Милко Божков (1953) завършва Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ – София в класа по „Живопис“ на Добри Добрев. Участва в оформянето на пространствата на Варненския театър, Фестивален и конгресен център, Двореца на културата и спорта, Спортното училище във Варна и др. Има над 80 самостоятелни изложби, включително и в Австрия, България, Германия, Люксембург, Полша, Русия, Франция, Холандия, Чехия и Швеция. Негови творби са притежание на Библиотеката на Конгреса в САЩ, Националната библиотека на Франция, Чешката национална галерия и частни колекции в чужбина. Съвместно с поета Борис Христов, е автор на изданието „Салонът на природата“.
Те са няколко неща. Първото, което правихме беше в колектив с Петьо Маринов и Георги Лечев, това беше в началото като дойдох във Варна, – новият корпус тогава на ВИНС-а (Икономическия университет – б.р.), Корпус номер 2, правихме едно сграфито (от италиански sgraffiare или graffiare – драскам, дращя – декоративна техника, използвана за украса на стени – б. р.), това е било началото на 1980–те години. Следващото беше в Спортното училище пак същите хора – вътре в самото училище направихме два стенописа, и после една голяма мозайка в комплекса „Знаме на мира“ срещу Кукления театър – една много голяма мозайка, от която остана една незначителна част. Тя беше просто разрушена, дали от реституцията, но по това време някакви магазини правиха и остана едно парченце невзрачно. И заедно с Ванко, макар че не съм влизал много отдавна в Спортна зала, водното огледало с малко релефи, и театъра – купола на фоайето, това е било 1987 – 1988 година, когато се правеше реставрацията на театъра. Има сравнително интересна история. Първо за мен беше много интересен самият проблем, защото освен че е стенопис, освен че е на 15 метра от земята в купола, не се работи върху плоскост, а върху полусфера. И тази полусфера дава едни оптични изкривявания, които трябва да ги включиш в проекта си и в работата си, за да не се получават такива изкривявания, гледайки отдолу. Освен това самият проблем за купола, за едно такова място, беше много любопитно – може би десетилетия преди това имах в главата си реализацията на Марк Шагал в парижката Гранд опера. Не че съм го имитирал, но ми беше интересен този проблем между една класическа архитектура от края на 18 век и вътре вписано произведение на автор от 20 век. И оттук започна и проблемът с архитекта, който водеше цялата реставрация на театъра. Той беше възрастен достолепен човек и беше правил реставрацията на Народния театър с подобен плафон на Дечко Узунов, а Иван Кирков беше правил завесата. И в неговата скица на мястото, той загатна какво би желал да бъде – амурчета с музи, които летят – за мен това не представляваше никакъв интерес. Той говореше за барок, въпреки че тази сграда е на толкова века от барока – тя е правена 1920-те години. Тя е красива, но все пак еклектична.
Бай Дечко, лека му пръст, беше просто възхитен.
Моята идея беше в този купол да вкарам четирите годишни времена, което съдържа в себе си всичко. В тези четири годишни времена, както е казал Шекспир, че животът е един театър, в тях преминава театърът на нашия живот и в частност театърът, който става в тази сграда. Това беше идеята. Привлякох за изпълнение трима млади художника, много добри – лека му пръст моя съученик Володя Вълчев, Веско Начев и Валентин Петров.
Една такава работа е свързана с архитектурата. Винаги трябва да има връзка със средата, в която се прави нещото. Задължително това, което авторът прави, не бива да е далеч от него, не бива да му е чуждо. От този таван на театъра излязоха една серия от графики – Годишни времена – съвсем далечни като визия от това, което е в театъра. Не можеш да започнеш нещо, да го оставиш и това да приключи. Винаги нещата имат последствия.
Проектът се реализира по Програма СЪЗДАВАНЕ на Национален фонд „Култура“ и с медийното партньорство на Радио Варна.(
