Малко ми е трудно и неудобно да говоря за себе си. Този обект /имам много обекти – той не е единствен/ остана обектът, който за мен е почти одушевен, все едно собствено дете. На него гледам винаги с голямата грижа детето да расте и да се развива. Независимо от това, идват такива моменти, когато човек трябва да застане отстрани, да погледне достатъчно сериозно и критично, за да го представи пред  другите. На мен не са ми нужни суперлативи, аз много добре знам какво съм направил и защо съм го направил. 

Сега отвсякъде има информация, но когато започна нещо, аз го правя, докато съм жив, по този начин. И тук историята беше същата. Аз не се осланях на мнението на този или онзи, а търсех подобна сграда и то не къде да е, ровил съм земята дори, за да отида. И когато се направи Парижкият международен център за фестивали, аз бях първият човек, който отиде там и го видя, разбра, и вече той ми беше примерът какво правя тук. Когато строяха първата голяма зала “Берси” в Париж, аз тръгнах от тук, реших и усвоих френски език и нямах нужда от някого, който да ми предъвква, да ми превежда, да ми казва къде съм и какво виждам. Всичко го виждах със собствените си очи. Ето това съм аз, който се е борил тук на място с всички бетонни глави. Това не е нужно, онова не е нужно – защо? И всичко искаха да изкълцат. По правила на нашите закони, трябваше да има едно фоайе за тази зала, да речем пет на десет, не повече. А в момента главното фоайе е над 1000 кв. м. Никой не ти го разрешава. За всичко това се е воювало, нямате идея как. Но това беше като увод към цялата работа. Ще Ви кажа и за акустиката, за това че българските специалисти ги изхвърлих, че извиках германци. Рових, правих, струвах да се добера в Източен Берлин, говоря за Bauakademie, да се добера до проф. Фазол. Отидох в две командировки, намерих го човека, показах му чертежи и каза:  “Да, идвам, и ще го направя”. И след като го направи, всички млъкнаха, защото стана – и тавани, и стени, и облицовка. Но екранът, например. Нямам никаква възможност нагоре да го вдигна – това е най-големият екран в страната. Никъде не се говори, но то се знае. Това са 25 метра на 13 метра. Площ, която може да сащиса един човек, който иска да гледа кинокартина. Това се искаше, за да се правят тук световни фестивали. Без това как ще правиш фестивал? И когато дойде ред да се направи, и германци, и французи – къде не ходихме, кого не молихме, казват, не можем! Трябва да го направя стационарно. Направя ли го стационарно, нищо няма в тази зала друго, само едно кино. Казвам, трябва нещо да се навие и да се направи. Намерих само един младеж, французин, внук на Фешьоз, който работеше при майка си и баща си в същата фирма, Жан-Пиер се казваше и той каза: “Можем ли да отидем с теб някъде и да изпием по едно кафе? Казвам: “Десет кафета можем да изпием, само кажете ще стане ли екранът?” “Ще стане, аз ще го направя! 30 пъти ще пробвам, но вашият екран ще се прибира за пет минути и след пет минути ще се отваря”. Оттогава досега, вече 25 години не е заставал нито един път. Е, случва се – скъсаха го, но два мотора има на стената, вертикално са поставени да могат да се движат, за да се обтегнат всички въжета, защото това е много сложно, но действа. Този човек за мен е светец, макар че е младо момче.

Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.