You are currently viewing Епизод #30: Борис Луканов

Епизод #30: Борис Луканов

Борис Луканов (1936 – 2023) завършва актьорско майсторство във Висшия институт за театрално изкуство – София в класа на проф. Стефан Сърчаджиев (1959). Актьор е в Добрич (1960 – 1961), Варна (1961 – 1982) и Народен театър „Иван Вазов“ (1982 – 2000). Актьор на свободна практика от 2000 във Варненския театър и в София. Сред ролите му на варненска сцена са Инсаров в „В навечерието“ по И. Тургенев, Прокурорът в едноименната постановка от Г. Джагаров, Сирано дьо Бержерак в едноименната пиеса на Е. Растан. Сред филмовите му роли се открояват проф. Александър Цанков („По дирята на безследно изчезналите“, 1979), д-р Александър Пеев („Сами сред вълци“, 1979), Гьорче Петров („Мера според мера“, 1981), д-р Кръстю Кръстев („Дело 205/1913“, 1984), Кавхан Етх („Борис I“, 1985). Участва в множество чужди продукции, като е партнирал на Майкъл Куин и Кристоф Ламбер. 

„Да, имах шанс на 17-та година след завършване на Академията да ме поканят в киното.“
00:00

Всъщност най-малко съм живял в родния си град, защото там бях до 18 години, след това влязох в Академията, 5 години, след това 21 години във Варна, след това 25, 26 и повече май в София. И Ловеч остана само с детските ми спомени. Спомням си много неща, но още от малък започнах да се занимавам с театрална дейност. Опъвахме някакви черги в двора, където живеехме под наем и правехме театър. След това в училище, ученическите колективи, самодейни колективи, самодейния колектив на читалището, читалище „Наука“ в Ловеч.

От детството съм запомнил много лудории. Много ме обичаха в града. На 18 години аз бях вече “известното куче”, бях по всички митинги, по всички събрания. И това естествено ме заведе в Театралната академия. Не си представях, че ще кандидатствам друго. Кандидатствах 4 пъти в Академията, защото прочетох в един кандидатстудентски справочник, че при изключително дарование може да се влезе и без диплома. Така че в 9-ти клас го прочетох и отидох да кандидатствам. Казаха ми да си взема диплома и тогава ще ме приемат. На мен ми хареса. Явихме се 1200 души и на първия тур скъсаха 1000 и оставиха 200. И аз бях между тях и затова се явих и в 10-ти клас, отново без диплома, и след това в 11-ти клас отново, защото не можах да си взема матурата по математика. И 4-ят път,след като си взех дипломата, влязох в Академията. Упорствах да вляза и не можех да си представя нищо друго, освен Академията.

Имах шанс на 17-та година след завършване на Академията, да ме поканят в киното. Но още като завършвах си казах: “Никога няма да потропам на нечия врата, за да отида в София и никога няма да потропам на нечия врата, за да ме вземат във филм”.

Случи се така, никъде не потропах, но на 17-та година изведнъж имах едно предложение и то се оказа доста сполучливо – в един много хубав филм, който съжалявам, че не се пуска по нашата телевизия, предполагам по някакви политически причини. Филмът е „По дирята на безследно изчезналите“, където аз играх кървавия проф. Цанков, министър-председателя. Ролята направи силно впечатление, защото веднага на следващата година бях поканен за централната роля в един 5-сериен филм „Сами сред вълци“. Така тръгна участието в киното. В някакви библиографски книжа пишат 48 филма участие. Разбира се, малко са филмите, за които мога да се похваля, че съм направил нещо съществено.

Може би доброто, което направих, беше в една френско-испанско-българска продукция за младия Дали, за Салвадор Дали, където аз играх бащата на Дали, а младия Дали играеше синът на Антъни Куин, Майкъл Куин и това ме заведе в Барселона, защото снимах и там. И след това имах едно добро участие с Кристоф Ламбер във „Версенжеторикс“.

Във Варна съм бил почти непрекъснато и с „Учителят“, тази постановка на Станчо Станчев. За съжаление, всички варненски постановки са плод на дълги репетиции и не знам по какви причини малко се играят. С Маргарита Младенова направихме „Чайка“ и я играхме 5-6 пъти, там имаше обективни причини и толкова. „Учителят“, според мен малко се изигра за успеха, който имаше и за публиката, която имаше. След това може би най-дълго се игра „Бастард“ на Явор Гърдев. 

С благодарност  към Теменуга Станчева за снимките!

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.