Виржиния Попова (1931 – 2019) завършва архитектура в Инженерно-строителния институт – София. Работи последователно в Районна проектантска организация и като главен архитект на Община Белослав. Участва в проектантския екип на Двореца на културата и спорта – Варна, оформя интериора на Морско казино, почивни станции в района на Варна, както и обществени сгради – болници, търговски комплекси и изложбени зали в Разград, Търговище, Добрич, Генерал Тошево, Попово, Тервел, Каспичан, с. Кипра, с. Ястребино и др.
Работата ни се наблюдаваше от председателя на Изпълкома Страхил Христов, от първия секретар на Окръжния комитет на Партията Тодор Стойчев. Всеки четвъртък ние ходихме на оперативка при Страхил Христов да докладваме докъде е стигнала нашата работа. Работихме неистово, ние спяхме на чертожните дъски там, в онова помещение в крилото отстрани, за да проектираме денонощно. После имахме много пречки – отиваме в София, Министерството трябваше да разглежда проекта, да го одобрява, да правим варианти, и така нататък. Залата по своему, знаете, е уникална по рода си за това време в България и в Европа. За целта нас ни изпратиха в една творческа командировка, за която много съм благодарна на тогавашните ръководители и особено на Мария Гигова. Тя издейства нашето пътуване в чужбина, за да можем да се запознаем с изградените спортни зали в Европа. Къде ли не отидохме – в Рим, Италия, има две спортни, голяма и малка, във Виена и така нататък. Даже отидохме при прочутия професор Райнер, който е проектант на Спортната зала във Виена, той ни каза, ние бяхме тогава млади: „Момчета и момичета (аз бях в множествено число), това, което сте замислили, е много хубаво, обаче вас трябваше да ви командироват в Япония или в Америка. Такава зала с висяща въжена конструкция, тоест с меко покритие като седло, засега няма в Европа, трябваше там да отидете”. Сега вече такива сгради има много, даже подобна на нашата, но много по-голяма е пирейската, гръцката зала, вие сте я виждали. Окуражени, ние се върнахме и продължихме работата си тук. Няма смисъл да ви казвам какви са габаритите на залата, знаете, че тя е за 5 000 души, 3 000 души постоянни стационарни места и 2000 на въртяща се сцена, тя е многофункционална, това беше първият етап на Залата с малкото крило за администрация. През 1969 година Тодор Живков официално ряза лентата. Преди да отреже лентата, беше казал тук на нашите ръководители: „Ще съберете всички проектанти и ще ги сложите на игралното поле, защото такова съоръжение, с такъв мек таван, окачен само на стоманени въжета, може всичко да стане.“ Ние бяхме готови за целта. Цялата зала е изградена с наши български материали, никакъв внос, с изключение на стоманените предварително напрегнати въжета, които бяха доставени от Русия, от т. нар. тогава Съветски съюз, тоест, всичко беше с наши сили.
Днес с голямо разочарование за себе си отчитам, че ние сме забравени от Бога. Новите ръководители, новите млади колеги смятат, че ние все едно не сме съществували. Да знаете, това е най-страшното. И ето както виждате, аз дълги години съм селски архитект, никой не ме е потърсил и казал: „Ей, Виржиния, ела тук, ние имаме нужда от твоя ум, от твоя опит“. Не! И това е голямото разочарование. То не е само моето, то е на цялата армия от нашите връстници, които вече просто са забравени от колегията.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
