Михаил Мутафов (1947) завършва актьорско майсторство при Желчо Мандаджиев във Висшия институт за театрално изкуство – София (1972). Междувременно започва да се снима в киното. Първоначално е в трупата на Драматичен театър – Димитровград (1972 – 1975). От 1975 до 2010 е в трупата на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. Актьор на свободна практика от 2010 година. Сред театралните му роли са Вожда Бромдън в „Полет над кукувиче гнездо“ от Д. Васерман, Крап в „Последната лента“ от С. Бекет, Прохор в „Майката. Васа Железнова 1910“ от М. Горки, Туполски в „Пухеният“ от М. Макдона, Марат в „Марат/Сад“ от П. Вайс. Сред филмовите му участия се открояват „С деца на море“ (1972), „Циклопът“ (1976), „Кладенецът“ (1991), „Дзифт“ (2008), „Вездесъщият“ (2017).
В Ивайловград живеех, когато видях какво е театърът. Там гостуваха Военният, Кърджалийският, Хасковският театри. Спомням си, че те идваха. Военният театър правеше такива годишни турнета и понякога са идвали към 11 вечерта и сме ги чакали и гледали техни представления. Тогава за първи път видях какво е театър. Там за първи път видях и какво е кино. В мен имаше голям респект към това изкуство и по-късно в гимназията в Първомай се опитвах да рецитирам. Голям респект беше. Аз кандидатствах в МЕИ – София, бях три години – “Електроснабдяване на промишлени предприятия” – силни токове. Тогава последната година попаднах в един състав на студентски театър в Студентския дом на културата, в състава на Людмил Кирков, режисьора. Това ми даде една увереност да кандидатствам. Ако не бяха ме приели втори път, аз нямаше да кандидатствам. Имам голям респект към хората, които работят в театъра. Те взеха, че ме приеха и аз напуснах МЕИ. Така стана, че изненадах и себе си, и родителите си най-вече с това мое решение, за което и до ден днешен не съжалявам. Попаднах в класа на Желчо Мандаджиев, по-късно асистент дойде Крикор Азарян – успях при такива забележителни хора да уча, от което съм много доволен.
Във Варненския театър започнах с роля по пиесата на Васил Станилов „Летопис от събитията по време на позорището „Многострадална Геновева“ – то се игра много пъти, много възторжено беше посрещано от публиката и даже накрая тя пееше с нас възрожденски песни, което беше много мило. Играх граф Зигфрид, Веско Цанев игра самата Геновева и беше и смешно, и тъжно представление. По-късно, когато попаднах на „Полет над кукувиче гнездо“, работихме по драматизацията. Тогава не знам как беше изпусната тая драматизация. Защото тя визираше конкретно такова общество като нашето. И много се запалих по тази роля. Дори съм ходил в психиатрията да наблюдавам как се държи такъв човек.
Една от любимите ми роли е Прохор в „Майката“ с Камбарев. Както ми остана прякор “Индианеца”, така и някои продължават да ми викат Прохор в театъра. Това значи, че съм сполучил.
Ако трябва да говоря за режисьори, аз съм работил с доста, но запомнящите ми срещи са със Станчо Станчев, с Камбарев – макар и само две, и с Явор Гърдев. Надявам се, че сме се обогатявали взаимно. Това е шансът на актьора. Казват, когато ти кацне птиченце на рамото, да не го пропъдиш, ей така птиченца кацнаха на моето рамо и ми дадоха шанс в професията. Понякога шансът не е ролята, шансът е срещата с човек, с когото можеш да работиш. Защото ме питат – тая роля играл ли си, коя ти се иска да играеш? Искам да играя роля, която носи ситуация и да стане спектакъл – това е важното, не е важна ролята, защото ти можеш да изиграеш Хамлет, и какво като си го играл, ако не е станало?
МИХАИЛ МУТАФОВ: 18-ГОДИШНИТЕ СА НАЙ-ДОБРАТА ПУБЛИКА
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
