Ловеч. Светлината на сцената
Отговарял съм многократно на въпроса кое ме е подтикнало към театъра. То звучи малко сантиментално, малко романтично. Сега като ли че малко се страхувам от такова обяснение, но всъщност не намирам друга истина. Роден съм в един малък град, макар и много красив – наречен с името „алтън” – може би вторият град в България. След Алтън Калофер, Ловеч е наречен „Алтън Ловеч”.
Времето на моето детство съм го запомнил с тъмнината, не че нямаше електричество, или че не сме палили газена лампа. Имахме ток, даже имахме радио, но по време на войната ни го спираха, за да не слушаме станции, който бяха забранени. Спомням си тъмните улици, през които съм се прибирал.
И единственото светло нещо, останало от детството ми, е посещението в театъра. В читалището идваха да играят Карловския театър, Врачанския театър. И аз се прокрадвах и ходих на представленията, там имаше повече светлина. Това, което по-късно научих, е че се казва рампа и цялата е осветена. Никога не бях виждал толкова много светлина. Това е първото, което ме привлече към театъра.
След това дойде увлечението да научавам стихотворения наизуст, много учех и започнах много да ги изпълнявам. На девети септември 1944, бях на осем години, второ отделение. Баща ми отиде на фронта, а аз започнах да уча стихотворения за фронта и до сега се сещам:
При Ниш, Страцин и тиха Драва
Летяха те все напред
На падналите – вечна слава!
На живите – горещ привет!
И го изпълнявах на всяко възможно място. Започнах да рецитирам и разни други стихотворения по всеки повод. Тогава имаше много митинги, много често избори се правеха и аз бях номер едно още от дете. Всички много ме харесваха, защото колко малко дете съм бил пък учех много стихотворения наизуст. Започнах да си мисля, че това ще бъде моята професия.
И така, още като малък участвах в представления. Спомням си в четвърти клас играхме една пиеса „Майчино сърце” по романа, може би на Амичис[i]. Не ме пускаха много, но имах участие. Играх след това в „Червената връзка”[ii]. след това в гимназията имах много нахъсен учител по литература, който искаше да правим театър. Тогава направихме „Разлом” на Фадеев[iii], където аз играх почти главната роля. Бях в моряшка униформа, с която често излизах и по улиците.
Може би това е създавало своеобразна дилема в мен. Тя се състоеше в следното: дали да се занимавам с това, което правя в момента – да рецитирам стихове и да излизам на сцената или да стана моряк. В Ловеч имаше много моряци. Учеха в морското училище, връщаха се през ваканциите с прекрасни униформи. От по-старо време имаше един дето не си беше предал кортика и ходеше с моряшки кортик. Това ме привличаше и наистина в девети клас аз поисках а кандидатствам във военно морско училище. Но точно тази година това училище, дето приемаха след девети клас, стана висше. Тоест трябва да се завърши гимназия и да се кандидатства тогава.
Точно тогава имаше една групичка млади хора, малко по големи от мен. Между тях беше и Иван Терзиев, който после стана един от най-добрите режисьори[iv]. Той и още други започнаха да се готвят за театралната академия. Аз съм още току що завършил девети клас и не успял с кандидатстването за военноморско училище. Ходих с тях в една пещера край Ловеч, където гласовете ни кънтяха и така се чуваха по добре.
Един ден пристигнаха една група абсолвенти от ВИТИЗ. Между тях помня Ицко Финци. Наш приятел, който живееше и учеше в София и беше по-отворен, се запозна с тях. Накара единият от тях да дойде в пещерата да ни чуе, да види каква ни е подготовката. Те си казаха материалите и тогава той се обръща към мен и вика: „А вие?” „Аз съм ученик в девети клас и не кандидатствам”…. „Но няма начин да не сте научили нещо.” Разбира се, аз знаех всичко, което знаеха и те. След като ме чу и тръгнахме обратно, той малко изостана от групата и ми каза, че от тримата аз имам най-големи шансове за влизане в академията. Е, това ме подпали. Поникнаха ми криле, но съм едва в девети клас.
Пътят към София. Театралната академия
По това време прочетох един справочник за висшето образование, където пишеше, че за висшите училища по изкуствата може да се кандидатства без завършено средно образование при изключителни дарования. Така и аз реших, че съм от тези изключителни дарования. Събрах си багажа и се озовах във ВИТИЗ на изпит. Кандидатстваха 1200 души и на първия кръг скъсаха 1000. Останаха двеста и моето име беше между тях. На втори кръг професор Димитър Митов, който беше ректор на театралната академия, каза: „Момче, имаш всички шансове да влезеш, само че трябва да имаш завършено образование. Това което е писано там, то е за актьори, който вече са станали такива и играят, но не са завършили гимназия и просто нямат диплома. А ти просто нямаш никакви причини да не си завършиш училище и като дойдеш след това, ще те приемем.”
И така, злополучно се прибрах в Ловеч. Но тя, крастата беше вече загнездена в мен. Като завърших десети клас отново отидох, защото ми стана интересно. Отново имаше около 1200-1300 кандидати. Пак преминах първия кръг и отново професор Митов ме извика: „Аз на теб какво ти казах бе ловчанлийче? Да отиваш там да си разхождаш по „Баш бунара” и да си завършиш гимназията!
Така стигнах до единадесети клас и тогава имахме задължителни матури. Матурата по български взех с отличен, но по математика ме скъсаха. Общо взето тогава бях отличник, но всичко свързано с математика ми беше чуждо. И аз отидох да кандидатствам със завършен единадесети клас, но без диплома. Тогава професор Митов ми каза: „Ние изпит по театрално изкуство ли трябва да правим или изпит по математика за да си вземете дипломите!” Така че отново не влязох. И стана едва на четвъртия път, когато си взех матурите и дипломата за завършено средно образование.
Попаднах в академията, в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Тогава той водеше два класа. Неочаквано обаче след втори курс Сърчаджиев ни каза че единия от класовете му ще бъе взет от Боян Дановски. И събрахме се двата класа. Сърчо произнесе тогава една знаменателна фраза: „Деца, няма да имате никакви особени проблеми, тъй като ние с Дановски сме вървели по едни и същи пътища, търсенията ни са били еднакви в театъра и няма да усетите голяма промяна. Но между нас има едно малка разлика. Той е много по-умен от мен, а аз съм малко по-талантлив от него.” Това го разказах след време на Дановски и той си го записа тогава и мисля по-късно в мемоарите си включи тази знаменита фраза на проф. Сърчаджиев. По разпределение аз трябваше да попадна в класа на Дановски. Тогава Сърчо ми каза: „Бориславе, ако искаш да останеш при мен, няма да имаш проблеми.” Аз така предпочетох и завърших академията при него с асистент, сегашната професор Надя Сейкова.
И така, академията – много вълнения. До влизането и още по-големи след влизането. Каквото научихме в академията – научихме. Каквото беше дал Господ – някои го запазиха, а други го затриха. Имаше да учим го научихме. В класа бяхме с, Бог да го прости, Митко Буйнозов, който от втори или трети курс започна да се снима в киното и стана много популярен още като студент. Любомир Киселички, за съжаление и той не е между живите, Венко Пехливанов, Иван Несторов, който още продължава да играе в младежкия театър. Жана Стоянович – един прекрасен човек, която доскоро играеше също в младежкия театър. Лора Кремен, дъщерята на Михаил Кремен, много силна, добра актриса, която преди доста време замина за Франция и остана там. Бяхме сериозен клас. По-голяма част от артистите продължиха да играят и отидоха в София. Тогава не беше възможно веднага да се остане в София, защото бяхме пратени по разпределение в различни театри. Някои се завърнаха в София много рано, а други, като мен – след 21 години, които прекарах във Варненския театър.
Варна. Роли. Дубльорство. Приятели
По разпределение бях изпратен в Добрич, но тъй като вече се бях оженил тук и чаках дете, мечтата ми и обещанието на директора тогава Николай Савов беше категорично, че ще бъда във Варна. От випуска, който завършихме във Варна дойдоха Йорданка Кузманова, Димитър Буйнозов и Васко Ляпчев, а аз отидох в Добрич. И на следващата година, след много перипетии, които не ми се иска да разказвам, все пак дойдох във Варна.
Спомням си откриването на сезона 1961/1962. Влязъл съм в салона на филиала, чакам представянето на новите актьори, но между тях моето име не беше съобщено. И аз пак не знаех къде съм всъщност. А в Добрич тогава дойде за да директор Борис Тафков, който беше режисьор във Варненския театър. Той ме покани много категорично да остана там, но аз си бях казал тогава, че на всяка цена ще се върна във Варна. Даже имах едно такова изречение „Хамалин на пристанището ще стана, но ще бъда във Варна.” И то беше обяснимо – дете, любима жена на млади години, разделени… Никак не вървеше и бях много твърдо решил да се прибера при семейството си. И тогава Борис Тафков ме освободи, обаче тук не бяха ме преназначили. Имаше много перипетии, но накрая все пак останах във Варна.
Във Варна също не започнах лесно, дошъл почти насила, не ми даваха роли или ако ми дадат, ще сложат дубльор. И така се стигна да дубльорството, което режисьорът Цветан Цветков, Бог да го прости, ми даде в „В Навечерието” на Тургенев по негова драматизация. Бях определен за дубльор на Петър Златев в главната роля на Инсаров. Дубльоството обикновено създава между актьорите вражди и известна завист, в случая създаде едно дълго приятелство между нас, което продължава и досега. Петър Златев беше няколко години по голям от мен, и вече утвърден артист на варненската трупа. Един много силен артист, много емоционален, с неповторим глас. Много актьори имат много добри и приятни гласове – такива като Владо Трендафилов, Стефан Гецов, Йордан Матев. Петър Златев имаше подобен глас, с богата природа, овладяна техника. Още повече – той беше женен за една великолепна оперна певица като Маргарита Лилова.
Та с това дубльорство създадохме приятелство, на което се радвам и до сега. Петър за съжаление много рано напусна сцената, но той е такъв ерудит, толкова неща видя по света и толкова неща научавам когато съм с него – все едно че съм на един урок. Така беше и по време на репетициите на „В навечерието”. Нито за секунда той не ме подцени. Нямаше никакви ежби между нас двамата, напротив, аз се учех от него на актьорско майсторство. Да не говорим за това, че след първата премиера, на втората, когато беше мой ред, той ми организира участието. Направихме една великолепна среща след това у тях. Даже си спомням Маргарита се бе върнала от Италия и беше донесла някакви чаши, на който бяха изрисувани някакви картинки с изображения на градове от Италия. И като раздаде чашите, на мен ми се падна Венеция – а това е мястото на влюбените. Аз нещо чуках по чашата и я счупих. И тя се счупи сякаш е изрязан под формата на сърце. И още я пазя тая чаша.
След това с Цветан Цветков доста неща изиграх. Цветан беше изключителен майстор на анализа и познавач на руската драматургия. Жалко че той като че ли е почти забравен тук, във Варна. И артистите не се сещат за него и публиката, може би. Като че ли никога не е бил. Това не ме учудва толкова много след като един Станчо Станчев, който е жив и който, според мен, може още да работи, вече колко години не е стъпвал на сцената. А под негово крило за израснали много артисти, към които се смятам и аз. Да не говорим, че Мишо Мутафов израсна като артист във Варненския театър, благодарение и на Станчо. Аз обаче в началото повече работех с Цветан Цветков. Не бях от любимите артисти на Станчо. Той сякаш не ме харесваше много като актьор и много постепенно и пестеливо започна да ми обръща внимание. Но затова пък изиграх може би най-хубавите си неща при него.
Станчо направи великолепни постановки във Варненския театър. Колкото и да се развива сега театъра напред, колкото и нови търсения, виждания и нови режисьори да има, но името на Станчо Станчев, неговите постановки, няма как да не останат. Разбира се – в съзнанието на тези които още са живи, защото такава ни е нашата професия. Такава е нашата памет. Тя умира всяка вечер. С него интересното е това, че той се опитваше да прави различни неща. Мисля че едно от най-силните ми изпълнения е монолога против тютюнопушенето, в „Малките комедии” на Чехов под режисурата на Станчо. Това си остава едно от скъпите ми неща.
А да изиграеш „Сирано дьо Бержерак” – самата пиеса е цяла вселена. Там става дума за всичко, което е в живота и смъртта. И разбира се емблематичната постановка на Станчо „Прокурорът” на Георги Джагаров. Той го направи два пъти постави прокурора. В първата постановка играх бащата на прокурора, а Стефан Самсиев, който беше малко по-голям от мен играеше синът ми, прокурора. А във втората постановка аз играех прокурора. И най-ценно за мен е какво ми написа Джагара в работния ми екземпляр: „Плаках докато ви гледах в Прокурора.” А на програмата за спектакъла беше написал „На най-добрия прокурор на републиката”. Беше много интересно отиването ми в София. По време на репетициите пусках брада, която не исках да махам, а прокурор с брада по това време… аз тогава когато отидох в София си даже си мислех да бръсна брадата, но си казах чакай ще видя дали Джагара ще се появи като творец или като бръснар. Дали ще ме обръсне или ще ме приеме. И той го прие така.
Във всичките постановки на Станчо от онова време почти винаги съм играл, разбира се не винаги централни роли, както беше в „Кукувичето гнездо”. В „Кукувичето гнездо” имаше две прекрасни попадения, на двете основни роли – тази която играе Мак Мърфи – играеше Весо Цанев един великолепен актьор (ето един актьор който отиването в София, в Сатиричния театър го затри, а тук игра Швейк, Мак Мърфи… и ако беше останал във Варна сигурно щеше да има друга съдба). Другото попадение е едно запомнящо се изпълнение на сестрата на Дафинка Данаилова. Това беше един великолепен състав и решения, които бликаха едно след друго и особено този финал с едно разпятие. Мисля си че понеже Краси Спасов прави тая постановка във София с великолепно изпълнение на Марин Янев, но мисля, че при нашето гостуване в столицата, впечатлението, което оставихме беше много силно.
Много искам да кажа за постановката на Станчо „Всяка есенна вечер”, където аз играех самия автор – Иван Пейчев. Него го няма в пиесата, но беше вмъкнат от Станчо. Аз се появявах със стиховете на Пейчев. Цялата пиеса е една поезия и към нея прибавени стиховете на Пейчев, се получаваше нещо много интересно.
И след това имам две великолепни роли, който изиграх под режисурата вече на Петър Златев. Той, след като се върна от Виена, взе изпитите за драматичен и оперен режисьор. Първата постановка, която направи тук бе на „Неспокойна старост” от Леонид Рахманов. Имаше филм в който главната роля играеше Николай Черкасов – един титан на руския театър и кино. В постановката на народния театър тази роля играеше Бай Косьо Кисимов. Аз бях тогава на тридесет и няколко години, а ролята е на 75 годишен. Бях много учуден от това разпределение. След това научавам, че Преслав Петров, който беше един от водещите артисти и на възраст, искал тази роля. Петър рискува и реши да я даде на мен. Сложиха ми бради, мустаци, перуки, бръчки. Старостта не беше проблем. По-важно беше другото. Тогава много похвали получих, ходихме и в София да играем тази постановка и ме оцениха високо. После с Петър направихме „Елегия”, една пиеса за Тругенев. Тя се играеше в народния театър „Иван Вазов”, където главната роля се играеше от Любо Кабакчиев. С нашата постановка Петър си взе изпита за режисура. И сега си мечтая за нея, ако мога да се върна и да изиграя отново Тургенев.
И така, от сезон 1961/1962 до 1982 година, когато ми беше прощалното представление. Заминах за София. И така тук минаха 21 години и четири дни, както пише в трудовата ми книжка, а в София съм изкарал повече, но не съм ги броил, защото не съм си взел оттам трудовата книжка за да знам колко са ми дните. Тя не ми трябва повече, защото сега имам пенсионна книжка.
София. Кино. Телевизия. Популярност
На седемнадесетата ми година от идването във Варна, започнах да се снимам във филми, поканиха ме за една продукция, тя се оказа успешна, нищо че сега не я пускат по телевизията. Става дума за „По дирята на безследно изчезналите”, къде играх гърбавият професор Цанков. Режисьор беше Маргарит Николов по книгата на Николай Христозов. Взехме „Златната роза” на варненския фестивал. Имаше много добри отзиви и за моето участие. Почти веднага след това Зако Хеския ме взе в един друг пет сериен филм – „Сами сред вълци”, където играх главната роля на съветския разузнавач (д-р Александър Пеев).
Потръгна ми и в киното. Станах известен. Разчу се името ми, появи се образа ми на големия и малкия екран и започнах да получавам предложения от Софийските театри. Имаше една година, в която имах покана от Младежкия театър, Театър „София”, от „Сълза и смях” и от Народния театър. Но тогава тук възникна проблемът с напускането на варненския театър, защото се решаваше от други места. Все пак имаше едно разумно условие. Могат да ме пуснат от Варна само ако отида в Народния театър. Тоест нивото, от което съм, може само Народния театър да стои по-високо. След заминаването ми за София се появиха и други проблеми. Точно тогава излезе една заповед на Людмила Живкова (тогава председател на Комитета за изкуство и култура б.р.), която временно се забраняваше назначаването на несофийски жители в софийските театри. И започнаха едни въртележки… Аз бях напуснал, защото имах поканата от Народния театър. Но като излезе въпросната заповед директорите започнаха да свиват рамене.
Моето назначение се осъществи след активната намеса на Дико Фучезжиев, тогава директор на Народния театър, драматургът Чавдар Добрев, Асен Шопов който беше режисьор в театъра и Стефан Данаилов – тогава партиен секретар. Когато тръгнах за София, пред себе си казах, че отивам там на една командировка. А ако тя излезе творческа, може да продължи много време. Ако не е достатъчно творческа, ще се върна във Варна. Сега, ако сложа ръка на сърцето, не мога да кажа, че отиването ми в София беше изключителна творческа командировка. В тази връзка си спомням думите на Стефан Гецов, който ми казваше: „Луканче, ако си дошъл в Народния театър да правиш кариера – късно е, ако си дошъл да си почиваш – рано е. И излезе прав. Аз отидох в Народния театър, когато там в силата си бяха и Любо Кабакчиев, Стефан Гецов, Чапраза (Андрей Чапразов –б.р.), хора които бих могъл да заместя в някои роли, но те все още си ги държаха.
Когато отидох в Народния театър не започнах веднага да играя в спектакли, но компенсирах със снимки. Спомням си, че когато се срещнах с Павел Писерев, който беше заместник председател на Комитета за култура, той ми каза: „Защо ти е? Ти си първи актьор във Варна. Ще дойдеш тук и ще те смачкат. Ни роли ще видиш, нито ще играеш. Ти знаеш ли защо снимаш? Защото не влизаш в сметките на софиянци, защото си далече във Варна и могат да те повикат. Като дойдеш тук, ти им ставаш съперник и те няма да те пуснат. А аз викам: „Много „златни пясъци” изядох, искам малко да подъвча жълти павета, пък ще видим какво ще стане.” Продължих да играя и след пенсионирането си в Народния театър. Радостите удоволствията, който съм изпитал от тази много трудна, много сложна професия, възприемам като мисия. Ние самите трябва да сме мисионери. И много ме дразни сега, когато слушам по-младите между който има великолепни актьори, още след първия им триумф и изиграна роля да говорят за кариерата си. А дори аз не знам за тези години дали съм направил кариера. И това, което особено ме дразни е, че много се забавляват и остават едно впечатление, че театъра, едва ли не, е само забава. И аз за това подчертавам, че актьорската професия е много трудна, тежка и мъчителна, разбира се и с редки моменти на радост и удовлетворение. Но във всички случаи моментите на удовлетворение са по-малко, отколкото трудностите и съмненията. Тежката част от работата на актьора е непозната за обикновения зрител, който остава с впечатлението за лекота. Но тази лекота се постига с много труд и с много тежки ритници.
Отново във Варна
След пенсионирането си в София, започнах по-често да прескачам и към Варна. Така се случи последната ми роля със Станчо – в спектакъла „Учителят”. Тя е съпроводена с една дълга подготовка. Аз когато прочетох тоя текст, много ми хареса. Мислех си и нещо ме задължаваше, че този текст трябва да го споделя с някого. Едно лято като си дойдох тук, я показах на Станчо и му казах, че трябва да я направим. Лято идвам тука, стоя по плажове, без никакви ангажименти. Ей така да седнем, да учим този текст. И нямам представа къде можем да го играем. Ако искаш у нас, тук в хола той е доста голям. Ще съберем десет души приятели да я видят. Замотахме се и не направихме нищо през лятото. След това Станчо мисля, започна да го прави като учебна работа. Водеше някакъв театрален клас. Тогава дойде идеята да не е чисто моноспектакъл а там където става дума за учениците, за срещите на учителя с учениците, за които тай разказва за тях, да се появяват самите те. И така направи той тази негова драматизация, където вече не беше чисто моноспектакъл, макар че на мой гръб висеше всичко, но имаше много интересни други изпълнения на колегите. За съжаление спектакълът се игра много малко. Работата ни мина през разни етапи, до отказване, разбира се не се е стигало. Поспорвахме, поскарвахме се. Всъщност нищо ново – това е професията. Такъв е процеса – винаги се стига до такива неща, особено когато наближи премиерата. Мисля, че се получи добре. Така това беше моето второ завръщане и прощаване с Варненския театър.
Особено ме зарадва предложението на Явор Гърдев да участвам в „Бастард”. Това също беше завръщане във Варна и ако не са някой житейски проблеми, които ми се случват тук, в града, Варна си остава за мен най-скъпия град. На времето в някакво интервю ме попитаха какво е Варна за мен, а аз казах: „Ако Ловеч е града в който съм се родил, то той е майка ми, а Варна е любовницата ми.” По тоя повод заглавието на вестника беше: „Борис Луканов има любовница във Варна”, което ме кара да отказвам интервюта и вече почти не давам, защото винаги се измислят разни неща. Още един показателен пример: Една журналистка ме пита как се чувствате на 60 години. А аз отвръщам: пътувам, което беше в буквален и преносен смисъл. А заглавието на вестника беше „На 60 години Борис Луканов е пътник”. Още един повод да не давам интервюта.
Тревогите на нашето време
Сега се помъчих да бъда откровен и да говорим за театър точно в тази година, в която имам чувството, като че всичко е насочено срещу културата и срещу театъра. Това че съкращават, даже преди малко директора на варненския театър ми каза, че фактически искат 50% намаляване на състава след като съставите вече от многобройните опити на реформи, са докарани до възможния минимум на тяхното съществуване. 50% – това си е чисто закриване на театрите. И това се отнася до всички театри в България.
Сега се чудя за какво ли говориме ние, когато сме пред колапса на културата. Много жалко, защото никой не си дава сметка, че изчезването на истинските ценности да не кажа това непрекъснато видиотяване на народа с всичката жълта преса, с всичките телевизии дето ни заливат също в повечето случаи с някакви помии… Това наистина води до пълно видиотяване на народа, която е най-страшното и което много трудно ще се излекува. Напротив, особено сега в криза трябва всичко да се насочи към това да се изграждат по-ценни неща. Трябва да се обърне внимание на културата като цяло, на театъра в частност. Това да направиш от театъра търговско тържище, да направиш павилиони за продажба на гащи и чорапи… и разни такива играчки, просто това е убийство относно българската култура.
Не знам какво можем да направим. Много хора говореха, но все едно нищо не се прави. Видимото, което се прави, е всичко възможно което може да се случи. Това се прави, нищо добро. Остава ми единствено срещите с акрани, които са ме гледали и си спомнят нещо. Като се видите, да си кажете по някоя добра дума.
Бъдещето е толкова неясно, че миналото колкото и да го чернят, и да е било лошо, на мен ми се струва хубаво. Може би, защото е имало трепети от всякакъв характер, но все повече се връщам към спомените си и със страх поглеждам към бъдещето.
15 май, 2010
Записа Любомир Кутин
Бележки
[i] Вероятно става дума за Едмондо де Амичис, италиански писател, роден в Онеля, Северна Италия през 1846 г. Автор е на романа „Сърце“, написан през 1886 г., по същото време като „Пинокио“ (1883) на Карло Колоди. Двете книги са се превърнали в едни от най-популярните италиански книги за деца. (бел. на редактора)
[ii] Вероятно става дума за пиесата „Червената връзка” от известния руски писател Сергей Михалков (1913 – 2009).
[iii] Романът „Разлом” от руския писател Алексадър Фадеев (1901 – 1956).
[iv] Иван Терзиев (1934) е създал филмите „Господин Никой” (1969), Мъже без работа” (1973), „Силна вода” (1975), телевизионният сериал „Селцето” (1990) и др.