В памет на поета Иван Ставрев /09.10. 1940-25.03.2020/

Сашо Серафимов: Тази сутрин ли си тръгна? При Фикри и при Наско ли? А бяхме някога неразделни четиримата! Срещата ни беше в Девня. Градът на мечтания „социализъм“ и на големите заблуди. Градът на отровите и на непоправимия ентусиазъм на безхитростния човек.

През 1979 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“ излезе нашата обща стихосбирка „Девненско ято“/Иван Ставрев, Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов“/. Всички работехме в „Долината на комините“, Девня. Сред нас най-известен беше Ти. Беше публикувал в национални литературни издания, беше написал сатиричната поема „Гарванът“. Наско работеше във в. Девненски възход“, като редактор, Фикри беше икономист, мисля, в химическия завод.

 

Девня за нас беше долината на поезията. Всичко, което беше ненужно за живота се превръщаше в поезия.
В моя живот, Ти беше „вратата на лятото“, струната, която не познавахме, беззащитната шия, за която имаше приготвен клуп. Ти беше стаил в поезията си тревогата от търсенето и намирането, болката и нейното всекидневие, радостта и нейното отразяване от човешкото ни време.

Поезията ти дишаше като втори шанс да си жив, тя носеше онзи незабравим свят на морето и тайната, с която дишаш безбрежието. Вярваше в шепата пръст, в отвъдното, в красивия брод между тях. Вървеше по трънливата пътека на ежедневието като по най-удобния път, а за приятелите си беше построил дом в сърцето си. Сред хиляди митарства в световете на сребролюбието, на големанстването, на охраняемите доброжелатели, Ти вървеше с доброжелателната си усмивка. Вървеше там, където хората живееха със сърцата си и единствената им легитимация беше откровеността.

 

Иван Ставрев написа най-хубавите си стихове за своята любима жена – Ренка. Душата му неистово се стремеше в тях към най-съкровеното, към сливането на живот, любов и смърт. От съвместния им живот се родиха четири деца и животът им беше прекрасно приключение в любов.

„…Някой тихо оттам от високо душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята
Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен…”

В последните пет години той направи три книги „Дъх на вечност“, Виното и хляба си за мен“ и „Свещенният Лотос“ заедно с Руми Пенчева. В тях изгарящият лиризъм на словото е отправен към безкрайността, към безбрежието на духа, освободен от социалния порядък. Творбите в тях са породени от искрена обич, любов и възхищение от съприкосновение на дъха, на ръцете, на очите.
Сбогом, Приятелю!

Десислава Неделчева: От Иван Ставрев ще запомня едно пътуване с кола между Добрич и Варна. Отбихме се в някакво село да видим нещо, не помня какво. През цялото време си разказвахме преживени неща. Иван говореше за любовта, за починалата си жена, за голямата болка и голямата нежност. Самото пътуване се изви като една любовна мелодия между поле, черен път и шосета. После го оставихме на някакъв булевард, близо до неговия блок. Като слезе от колата, помълчахме заради ненатрапливото му и добро присъствие.

Каква свобода дават на другите онези хора, които не притискат, а само обичат.

 

КАЖИ
и ще остана в теб
както в браздата зърното остава
да зимува до напролет
ще ме събудиш
ще ме родиш отново
и ще се видя пак
несресан русоляв хлапак
ще тичам бос ще се катеря
ще се завръщам с нос разбит
и топла дума ще намеря
когато гледам отстрани
във тебе да заспивам неумит
кажи
и ще остана.

ОТ ПТИЦИТЕ СЕ УЧИМ ДА ЛЕТИМ.
От рибите навярно на мълчание.
Едно безкрайно състояние
между небето и земята.
Между нагоре и надолу
живеем ние –
шепа пръст за малко оживяла.

СЛЪНЦЕ В СНЕГА

Някой тихо оттам, отвисоко душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята.
Ще умре този свят – на любов и на сняг
ненаситен.
Луда младост над тебе лети и се мята.
И се спира по мигли и устни.
Най-красивият брод помежду ни.
Моя бяла усмивка, събудена
от целувката топла на зимата.
Ти си просто щастливо измислена
под небето бездънно и щедро.
Слънце мое, във пряспа търкулнато!
Топъл сняг, светлина и любов.
Аз внезапно със теб се оказах
в един свят неочакван и нов.

Снегопадът!… – съдба и загадка…

А от бялото чудо на зимата
пак изгрява главата ти златна!…

Бяла обич и бяла раздяла
от високото тук долетяла.

ДОМ

На Робърт Редфорд

Вече не мога да кажа на някого
„да вървим у дома”. Нямам
нито дом, нито къща,
нямам колиба дори.
И ако кажа на някого
„да вървим у дома” –
значи го каня в сърцето си.