За „Хавра“ от Захари Карабашлиев и „Ние, удавниците“ от Карстен Йенсен

Моя позната, известна румънска писателка, не казва на студентите си за своите романи. Сами щели да ги открият, ако пожелаят… Издателствата в северната ни съседка работят с голям брой литературни критици. За всеки роман, който излиза, се изказват специалисти. Тези рецензии са независими мнения и не винаги са положителни, но виждат бял свят. Събират се различни гледни точки с фокус към писането и книгите.

*

Купих си „Хавра“, изчаках Захари Карабашлиев да спре да се изказва за собствената си книга, както и варненско-софийската му агитка да замлъкне, за да чета. Проблемът е, че оставих романа на изчакване до една впечатляваща книга – „Ние, удавниците“ от Карстен Йенсен.

Въобразих си, че и двата романа са морски.

Датчанинът е неповторим разказвач. Сполучливо се отбелязва, че „Ние, удавниците“ лавира между интимност, проницателност и „зараза“ от сюжетни линии, а детайлите могат да доведат и до гротеска. Интересно се разгръщат отделните картини, заприличаха ми на старите диапозитиви от моето детство, които задаваха достоверност. В „Ние, удавниците“ човешкият устрем няма бряг… Какъв лек привкус на сантиментализъм, каква смесица от премерен натурализъм и някакъв вятър, който води към рифове и все по-навътре в морето. Тази книга подканва да я изследваш. Не знам как се подрежда човешкото противоречие в такъв обем и в такава форма, но романът „Ние, удавниците“ ме отведе в някакви епични предмодерни времена.

Влоших нещата, когато започнах да чета от двете книга успоредно: по двеста страници от тази, после от другата…

На Захари е в порядъка от около 700 стр., на Карстен малко над 800 стр. Получи се това: търсещият правдата Никола се къпе с момиче с розови бикини на варненското море; плющи въжето на учителя Исагер върху момчето-герой Алберт на Карстен, но и по корабите биели, не само на сушата. След време Мадсен намира изчезналия си баща, който вече има ново семейство: единственото, което забелязва бащата в своя син е, че е с неговите ботуши, и си ги иска обратно…

Без зададено противоречие в самото начало или отношение към баща си, Никола от „Хавра“ тръгва да издирва обстоятелствата около смъртта му. На това отгоре ми се стори, че героят изпитва някаква досада към майка си, хладен е към сестра си, но благоговее пред паметник на герои от войните… Видя ми се странно.

„Хавра“ е безизразна книга, Карабашлиев не пише зле, но изпуска нещо важно от емоционалната сплав на своя роман. Нещо, което, си мисля, че разбира и Антоанета Алипиева, затова в статията си в Литвестник се движи в общи клишета и доста нечестно препоръчва книга, в чийто достойнства не е убедена.

*

Не ми се отдава да коментирам винаги как присъства историческата нишка в дадена книга.

Не смятам, че е толкова важна тази „достоверност“, приемам историята като средство за един добре разказан роман, ако авторът реши да се възползва от това.

Спомням си, че споделих по повод „Съдба и коментари“ на сръбския автор Радослав Петкович, че книги с мащаба на този роман, както и епичното повествование „Живот и съдба“ на Василий Гросман, могат да бъдат написани само от мъже. Продължавам да си го мисля. Няма как една жена да предаде мъжкото говорене и мислене точно в тези случаи, ако ще да изследва в детайли много и различни аспекти на психиката. Знам, че на любимата ни писателка Вирджиния Улф й трябват стая и пари, за да пише. Но плаването на кораба „Свети Никола“ при Петкович, бурята, оцеляването и животът след това изискват друг вид опит, друг тип достоверност, в които въображението идва като основа, но не и като единствена перспектива. Същото е и при Карстен Йенсен, който рисува историята на датския град Марстал в продължение на точно един век – от средата на XIX до края на Втората световна война.

Карабашлиев смесва исторически и съвременен пласт.

Ще излъжа, ако кажа, че го прави сполучливо. И в двете истории липсва фокус и подреденост. Изисква се доста голяма редакторска работа, за да се преодолее това. „Центърът“ на романа (по Орхан Памук) отсъства при Карабашлиев. „Център“, но не в смисъл на послание, идеи и мотиви, а онова лично откривателство за света на човека-писател. Прозрение за живота, нещо свое, което изрича пред другите. До подобно свое откритие, според мен, се доближават двама съвременни български автори: Георги Господинов и Алек Попов.

В „Хавра“ Захари Карабашлиев допуска грешки на начинаещ писател: иска да докаже, че може да пише големи книги и да разказва напоително за всичко. Светът не може да се разкаже от раз: на сушата и по корабите „бият“, шибалките и ритниците са навсякъде, после трудно се говори за преживяното… А понякога е дори невъзможно.

На места Карабашлиев обяснява какво са искали да кажат героите му

след като са се изказали. Изкуството на романа има една много основна характеристика: представя света такъв, какъвто го възприемат персонажите с всички свои сетива…

В „Хавра“ се откриват повтарящи езикови конструкции, свързани с множество изброявания, които превръщат изказа в еднотипен. Една-две идеи повече са пунктуационните знаци в скобите, и пр. неточности. Текстурата като движеща се сплав, взрив, порядък, противоречие, тишина или каквото там си избере даденият автор – отсъства. Романът на Карабашлиев, за да се превърне в сполучлив, сякаш трябва да се дисциплинира. Всеки автор сам открива как героите му да се впишат в „пейзажа“ наоколо и да проговорят за него от свое име…

Дразнещ на моменти е диалогът в „Хавра“, изглежда неестествен, напомня ми за това как говорят в една скорошна българска телевизионна сага – „Пътят на честта“. Изненадах се, че Захари е драматург, не знаех за това.

Началото на „Хавра“ обаче е добро. С изключение на най-първото изречение!

Захари Карабашлиев. Хавра. София: ИК Сиела, 2019
Карстен Йенсен. Ние, удавниците, превод от датски Мария Змийчарова. Пловдив: ИК Жанет 45, 2016