Кина Петрова (1935) е художничка, завършила специалност „Сценография“ при проф. Георги Каракашев във Висш институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ – София. Сценограф е в постановки на Държавна опера – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, Национален академичен театър за опера и балет – София, в Чехия, Москва и др. Има множество самостоятелни изложби в София, Пловдив, Варна, Балчик, Франция, Нидерландия, Чехия. Участвала е в колективни изложби в Париж, Хелзинки, Лисабон, САЩ (Вашингтон), Одеса.
Родена съм във Варна. Бях в гимназия, която нямаше нищо общо с изкуството. Тогава, в началото на 50-те години, баща ми работеше частно и за него нещата не вървяха много добре. Ето защо майка ми настояваше да имам сигурна професия и да отида в Търговската гимназия. Брат ми, по-голям от мен, реши да учи архитектура. В гимназията бях добра и даже отлична ученичка, но очите и ушите ми гледаха към друго място, към музиката и изложбите.
Записах се в един кръжок, който Щъркелов (Константин – б. р.) създаде по времето, когато беше интерниран във Варна. Посещавах с интерес този кръжок. Тук идваха хора от различни поколения – студенти, от съществуващия тогава Архитектурен факултет във Варна. Имаше и по-възрастни, както и почти деца – изобщо най-различни като възраст. И лека-полека интересът ми се увеличи и желанието да работя повече, да знам повече.
Така реших да кандидатствам в Художествената академия. Избрах си специалност “Сценография”, защото смятах, че театърът е свързан с историята, с живота и бита на хората преди векове. Имах интерес и към историята на костюма. Освен рисуване и живопис, учехме режисура или може да се каже история на режисурата – все интересни предмети.
След завършването дойдох тук. Първата година обаче бях без работа. Понеже не съм практичен човек, не обичам да ходя, да се представям. Въобще не знаех, че е достъпно да отида в театъра. Не търсих и никакви връзки. Всичко си е заето, върви по рутината и т.н. Един път ме среща Благовеста Карнобатлова. Познавах я от години и тя ми каза „Ама как? Ще отидеш и ще им кажеш: „Аз съм завършила, искам да работя тук”. Но това не ми беше в природата – да ходя и да се самопредлагам. Покани ме първо Станчо (Станчев – б.р.) за една постановка и после бях назначена.
„Следствието” (б. р.) беше една много силна постановка под режисурата на Станчо – много силна работа и то публицистична, като съдържание и като поглед на режисьора. Целият декор беше реалистичен, като един съд, като място на разума, където трябва да се каже истината. Имаше прожекции на документални кадри, доколкото си спомням. Сега гледам, такива неща много се правят. Не мога да кажа, че Станчо е първият, но може би е един от първите. Такъв театър беше откровение, а не заблуда, че истинският живот е едно, а сценичното действие е друго. Разбира се, да не забравяме, че сме на театър, да имаме емоцията, но да имаме и мисълта за последиците от нещата, породени от разума, така да се каже.
Според мен в сценографията трябва да има динамика – декорът да върви със смисъла на действието или в контраст с действието. Трябва да има някаква динамика, да не е една обстановка, един декор, една среда, ей така – висят някакви завеси, които приличат на дървета и няма нищо повече. Красиво, може би красиво, но аз смятам, че трябва да оголиш някой неща. Да ги извадиш, да преувеличиш някои неща.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
