Иван Иванов (1914 – 1996) е роден в Добрич. Завършва Театралната школа на Н.О. Масалитинов към Народния театър в София (1933 – 1936). Работи в Народен театър „Иван Вазов“ като актьор и режисьор. Специализира режисура в Берлин (1938 – 1939). Работи като говорител в Радио Берлин и асистент-режисьор в Дойчес театър (1939 – 1943). След завръщането си в България е режисьор в Пловдив (1943 – 1945), Русе (1946 – 1947) и Варна (1947 – 1974). Заради дейността си в Германия по време на Втората световна война е съден и оправдан от Народния съд, но няколко месеца е в лагер в Бобов дол. Ръководи самодейни театрални състави в Дом на народния флот, Културно-просветно дружество „Ереван“ и в Суворово.
Брат ми ме заведе на 5 години на цирк и на мен много ми хареса, там видях клоуните и циркаджиите и реших, че ще ставам циркаджия – и от там тръгнах артист, артист, артист. Имаше 150 души мъже и 4 души, които влязоха в школата. Това беше между 1933 и 1936 година. Школата беше много хубава, защото имаше големи професори, Масалитинов, Борозанов ни преподаваше, Николай Лилиев по литература. Въобще една школа, която не се и повтори.
Имал съм много периоди в живота си – и трагични, и комични, но за най-хубавия период, подчертавам го това, няма да Ви кажа нещо ново. Аз бях в Германия при много големи специалисти, при професор Мюлер, който е написал много големи книги за театрално и филмово изкуство, Гринхес беше един от учителите в Държавния театър, бях асистент режисьор в Дойче театър, култура грамадна, 30 театъра играеха непрекъснато по време на войната, всеки ден. Тези 400 спектакъла, които съм гледал в Берлин като зрител, ми докараха такива познания, за каквито нямаха понятие моите приятелчета в София.
За първи път се игра във Варна „Двамата веронци“ от Шекспир, не се беше играла въобще. За първи път в България се игра пиеса от Лопе де Вега, за първи път се играха класици, непознати за нашите хора тук в България, американска пиеса „Всичките мои синове“ и така нататък.
Ние бяхме едно много солидно ядро. През третата година, откакто бях тук, пристигна Борис Тафков, много солиден режисьор, който се ожени по-късно за Анна Феликсова. Една година след него идва Вили Цанков, Александър Хаджихристов, от драматург на Народния Театър в София, идва директор на Варненския театър. Не мога да кажа лоши работи за Станчо Станчев и Цветан Цветков, те са професионалисти, завършили са ВИТИЗ.
Днес има упадък в репертоарно отношение, аз го наричам упадък, от класиката отидоха надолу. Класиката е нещо солидно и хубаво и в музиката, и в театъра. Някои режисьори се върнаха към нея, Красьо Спасов прави „Васа Железнова“, Леон Даниел прави опит за завръщане към това хубаво време, правят се опити в момента, но преди 10-15 години театърът тръгна към експерименти, някои от тях много глупави, някои от тях и в репертоарно отношение много слаби. Може да прозвучи като присъда даже, но нямаме в България в момента режисьори-педагози. Това е, с което нашето поколение беше известно, и Сърчаджиев, и аз, и мои колеги навремето работиха много с актьорите.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
