна ме и аз веднага се преместих на неговото място. Започна да решава формулите от мое име. Като свърши, си седна, но не на неговото си място, а на моето. Хайде сега Райко да говори, покани го учителят на дъската… Най-смешното беше, че той изкара за себе си по-ниска оценка, а за мене – по-висока. Брат ти повече е учил, каза накрая учителят.
Данаил Райков смята, че и двамата имат шанс в живота. Първо, той се ожени. Аз смятах да не се женя, исках да остана стар ерген, свободен човек, защото като по-практичен знам какво е женитба. И се ожених късно за Светла Гераскова. Беше драматург. Тя ни помогна много за театър „Щурче“ – беше ни неплатеният драматург. А също и на детското театрално студио към Драматичния театър, което брат ми водеше. Много ни помагаше тази жена. Бог да я прости, почина преди 3 – 4 г. Но мисля, че брат ми е по-щастливият, защото жена му е лекарка, тя е по-практичната от двамата. А моята беше артистична натура. Много различни по характер бяха браковете ни. Но четирите десетилетия на театър „Щурче“ ни напълниха така живота, както много малко хора могат да се похвалят. Те ни носеха и много радост, и много успехи. Но искаха от нас и много труд. Но не можем да се оплачем.
Кой повече боледува? Още от малък брат ми боледува повече, категоричен е Данаил. Той изкара всички болести – детски паралич, порок на сърцето и други. И като пораснахме по-често боледуваше. Даже получи и инсулт на стари години. Когато човек остарява, изкуфява (смее се – б.а.). Само склерозата не съм си забравил, всичко друго – дати, имена, физиономии, забравям вече. Но интересно нещо е животът – не съм забравил да рисувам. Това изглежда е някакъв рефлекс, който е неподвластен на времето и годините. Но имам спокойна старост. А животът си е една мръсотия, която е приятна да се живее. Младите не осъзнават какво ги чака. А там, някъде напред в годините, ги дебнат много проблеми, много перипетии. Обаче пък животът е интересна авантюра. Нашата авантюра беше свързана с „Щурче“…
Райко Райков – Ачо
Данаил вече спомена, че Райко Райков – Ачо, както наричат другия брат близнак близки и приятели, на стари години получил инсулт. Това обаче ни най-малко не му пречи да говори и да разказва спомени. И двамата бяхме много непослушни, потвърждава думите на брат си Райко. Имахме едно прасе. Веднъж двамата го бяхме яхнали и баща ми ни наби. Биеше ни и двамата, защото не можеше да ни разпознава. Най-голямата ни пакост в училище бе за една Нова година, когато превърнахме цялата сграда в грандиозно и атрактивно заведение… В училище „Иван Вазов“, където бях учител, по онова време беше много скучно. И реших да си разнообразя живота. Така театър „Щурче“ се роди в самото училище. И постепенно се разви, а като поотрасна, започна да обикаля света. Къде ли не сме ходили. Много съм благодарен на брат ми, че посвети изложбата си на театъра, защото „Щурче“ ми е животът. А децата, които идваха да играят, са най-свястното нещо между нас хората.
На въпроса кой е по-големият, Райко Райков е категоричен; той е с 15 мин. по-дърт от мен. Дали съм бил щастлив? Мисля, че да. Щастие е да улучиш работа, която да не ти бъде задължение, а удоволствие. Не знам какво значи успял човек, но имам спомени, които ми остават за цял живот. А това е много ценно. Никога не се е случвало да си завиждаме. Карали сме се на репетиции, но това е друг въпрос. Аз бях по-остър и като режисьор по някакъв начин се налагах…
Кой повече сполучи в любовта? Той се ожени по-рано, по-рано се загроби, както се казва. Аз – след него. Но двамата случихме на жени. Неговата почина. Моята е лекарка. Тя ме спаси, когато пострадах. Нали получих инсулт. Грижи се много за мен.
За Райко Райков животът представлява преди всичко труд и уважение към работата на другите. Вервайте ми, както казва един известен политик с царско потекло.
И двамата са вече на възраст. Но нито за миг не губят чувството си за хумор. Шегуват се със себе си. Шегуват се и с другите. Нормални неща са за тези, които ги познават. Непознатите ги гледат като странни птици. Освен за „Щурче“, спорове и различия по други въпроси са нямали и нямат. Затова са като един човек, който си има две еднакви лица. Близнашка им работа.
