В осми клас трябваше да се върнем вече към нормалната учебна програма, което след идилията на подготвителния клас, където по цял ден бяхме с винаги толерантната Павла и абсолютно невзискателната Сюзан, ми се стори много неприятно. В първите моменти не го осъзнавах, защото пазех бегли спомени от седми клас, където по всичко ми вървеше и не полагах кой знае какво образователно усилие. Но сега…
Неприятните изненади следваха една след друга, макар и не непременно в реда, в който ги разказвам.
Ще започна с физиката и Калинка Попова
Помнех физиката от седми клас като един не труден предмет, в който се разказваше за ебонитови пръчки. Имаше и задачи, но трябва да са били абсолютно елементарни, след като съм успявала да ги реша.
Физиката в осми клас се оказа нещо пре-неприятно, макар и да не помня с какво точно. То вървеше в комплект с Калинка Попова, пред която тичаше славата й на много строга, но пък за сметка на това добра (в професията си) учителка. Не мога да дам преценка нито за първото, нито за второто. Непонятността на материята не ми даваше възможност да мисля за нищо друго освен за това, кога ще свърши часът. Помня само, че тази жена беше дребна, заоблена и много енергична, и лекичко удряше една в друга стиснатите си в юмруци ръце, за да онагледи сблъсъка на електроните.
Владо обаче, за когото физиката явно не е била нищо особено, е бил толкова спокоен в тези часове, че дори е можел да наблюдава какво става около него. Което се оказа безценно при празнотите в собствената ми памет:
„Калинка Попова зададе на Христо въпрос, в който по невероятен начин смеси понятията „ротор”, „статор”, „котва” и „индуктор” (ставаше дума за електромотори). Всеки други би казал, че не разбира въпроса, но Христо реши, че, щом е зададен въпрос, значи трябва да му се отговори. Отговорът беше от типа на „каквото повикало, такова се и обадило”. Тя го изгледа намусена 2-3 секунди, после каза: „Да си сядаш, Христооо, че ми иде да те изхвърля! Ти си бил много загубен бе, Христооо!”.
И още:
„Веднъж Калинка Попова беше взела макет на Земята и Луната, която се върти около нея. И тя в ролята на Слънцето се въртеше около себе си, държейки макета, който също се въртеше.”
„Веднъж тя пита Любо за нещо и той каза: „Ами другарко Попова, аз не бях в течение.” Тя: „Хей, не бил в течение! Че я отворете прозорците и вратата, за да стане течение!” След някое време тя пак го пита по урока, добавяйки: „Любене, а сега беше ли в течение?”
Оказа се, че ще учим история и география на английски. И по двата предмета ни преподаваше една жена – не бяхме сигурни за името, но знаехме прякора й – „Гъца”.
Гъца беше доста пълна, добродушна и вечно усмихната, но пък с ужасно произношение
Системата й беше да разказва урока и след това да пише на дъската новите думи. Предполагам, че съм влагала прекомерно усилие в преписването и наизустяването на тези думи и поради това не помня нищо от самата материя.
От географията помня понятията weathering и denudation, указващи два процеса на изветряне и ерозия на скалите. Но защо сме ги учили…
По история учехме история на Европа, но знанията ми за периода са нулеви. Помня единствено една картинка от учебника – „Завладяването на Бастилията” – беше малка, неясна, черно-бяла и сбутана в долния десен ъгъл на страницата, така че в спомена ми са останали само високите стени с кули, които всеки момент ще бъдат разрушени.
Владо си спомня ето този епизод:
„Веднъж имахме слети часове с „б” клас, в стаята влетя птица и Ivan the Terrible скочи по чиновете да я гони. После Гъца го изгони.”
От изучаваните на чужд език предмети единственият светъл лъч беше биологията. Преподаваше ни Антъни Смит (на когото казвахме мистър Смит) и, както той ни се извини още в първия час, произношението му можело да не е съвсем правилно, защото бил от Уелс.
Антъни Смит беше съвсем млад, рус, синеок и ужасно притеснителен
Когато се притеснеше за нещо се изчервяваше силно и очите му се насълзяваха.
Тази му притеснителност беше забелязана много бързо и стана източник на следната забава:
През лятната ваканция някои от момчетата бяха работили като пикола по хотелите на „Златни пясъци” и „Дружба” и оттам се бяха сдобили с английски списания и книги, оставяни от туристите. Дали от тях или по други канали, бяха научили разни думи, известни в английския като „четирибуквените думи”, а на български – със събирателния евфемизъм „нецензурни”.
Много често в края на часа, когато мистър Смит питаше „Имате ли въпроси?”, някое от момчетата вдигаше ръка. Нищо неподозиращият Антъни казваше „Да?”, след което с най-наивна интонация задаващият въпроса питаше: „Бихте ли ми обяснили какво означава думата… (следваше някой от синонимите за полов орган). Смит се изчервяваше ужасно и започваше да заеква, още една от проявите на неговата стеснителност, а задалият въпроса го гледаше с мазна усмивка, докато притихналият клас чакаше да види какво ще стане.
Веднъж обаче мистър Смит отговори, че не знае какво означава съответната дума. Но пък задалият въпроса не искаше да остави нещата ей-така и каза: „Дали не е нещо…”. На което Смит, след върховно усилие да преодолее заекването си докато шията му се обливаше в червенина, която сякаш извираше от яката на ризата като в анимационен филм, отговори в гробовната тишина: „Щом питаш, значи знаеш отговора”. При което целият клас се изсмя с облекчение, дори се чуха отделни ръкопляскания. Вероятно тази ситуация с въпросите е създавала напрежение у всички, сигурно поради съчувствие към горкия притеснителен мистър Смит. Факт е, че след този негов отговор въпросите престанаха.
Впоследствие видях официалния учебник по биология за осми клас на английски и, честно казано, изправиха ми се косите. Нямаше нищо общо с прегледността и простотата на преподаваното от мистър Смит. Но нещата, които преподаваше, поне на мен ми бяха интересни. Рисуваше по дъската прости и лесно запомнящи се схеми, по които ни изпитваше.
На снимката е отборът на учителите на спортния празник. Антъни Смит е вторият прав отдясно наляво. Оказа се, че голямата му страст е ръгбито. Вероятно му е било приятно да играе и футбол. Беше много добродушен и при него винаги минаваше номерът „Хайде този час да пеем песни”. Никога не ни е отказвал, а може дори да го е приемал с облекчение. Не мога да твърдя, че в часовете му показвахме особено прилежание.
И един малък детайл от Владо: „Помня, че Тони Смит имаше навика да казва “very, very” (например: This could be very, very painful).
Дали пък медицината не е моето призвание?
Поради лекотата на така преподаваната от мистър Смит биология, на моменти си задавах точно този въпрос. И тогава, беше съвсем ранна пролет, в един прихлупен ден с ръмящ дъждец, с Камелия отидохме в Медицинския институт. Родителите й бяха преподаватели там и трябваше да вземем нещо, което майка й била забравила в кабинета си.
Беше неделя и сградата, сива и кубчеста насред пустия двор, беше съвсем празна. Камелия водеше, а аз вървях на крачка след нея. Беше страшно тихо и стъпките ни кънтяха по стълбите към втория етаж, където беше въпросният кабинет. Поехме по един безкраен мозаечен коридор, обточен с витрини, с подредени в тях безбройни стъкленици с различни големини и форми, запълнени с белезникави и подпухнали органи, предполага се, човешки. Най-после спряхме пред двукрила врата и докато Камелия прехвърляше ключовете от една голяма връзка в търсене на правилния, аз разглеждах експоната в най-близката витрина. Беше разрез на човешка глава по профила, а от една костица в носа висеше миниатюрно парченце плът, спаружено като засъхнал сопол и обезцветено почти до прозрачност.
После влязохме в кабинета, Камелия намери обекта на ходенето ни и след това се забавлявахме да пишем на машина – една „Марица” върху бюрото на майка й.
Пишещите машини бяха голяма рядкост – имаше ги само във филмите, и то само в домашния кабинет на някой писател, поради което писането на машина изглеждаше като занимание възвишено и, гледано отстрани, много лесно и непринудено. Оказа се обаче, че изобщо не е така. След като, след няколко проби и грешки, успяхме да сложим лист във валяка, трябваше да търсим буквите една по една, а след това да удряме силно с показалец по съответния клавиш, за да получим отпечатък върху хартията. Така че писането се оказа бавно и трудоемко и само мисълта, че едва ли ще можем да го направим отново, ни караше да продължим. Понеже не знаехме какво да напишем (бяхме започнали с мисълта, че непременно трябва да съчиним нещо свое, което пък се оказа още по-трудно), започнахме да преписваме една статия от „Работническо дело”. Но след второто изречение се отказахме, защото, както казах, ставаше разочароващо бавно. След това си тръгнахме, но по друг коридор, в който пак имаше витрини, и в една от тях видях човешки зародиш. Разпознах го, защото го имаше нарисуван в оня официален учебник по биология, за който вече споменах.
Прибрах се в къщи, но пред очите ми продължаваше да стои онова почти невидимо парченце плът, което препараторът беше пропуснал да изреже от иначе оголената кост и на вечеря едва преглъщах. Казах си, че медицината определено не е за мен.
Не мога да не спомена и кошмара на математиката
В осми клас учехме словесни задачи. Тези задачи ми се струваха абсолютно безсмислени с абсурдните си постановки за (примерно) колоездач и влак, които тръгват от две различни точки в две различни времена и дори в две различни посоки, но някъде по пътя си задминават пешеходец. След това объркващо начало следваше изненадващ въпрос: колко километра ще е изминал влакът и колко – пешеходецът, в момента, в който влакът и колоездачът се срещнат? От мен се очакваше да дам верен отговор, а аз се чудех защо изобщо ме занимават с тези глупости. Това беше второто ми образователно „защо”, на което в училище никой никога не даде отговор. Още по-странно ми беше, че всички решаваха тези задачи със завидна лекота.
Преподаваше ни един дребен и слаб млад мъж, който (май) се казваше Стоянов. Имаше суховато чувство за хумор, което аз отказвах да приема заради непреодолимата си неприязън към предмета му. Често ни разказваше вицове, неизменно за някой си професор Брадистилов, но аз не се смеех.
Математиката в осми клас минаваше за лесен предмет, така че, когато ни връщаше проверените класни за втория срок, той започна часа с думите: „Класните са много добри, има само шестици и петици, и една двойка”. Двойката беше моята. Естествено, класното беше върху абсурдните словесни задачи.
Много години по-късно в Интернет се запознах с едно момче, пред което развих теорията си за безсмислената глупост на словесните задачи. Но той, вместо да сподели моето омерзение, съвсем сериозно отговори, че тези задачи имали дълбок смисъл. Защо, попитах го аз. Защото, отговори ми той, те можели да се използват като илюстрации на човешкия труд. Т.е., че всеки човек се труди с различен капацитет и ако вземем предвид това в практически ситуации… и т.н. Оказа се, че бил завършил математика, което ми обясни пристрастната му защита на словесните задачи. И, може би, ако се беше намерил учител, който да ми каже тези прости думи, когато му е било времето, математическите ми достижения щяха евентуално да се оттласнат поне мъничко от нулевата позиция, в която застинаха завинаги. И въпреки щастието, че кошмарът на математиката ме е подминал веднъж завинаги, продължавам да се чудя на кого и как му е хрумнало да приравнява хората към велосипеди, влакове и тръби в басейни, и да ги вкарва в тези объркани задачи-алегории.
Микротъпаците си организирали конгреси
Разбира се, животът ни не беше само учене. Имаше и междучасия, в които ставаха забавни неща. Помня, че Мирослав съчини една история за тъпаците, в която акцентът беше върху киселото мляко. Ето и подробностите от Владо:
„Миро беше писал история на тъпашкото движение. Първите микротъпаци се заселвали по земите на юг от Дунав, понеже там се получава добро кисело мляко. Състояли се от цитоплазма, ядро, кисело мляко и тъп заряд.
Тъпеели на тема „Птицата, когато лети, удря ли небето?” или „Ако една птица удря небето, значи ли това, че тя лети?”. Станало разцепване на тъпашкото движение според това кой кой от двата въпроса предпочита.
Те провели няколко последователни конгреса, после пропуснали няколко (скочили, да речем, от седми на дванадесети), сетне пък се върнали да проведат пропуснатите конгреси (от осми до единадесети).
Свободен час – в изоставения автобус пред входа на гимназията.
Започнахме да учим немски по един забележително скучен учебник
От него съм запомнила едно-единствено изречение заради изключителната му информационна непотребност. И то е: „Зекс медхен махен гюмнастик”. Съответно имаше и илюстрация – шест момиченца по черни трика и с обръчи, подредени в две редици по три. Кой и защо е решил да го включи в учебника – за мен и до днес си остава огромна лингво-дидактическа загадка.
Преподаваше ни другарят Йорданов, тогава заместник-директор на гимназията, поради което често имахме свободни часове. Той така и не успя да научи имената на всички ни, затова най-често изпитваше тези, чиито имена е запомнил. Така че честа „жертва” му ставаше Mariana ganz hinten in der Ecke.
Свободен час по немски. На преден план е Камелия с разтворения въпросен учебник.
Още един цитат от същия учебник: „Оне еликтрицитет кьонен виър ден комунизмус нихт ауфбауен” (Ohne Elektrizitaet koennen wir den Kommunismus nicht aufbauen) – вариация на прословутата фраза на Ленин, че комунизмът, това е съветска власт плюс електрификация.
Накратко, немският се оказа образователен провал, но пък на класните всички преписваха, защото Йорданов не гледаше, така че успеваемостта беше отлична. За това, доколко сериозно ни е било отношението към немския език, говори ето този спомен на Владо: „Веднъж по немски Мирослав беше казал “Der Himmel ist gruen”, мислейки, че Himmel значи „цвете”.
Йорданов беше добросърдечен човек и вероятно затънал до гуша в административни грижи. Обикновено половината от часовете му (когато ги имахме) преминаваха в поучаване как трябва да опазваме училищното имущество и колко скъпо струва подмяната на всяко едно счупено или повредено нещо.
Разказваше се следният случай
Веднъж Митко (или някой друг) отишъл да пуши в тоалетната на втория етаж – официалният пушком за голямото междучасие. Опитал се да отвори вратата на една от кабинките, но тя се оказала заключена. Той чукал, натискал бравата, но отвътре никаква реакция. Тогава Митко (или който там бил) започнал да блъска вратата и, понеже на втория етаж бяха стаите на подготвителните класове, започнал да вика „Майка ти да е@а подготве с подготве, излизай оттам, на клозет го обърнахте тук!” Вратата се отворила, от кабинката излязъл Йорданов и казал: „Абе, момче, ако ще пушиш – пуши, ако ще псуваш – псувай, само недей да трошиш вратата.”
Тогава се смеехме на тази загриженост на Йорданов за училищния инвентар и изобщо не я проумявахме. Но сега, след много години, разбирам колко е бил прав. Просто е трябвало да бъде по-обяснителен. Дали под това минало въздействие, но много се дразня, когато видя как някой се отнася негрижовно към нещо, което не е негова собственост и той не се чувства длъжен да го пази.
Ако първата част на часовете по немски беше обичайно посветена на училищното имущество и неговото опазване, то втората често минаваше под знака на немската култура. Предното лято Йорданов беше ходил в Германия (ГДР) и ни разказваше за начина на живот на германците. Казваше ни, че ако запомним израза „Флайш мит картофелн”, гладни там никога няма да останем.
Часовете по руски
бяха забележителни с това, че не можехме да кажем нито едно изречение изцяло на руски. Постоянно изскачаше по някоя английска дума, което неизменно предизвикваше смях. Калоянова се смееше заедно с нас и винаги ни подсказваше липсващата руска дума. Беше много добронамерена и, струва ми се, постоянно е усещала висящото във въздуха неизказано наше „Тя не е Павла”. Помежду ни нямаше открит конфликт, но нямаше и топлина.
Така дойде Осми март. В този ден Калоянова нямаше часове и не беше в училище. След часовете си тръгнахме. Обикновено се разделяхме на две групи – тези, които се качваха на Четворката (автобус № 4 към центъра и ж.п. гарата, където беше последната му спирка) и тези, които пътуваха с 15-ти номер (който отиваше към квартал „Левски”, а после стигаше до „Петлешев” и другия край на града към летището, известен като „Западна промишлена зона”). Но този ден по някаква причина не се разделихме. Вървяхме заедно всичките момичета. Денят беше слънчев и необичайно топъл, и някак си се роди идеята да отидем у Калоянова и да й занесем цветя за празника. Някой каза, че тя живеела около Морско училище и тръгнахме пеша. По пътя събрахме помежду си каквито пари имахме – малко над осем лева. С тях купихме три лалета (не мога да си обясня къде сме ги намерили, защото беше цяло чудо на самия Осми март да се купят цветя) и една малка торта с шоколадова глазура и бели захарни розички.
Стигнахме до блока на Калоянова и позвънихме на вратата. И през ум не ни беше минало да се обадим по телефона и да я предупредим, че идваме. Беше около два часá следобед. Тя ни отвори и предполагам, че доста се е изненадала като е видяла цялата ни група от дванайсет момичета. После се настанихме в хола около една голяма маса и тя ни черпи с шоколадови бонбони и соленки. Накрая изядохме и тортата. Стояхме поне три часа и много говорихме и се смяхме. След това, вече на улицата, някой изкоментира, че й е станало много приятно. На нас също ни беше приятно и известно време продължихме да вървим заедно без да се разделяме. Мисля, че с това посещение приключи дилемата Павла или Калоянова.
С Калоянова пред входа на гимназията, малко преди края на учебната година.
Английският език
бавно и полека отиде на много заден план и имах чувството, че аз, Мериан и Бобито останахме единствените слушателки на Джули. За разлика от Сюзан, Джули не носеше плочи с песни, нито албуми с изгледи от Англия. Не помня с какво точно ни е занимавала, но в нейните часове най-внезапно ми се проясни чудото на транскрипцията! Изведнъж прозрях какви са тези знаци и за какво служат, и вече можех да си транскрибирам на воля – чувствах се така, сякаш съм открила топлата вода. Или поне колелото.
Малко преди края на учебната година, няколко момичета под предводителството на Мериан отидохме на гости у Джули в един от блоковете на „Чайка”, където тя живееше на квартира. Сварихме я седнала направо на голия паркет да рисува акварел – занимание, което тогава безкрайно ме учуди със своята непривичност. Джули ни обясни, че се опитва да нарисува котката си – друго нетипично нещо, защото котките по подразбиране бяха или улични, или селски, но в никакъв случай не живееха в апартаментите и никой не им обръщаше внимание. Въпросната котка съвсем наскоро била родила две котенца, осведоми ни Джули, и котешкото семейство обитаваше най-долното чекмедже в нейния гардероб. Вратата му беше широко отворена за лесен достъп до котешкото жилище и се виждаше, че другите чекмеджета са пълни с дрехи. Аз си казах, че в българска къща това никога не би могло да се случи. Особено пък в нашата.
Джули ни показа снимка, която направила от балкона си, който гледаше към пътя за „Златни пясъци” – единственото шосе с две ленти и цветна леха по средата, което всички наричаха „магистралата”. На снимката се виждаше голям плакат с образа на Ленин, а под него три надупени лелки със сини престилки садяха цветя. Джули нарече трите лелки “three ladies”, което ни се стори много смешно.
Отново Джули трябва да е направила и единствената цветна снимка, която имаме като клас. (Аз съм със светлосинята риза и белите чорапи на първия ред.)
Дойде лятната ваканция
а с нея и задължителната неизбежна лятна бригада. Бяхме в така наречената „бригада КАТ”, което минаваше за късмет, защото щяхме да сме в града и да не полагаме физически труд.
Бригадата се състоеше в това да стоим облечени в моряшки униформи по градските кръстовища, с тенекиена свирка на врата и карта на града в ръка и, съответно, да свирим, когато видим някой да пресича на червено или пък да даваме упътвания по картата (включително на чужд език, защото нали сме езикова гимназия), когато някой ни попита как може да стигне до някъде си.
Аз стоях на кръстовището до „Образцов дом”. Отначало реших, че мястото е добро, защото е в самия център и е оживено, което ми даваше възможност да оглеждам навалицата и така времето да минава по-бързо. Но скоро разбрах, че греша. Проблеми със светофара нямах – хората чинно чакаха да светне зеленото. Оказа се обаче, че кръстовището е в досадна близост до Колхозния пазар – район, традиционно предпочитан от поляци за наемане на квартири през лятото. И така, час през час трябваше да полагам опити да обяснявам на поредните поляци как да стигнат до плажа. Вербалната комуникация не вървеше по причина, че никой не знаеше езика на другия. Но с ръце се оказа лесно – просто посочвах по посока на Катедралата.
След това ме преместиха на кръстовището до Полиграфията, към пътя за Бургас, където нямаше питащи поляци, но нямаше и почти никакви хора, и времето се точеше досадно бавно и горещо под слънцето, защото наоколо нямаше дори и едно дърво, под което да застана на сянка. А веднъж, съвсем неочаквано, ме сложиха на пост на кръстовището точно пред нашия блок. Стоях при светофара и гледах нашите прозорци, но не можех да се прибера в къщи, защото нямах ключ.
С „официалните”моряшки униформи на бригада КАТ.
Спяхме в общежитията на Механотехникума и през свободното от смени време се шляехме по двора. Веднъж в спалнята ни (в нея спяхме може би 15 момичета) влезе сестрата на командира, не помня по какъв повод. Поиска ни цигара, защото й се пушело, но била забравила своите. Ние й казахме, че нямаме. Тя каза нещо от рода на „Хайде, хайде, няма да ви издам”. Но ние пак казахме, че нямаме. Тя настояваше, ние отказвахме, после командирът дойде и разговорът прекъсна. Но той беше чул някаква последна реплика, защото я попита какво иска от нас, а тя му отговори: „Дамски превръзки, другарю командир”. Според мен така и не повярва, че нямаме цигари. А ние тогава наистина не пушехме.
Но както и да е, месецът на тази бригада най-после свърши и ваканцията започна истински.
