Никой не ме е поощрявал специално да рисувам, истината е, че моята майка учителка ми осигуряваше бои, блокчета и други неща, защото аз рисувам, откакто се помня.

Отначало бяха твърде много майки, мадони, работни жени. Моето творчество понякога се определяше като матриархат. Аз се занимавам с преживяванията на жената и мисля, че това е най-естественото състояние, което една художничка – жена би могла да отрази най-точно, вярно и богато.

Приятели сме с Иван Кирков и с Кирил Симеонов, това са хората, с които съм дружала по време на Академията. С Иван и до ден днешен сме приятели, Киро си отиде.

Главното обстоятелство в посока на моята професия е попадението ми с г-н режисьора Станчо Станчев, с който ние имаме еднакви позиции в изкуството, ако щеш в поведението като хора, като личности, ние си допадаме изключително много и това е всъщност главният стимул.

Истината, която ме съпътства непрекъснато като дълбоко осъзнато нещо, е да търсиш в себе си това, което би могъл да направиш. Това е – изкуството в себе си, а не себе си в изкуството.

За мен нещата се състоят точно в преживяването по време на създаването на картината, нищо друго не е важно вече, нищо друго.

В тази сложна и дълга работа върху платното се преминава през много, много състояния, които включват и това, което ти казваш. Има изненади, разбира се. Ами то, с всички които работят сериозно живопис и моя основна работа, преминават през това. Почваш по един начин, после се заличават отделни неща, но след време отново се появяват, може би на друго място, така стават нещата. После самият процес на създаване е едно непрекъснато оценяване кое е направено и непрекъсната корекция на това, което усещаш, че не е направено, тоест непрекъснато недоволство от себе си, докато стигнеш мига, в който казваш: “Е, хайде до тук.”

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.