Битието ми, за разлика от битието на Дария, не е такова драматично. Аз просто съм един щастлив човек. Тръгнал съм отначало, всичко ми е вървяло и не съм имал такива проблеми, с каквито се е сблъсквала Дария в следването си, пък и след това. Разбира се след като завърших ВИТИЗ, тоест Театралното училище 1955-та година. Тогава имахме щастието да завършим при един великолепен режисьор Боян Дановски. Излизахме с мисия – да отидем из цялата страна и онова, което сме научили, да можем да го реализираме с това, което заварим в театрите. Защо казвам, че съм щастлив? Защото където и да съм бил, преди това са минали режисьори от Театралния институт. Когато отидох в Шумен, там две години е бил Вили Цанков, след това отивам в Русе, там е бил Леон Даниел, идвайки във Варна, пак Вили Цанков тук е бил. Ако обстановката беше друга, тези режисьори щяха да бъдат от световен мащаб.

Когато дойдохме, залата според мен беше чудесна, всичко беше много добре, техника имаше, може би са искали да има коли, които да влизат и да излизат и други неща. Но поне за онзи период беше добре.

Един помощник-режисьор Методи Йорданов, беше известен в театралните среди като човек, който води представлението, който отговаря за цялото –  ако се случи някой да не е дошъл навреме или закъснял, или отказва, за да не падне, или кръгът не се завъртва. Това беше човекът, с когото всички режисьори искаха да работят, защото нямаше ситуация, в която да не намери решение и да избегне всякакви катаклизми в представлението, преобръщане на представлението. Цар беше на това нещо. 

Имахме един театър-майстор Иван Шишманов, и той беше много интелигентно, тогава момче.

Тук  има още едно момче, понеже аз много държа на тях, Пламен Воденичаров, той е звуков режисьор, аз го наричам режисьор по звука. Винаги ми е помагал в това, че не се задоволява да пуска само онова, което искам. Следи представленията, репетициите и намира подходящи моменти и то не елементарни, а понякога контрапункт, понякога хармония. Така например той ми намери една песен в това представление, което много го изтъкват, аз мисля, че съм имал по-добри други „Полет над кукувиче гнездо“. 

За Жоро Смиленов отново искам да подчертая – това е първият ми сътрудник, на който съм разчитал за много трудни работи.

Кои актьори? Веднага ми идва на ума Борис Луканов и Йордан Мутафов, това са приятелите. Трудно ми е да говоря, трябва да ти кажа, че най-близките ми приятели не бяха от средите.

Ако за музиканти трябва да говоря, мога да кажа за трима, с много музиканти съм работил. Ако трябва да ги изредя, Иван Вульпе е писал музика в Шумен, в Русе – с Петко Мечков, след това с Аран Берберян, мъжа на годината, после много дълги години с Йордан Дафов, това беше едно много хубаво сътрудничество.

С Милко (Коларов – бел. ред.) по отношение на музиката -това беше в Кукления Театър, с Маймуната (“Подземието“от Мърей Шийзгал – бел. ред.). Там музиката беше чудесна, много. 

„Швейк“. Ако нямаше Жоро Занев да ми изпее двете чешки песни, които артистите научиха и ги пееха с голямо удоволствие, нямаше да го има представлението, 1976 година. Играеше Веско Цанев.

За сценографите… Мога да кажа Тодор Игнатов, Кина Петрова, тя завоюва театрално пространство. Кина направи първите си стъпки с мен, с лично моя покана и това беше „Следствието“ фактически, първата постановка. И по-нататък доста постановки съм направил с Кина. Доста постановки, в които Кина прояви много качества, дисциплинирано да изпълнява и да довежда докрай всичко с вкус и култура. 

Тодор Игнатов е цар да намери материалите, с които да реализира едно намерение. 

Опасявам се целият разговор да не прозвучи, че се изкарваме като герои, пострадали, като дисиденти, такова нещо няма. Живели сме живота си, както са били условията ни, между нас няма убити, няма разстреляни, лишавани сме от много неща, не сме гледали много неща, ограбени сме в живота си и чак сега имаме възможност, когато е късно, да го научим това нещо. 

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.