Сия Папазова (1943) е родена в Гюмюрджина, Гърция. Завършва театрознание във Висш институт за театрално изкуство – София през 1966. Драматург е на Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора (1966 – 1973) и на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна до 2004. Член на Временната управа на Варна (1990 – 1991). Общински съветник във Варна (1991 – 1999). Ръководи театър „Златното ключе“ към Общински детски комплекс – Варна. Автор е на пиесите „Щастливият затворник“, „В недрата на планината“, „Нагоре по стълбата“, „Върховната сватба“ и на книгите „Варненският театър – обществен феномен“, „Спаси и сохрани“. Носител е на Награда Варна (1982 и 2001). Почетен гражданин на Варна (2024).
Рисувах, и то добре. Мечта ми беше да вляза с рисуване в „Павлович“ и кандидатствах и не съм скъсана, въпреки че беше много трудна главата – мой обект беше един стар белогвардейски офицер с много голяма брада. Аз изтеглих много неудобна позиция, без да съм скъсана. Накрая обаче, когато сумираха оценките, не ми достигна да вляза в този курс. Другата ми огромна мечта беше да уча изкуствознание, и то в „Левитан“ в Ленинград (Става дума за Художествена академия „Иля Репин“ – Санкт Петербург – бел. ред.). Това събиране на едно място – историята на изкуството, школите, връзките между нещата, израстването на това умение на човека в тази област – страшно ме е интересувало и много исках. И се откри такава възможност, подадох си документи. В София беше конкурсният изпит за „Левитан“, но ми върнаха документите, поради една такава глупава причина – баща ми е бивш царски офицер, завършил е „Артилерийското училище на Негово Величество“ и това беше наистина една малка подробност. И тогава се насочих към театрознанието.
Беше стълпотворение в НАТФИЗ, тълпа от млади хора, 50 човека и даже повече се борихме за едно място. Първия път като кандидатствах, бях 14-та, а приеха 10 кандидат-студенти. Втората година бях 10-та. Бяхме 10 в курса на проф. Гочо Гочев. Той беше моят огромен шанс.
Във Варна бях поканена от Георги Парушев, един много интересен човек. Той отначало е бил драматург на Варненския театър, след това – директор. Като беше директор, ме извика. С много силно чувство, събираческо, с чувство за историчност.
Заварих прекрасен Варненски театър. Наричаха го и малко имперски театър, защото тук той беше по-класицистичен, по–изнесен, но това също е подход към театъра. Въпрос на стил, необходим стил. Това, което беше особеното на Варненския театър е, че тук имаше един прекрасен актьорски елитарен състав. Венета Славчева, Ина Русева, Анна Феликсова, Идеал Петров, Христо Динев, Преслав Петров – още бяха живи. Това е времето на цар-актьора, този, който властва на сцената. Хората ходеха на театър да видят тази актриса как блести в тази постановка. Когато минеше Ана Феликсова по улиците на Варна, хората й правеха път, разтваряше се едно пространство, за да мине тя със своята разкошна руса опашка. Шепнеха след нея, имаше един мъжки шепот след нея.
Заварих една уникална личност – Станчо Станчев. Това е другият човек, който има огромно влияние върху мен. Той ме порази с чувството за страхотен ред в спектакъла.
Цветан Цветков – невероятна култура, особено в областта на създаденото в Русия от Толстой, Достоевски, Чехов, Горки – невероятно познаваше тази култура.
Много особени бяха варненските актьори. Жените актриси бяха по-талантливи от мъжете. Ненапразно казвам – Венета, Ина, Анна, Катя, Грациела, Стефка, Пенка… Те бяха характери, невероятни характери, страшни характери, силни характери. Това е професия на характера. Ана Маняни казва: “За жената с характер казват, че има лош характер”. Лоши характери бяха, но силни характери. И затова правеха може би това изкуство.
Мечтанието е нищожно състояние на духа. Всичко възможно трябва да направим – движение ли, комитет ли – да се хващаме тук и да направим концертна зала във Варна. Да направим здание за опера и балет във Варна. Крайно време е. Всяко забавяне е трагично за този град. Как е възможно?
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.
