Писано(не)казано“, изложба на Боряна Петкова и Андре Сер-Милан, куратор Даниела Радева. В Contemporary space, Варна, април 2018 г.

„Две равно на едно“ е идея, в която почти всеки от нас има някакъв личен или художествен опит. Знаем какво означава да влезеш във връзка, да се при-общиш с различния, който е бил чужд, но сте се оказали заедно, или с близкия, с когото нещата постепенно са се разпаднали. Има и чудесни съвпадения, разбира се. Като цяло, силно идеалистичен проект в живота.

За фондация „Крео култура“ и галерия Contemporary space във Варна идеята е израснала до поредица от съвместни проекти на съвременни художници, които на пръв поглед са различни, но намират общото и създават художествен факт.

„Писано(не)казано“ е изложба от тази поредица. Работят художниците Боряна Петкова и Андре Сер-Милан. Куратор е Даниела Радева.

Привлякоха ме писмата между Анастасия и Стоян, той я нарича „драга Сийка“, тя –„свидний душко“. Работата не е сладникава. Тя е учителка в село Михалци, а той е войник в 29-и ямболски полк, действието се развива през Първата световна война. Те са разделени от войната и си разменят около хиляда писма и картички, от 1914 до 1920 г., когато Стоян се връща жив и здрав в Горна Оряховица. Женят се, след години техните деца предават писмата им в архива на Историческия музей в Горна Оряховица.

За художниците Боряна Петкова и Андре Сер-Милан е важно неспирното поддържане на тази връзка, дори когато не знаеш дали другият е жив, за да ти отговори. Той и тя се държат за тази своя духовна опора в езика и мисълта за другия.

Изложбата има четири елемента. Първо е стената с писмата/картичките, които за художниците са не просто документ/текст/литература, но също и рисунка. Вторият елемент е пърформанс. Публиката може да участва във „връзката“, като директно напише името „Сийка“ под контрола на изписани на лист кратки инструкции, които най-общо гласят: да не се излиза от рамката на пода, да се следва приблизително показаният почерк, изписващ името, да не се прекъсва линията и кой колкото пъти иска да наслоява. Получава се рисунка на ръка от „случаен“ посетител, който също участва в „разделянето“ и „събирането“ на Стоян и Сийка. Тук резултатът изглежда предизвестен и участието /ми/ не беше особено мотивирано.

Третата част на изложбата е дигитално копие на рисунка (оригиналът е в парижкото ателие) на Боряна Петкова. Прожектира се на стената на варненската галерия. Знаем за тези две рисунки-сестри, все едно разделени и събрани почти „еднакви“ неща. На следващата стена са наредени множество рисунки, които опитват да открият сходство между писането и рисуването и произлизащия от това звук. Маханичното писане- рисуване-дишане се смесват в дигитално обработен звук. Да чуеш писането/рисуване едновременно. Андре Сер-Милан се интересува от механиката на пресичането между конкретно и абстрактно.

Връщам се на писмата и документалната история. Старомодно, но за мен най-вълнуващата част. Сама по себе си кристален извор. Изчетох първата картичка на Сийка и запомних „Милва ме мечта“. Красиво, стори ми се познато. Така завършва 66-ата миниатюра от „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков. Учителката Анастасия е познавала втората стихосбирка на Славейков от 1906 г., освен, разбира се, ако не е чела миниатюрите още при първоначалната им публикация в сп. „Мисъл“. Колко подходящо да обедини Славейковото „търсене на щастие“ със своето. Тя е несигурна и копнееща, той – в ада на войната. Неслучайно Яворов нарича Славейков „магесник“, творящ светлина сред мрака на нощта“.

В едно от писмата. Стоян пише на своята любима от Ямбол: „Много ми се искаше да се срещнем, но това (вмъкнал е тук „засега“) няма да стане. Изглежда, че съдбата е сторила заговор против нас /…/ Моли се и търпи. Тежко е изпитанието, но волята на човека е голяма и могъща. Тя всичко ще превъзмогне“. За него тя е единствената светлина в живота, а тя среща „много военни и все ми се струва, че теб ще видя“. Изкушавам се да цитирам и други писма, но само ще подскажа на любопитните, че тук може да се види типичното „женско и мъжко“ мислене – той настоява да не му се сърди, че не ѝ пише толкова често, колкото на нея ѝ се иска, и че не писмата онагледяват цялата му любов. Понякога тя не може да си обясни защо не ѝ се обажда и го упреква, че ще се превърне от „ангел-покровител в демон, който терзае и убива“.

Нека все пак да кажем в защита на Стоян, че той ѝ се обажда, неведнъж, а цели 6 години продължава тяхната кореспонденция.

На свой ред, и аз писах писмо (не хартиено, електронно) на художничката Боряна Петкова, която живее в Париж. Попитах я защо „прави“ точно тази тема. Отговори ми, че писането на ръка е действие-рисунка и темата на „Писано(не)казано“ е съдържанието на линията, онова, което невинаги е четимо в думите. А нейната мотивация е да се опита да му намери форма.

Защо точно тези писма от архива на Историческия музей в Горна Оряховица са станали отправна точка за визуалните експерименти? В отговора на писмото ми, художничката разказа, че тази кореспонденция е интересна заради дългия период от време, в който връзката между двама души е единствено писането. „В повечето случаи писмата не са последователни – има писане и от двете страни, но няма отговор. Тези писма за мен са една невидима линия, която свързва. Вярвам, че линията има способност да свързва различни пространства, хора, места, да изследва територии, да пренася емоции, но и да разделя, да реже, да наранява…“

Писмата между Анастасия и Стоян са силен „обект“ в много отношения. Може да се коментира до каква степен са успешни опитите на двамата художници да намерят визуален отговор на предизвикателството. Мисля обаче, че те си струват. Изложбата „Писано(не)казано“ наистина свързва с една продължаваща линия документ-визия-звук-минало-настояще-хора-с други хора.
Писмата между нас продължават.

Изложбата Писано(не)казано е част от проекта „Две равно“ на едно на фондация „Крео Култура“ с куратор Даниела Радева, осъществена с финансовата подкрепа на „Фонд Култура“ на Община Варна.

Публикувано в Портал Култура, 26 април 2018