Родена съм в град Търговище на 29 април 1921 година. От малка обичах да пея, защото у нас много се пееше, тогава нямаше нито радио, нито телевизия. Баща ми свиреше много хубаво на китара и пееше, той е един чудесен лиричен тенор , майка ми също хубаво пееше. Баща ми се прибираше от работа, вземаше китарата и започваше да пее, обикновено руски романси се пееха тогава. Покрай тях винаги съм пяла, а и в Търговище като се събирахме в компании.  Когато завърших гимназия, се двоумях какво да следвам. Искаше ми се “История”, “Право”, тогава беше много модерно “Фармация”. Баща ми все ми се подиграваше за едно или друго, но аз нямах голямо желание към нещо определено. Веднъж бяхме една компания на разходка и както си пеем, една моя приятелка, първата от Търговище, която беше в Музикалната академия с пеене, но не стана певица, ми каза: “Такъв хубав глас имаш, защо не постъпиш в Академията?”. И аз така се зарадвах, така ми стана приятно, но не знаех дали ще ми разрешат родителите. Тогава се гледаше с лошо око на артисти и певици. За мен артистът беше божество, нещо необикновено, защото знаете, в провинцията рядко идваха, и то повече драматични състави. Със страх казах на майка си, тя на баща ми, а баща ми се зарадва, каза “Чудесно, ще свириш на пиано, ще пееш, ще се забавляваш”, той не мислеше, че ще стана певица. Вече в Академията видях, че и артистите са хора.

Пет години учих, за да взема изпитите за общия, учителския отдел, за да се подсигуря, защото това е глас, не се знае какво ще стане с човека и е добре да има и друга професия.  Завърших и бях назначена стажант учител в Първа мъжка гимназия в София. Но се явих на изпит в София, на който присъстваха всички диригенти, всички големи артисти, всички педагози от Академията. Петър Райчев беше наш ръководител, той и синът му, Руслан Райчев, също бяха в Комисията. Петър Райчев избра състава, определиха ни. На 15 май  1947 година пристигнахме във Варна. По една, по две се настанихме в някакви квартири.

С режисьора Петър Райчев работихме, за съжаление, само една година. После той си отиде, вторият ни художествен ръководител беше Събчо Събев, един много голям певец, баритон от Софийската Опера. С него направих „Тоска“, много хубава постановка с разкошни декори. Имахме един художник Мисин, варненец, който направи декорите, толкова солидни бяха, че от първо до второ действие имаше 40 минути антракт и се смеехме, че хората ще забравят какво е било. 

Нашите ръководители постъпваха някак много добре , те бяха театрали, знаеха как да се отнасят към нас. Разпределяха оперите според гласовете, те така се и правят. През следващите години имахме една голяма опера, в която драматичният състав беше зает. Една опера за лиричния състав и една опера за колоратурите и всеки репетираше и пеехме по един, два пъти най-малко на седмицата. Постоянно работехме, постоянно се интересувахме един от друг, имахме много хубави отношения.

Времената сега са други, не можем да сравняваме с тогавашното време. Във Варна имаше много хора, които са завършили университет, в странство някъде, те ни се обаждаха. Идваха да ни поздравяват, казваха ни къде, какво са гледали и колко ни харесват, въпреки че някой в Париж е гледал някоя пиеса и тук пак много я харесваше. Тези хора бяха жадни за музика, за опера и по няколко пъти идваха, не само веднъж да гледат спектакъл. Щом дойде някой гастрольор, веднага идваха и се интересуваха. А и ръководството се опитваше да привлече нова публика, работниците. Изпращаха ни да пеем на бригади. Обиколила съм тук наоколо всички ТКЗС-та и всички предприятия и фабрики във Варна и около Варна.

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.