Грациела Бъчварова (1933) е родена във Флоренция и е племенница на Стоян Бъчваров. Завършва актьорско майсторство при проф. Моис Бениеш във Висшия институт за театрално изкуство – София. Дебютира в Драматичен театър – Сливен с ролята на Мила от „В полите на Витоша“ от П.К. Яворов (1956). През 1959 – 1991 е в трупата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. Сред по-значимите ѝ роли се открояват Милкана в „Майстори“ от Рачо Стоянов, г-жа Уорън в „Професията на госпожа Уорън“ от Бърнард Шоу, Аркадиевна в „Чайка“ от А.П.Чехов. Има участия в киното: „Стубленските липи“, „Признание“, „Амиго Ернесто“ и др.
Има спектакли, които актьорите помнят и обичат, те могат да излязат и изиграят отново онова, което са правили. Това са любимите спектакли и любимите роли.
Една от ролите, които страшно много обичам, беше от постановка на Андрей Калудов. Играх дойката с две Жулиети – Нели Вълканова и Петя Петкова и като Ромео, може би една от първите роли на Митко Шарков в нашия театър. Представлението беше много необичайно като решение. Имаше едни въжета, с които се опасвахме и си спомням на художествен съвет как Станчо (Станчев – б. р.) ме попита: “Добре де, играеш с това въже, можеш ли да оправдаеш това, което правиш?” Спомням си, че развих цяла теория за тези въжета. И той каза: “Щом можеш да го обясниш, значи ще го направиш.”
„Обърни се с гняв назад“ беше еталон. За нас това беше младата трупа, която дойде в театъра. Варненският театър е имал щастието да има трупи, които са с по 4-5 човека млади и те се изявяват. Варненци им дават път, дават им поле за разкриване на таланта. Но те заминаваха в София. Така се случи и с тази трупа. Обаче това представление на Красимир Спасов беше бунт на младите и страхотна провокация за нас, които вече имахме зад гърба си 10-15 години в театъра. Радвахме се – Марин Янев, Продан Нончев, Меглена Караламбова, това са и досега великолепни актьори, които радваха по-късно софийската публика, а не нашата.
„Моята прекрасна лейди“ е другата трупа на младите. „Честна мускетарска“ и „Моята прекрасна лейди“ на Гриша Островски, който дойде и с един замах ни показа едно шампанско на сцената. Прекрасна бяха Бистра Марчева и Дафинка Данаилова. Давах приоритет в първата част на Дафинка, а във втората част на Бистра Марчева. Митко Хаджиянев, Данаил Мишев, Пенка Божкова – представлението беше с много песни – Илия Пенев беше великолепен Дулитъл, много песни бяха изпълнени прекрасно. Костюмите им помня дори.
А Любен Гройс е моята голяма любов. Първо, бяхме приятели, второ, аз съм казвала, че театър се прави с единомишленици. С Любен имахме някаква невероятно духовна връзка. Аз му четях стиховете, той споделяше с мен. Намерих тетрадката на „Осем жени“ – какво съм писала за тази роля. Защото имам само десет репетиции за ролята при пълни два състава. Ние гледахме. И когато попитах Любо: “Няма ли и ние да се качваме и репетираме?”, той ме погледна и каза: “Кое не ти е понятно от ролята? Какво искаш още да знаеш? Знаеш мизансцена, знаеш нещата, излез и го изиграй”. Така и стана – десет дена преди премиера, ние започнахме да излизаме на сцената. Сега, когато прочетох нещата, те бяха толкова прецизирани в тази тетрадка – аз знаех кой какво мисли за мен, какво аз мисля за всеки един от героите. Че аз можех да изляза и да изиграя тази роля с тетрадка, защото вече не мога да помня наизуст. Това са такива мигове, които оставят много дълбока следа в съзнанието ти.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
