През 2019 г. „Фабер“ издаде книгата Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията от Цветелина Иванова. Интересно изследване, което обхваща текста на Георги Марков от начало докрай. Всъщност без Репортажите. Любопитни са препратките, литературоведските идеи и възможността човек да се запознае с началните и наличните по антикварните книжарници текстове на Георги Марков, като се стигне до Достопочтеното шимпанзе, съавторски роман с Дейвид Филипс, който излиза след смъртта на нашия писател.

Изследването е закъсняло, но в него няма предубеденост, авторката е дистанцирана, макар и семпла на моменти в аналитичността си заради натежаващия преразказ на произведенията.

Въпросът, който си зададох след като затворих последната страница на книгата на Цветелина Иванова, е дали е възможно изследване, което се казва Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията да изключва Задочни репортажи за България. Това „изпадане“ не е преднамерено (предполагам), по-скоро е някакво недоразумение или недоглеждане. Първото обяснение на авторката е, че Репортажите не са художествена проза, а документалистика. Да, но документалният текст също е проза, белетристичното начало е видимо в един биографичен роман, да речем. Последният, който четох е за Троцки и изобщо не ме вълнуваше дали и кое е истина. Фикцията борави по друг начин с документалното, нарича се автентичност. Няма значение как се стига до тази автентичност и колко процента е „истината“. Не засягам формалната страна и не питам дали Евгений Онегин и Дон Жуан са проза или поезия.

Не може да се отрече, че дори когато Георги Марков чете по Западното радио своите впечатления от комунистическа България, той го прави като писател, а не само като журналист. Факт е, че не успява да вземе със себе си своите дневници, те остават в България и после ги възстановява по памет. Обаче всичко е живеело в него, обичта към родината също, обичта към родителите, приятелите, родното.

Подобни са думите на Марков в запазените му писма[1]. Този подход не прилича на хладна документалистика, която след време ще изпадне от „поетика на прозата“ заради своята публицистичност. Тук си спомням романа-дневник на кубинската писателка Уенди Гера, която върна на българите спомените за живота при социализма чрез книгата си Всички си тръгват[2]. Дефицитът, забраните, изходните визи, мизерното заплащане, лъскавите образи от свободния свят на Запад… Уенди Гера започва да води свой дневник на осем години, поощрена от своята майка, известна кубинска поетеса – Албис Торес. На базата на детския дневник по-късно тя пише роман, запазвайки формата на дневник, с изключително поетичен език и любопитно съдържание. Къде ще поставим Уенди Гера, или у нас няма кой да се интересува от документални работи с художествена стойност, при това „чуждоземски“.

В свое интервю пред разследващия журналист Христо Христов, Стефан Цанев споделя във връзка с пиесата Аз бях той следното: „Аз бях драматург на Сатиричния театър, когато се подготвяше поставянето на пиесата. Истината не съвпада съвсем с това, което пише Георги. Пиесата беше разгледана на художествен съвет, имаше много забележки, но не чак от такъв характер“.

Очевидно литературното начало (и по радиото) е спасение за документалното свидетелство на живия Цанев и мъртвия Марков. Няма смисъл да си задаваме въпроса дали и кой си спомня, или е осведомен правилно, какво точно се е случило през 60-те на миналия век. Фикцията не буквализира, тя разказва, увлича след себе си читатели (слушатели).

Текстът за Марков в книгата на Цветелина Иванова е ощетен, ощетена е рецепцията на творчеството му, литературоведският анализ и квинтесенцията, ако щете. И най-откровено съжалявам за това, трябвало е още малко отвореност и перспектива, хуманитарният „ансамбъл“ да зададе фокуса на онзи текст, който разбунва години наред духовете. И около който има толкова спорове, обидени, около който и приятелите на Марков очевидно спорят кое как точно е било.

Не може прозата да не присъства в поетиката (си).

Второто обяснение на авторката по случая е, че Репортажите са паратекст. И това не е вярно. Препращането към историите, които Марков чете по радиото в странство, звучат като обяснение към добре конструирания тематичен и структурен анализ на изследователката, но не и като паратекст. Тъканта на паратекста липсва, невидимото промушване между нишките на изследването, не като заявка или извод, а като част от него, защото паратекстът не е рамка на литературното при Марков. Проблемът е, че въпросният „паратекст“ остава като нещо външно за изследването, а Марков е убит заради Репортажите си. Имаме едно неволно (поне така се надявам да е) снизяване, маргинализиране на Репортажите, защото сякаш от край време не знаем какво да ги правим, къде да ги сложим, в коя графа и към чий спомен да ги причислим.

Заглавието на книгата на Цветелина Иванова задава един обобщен модел, който не просто не присъства, а важна част от него отсъства в монографията за Георги Марков заради липсата на историите от радиото. Така градацията в творчеството му не стига своята изследователска кулминация.

Изпадането на Репортажите от „поетиката“ на Марков е като игра на шах без дама. Равносилно е на партия без една от най-важните фигури. Ако кажем, че хуманитаристиката е и игра на шах, няма как партията „Марков“ да започне без всички фигури. Правилата са си правила. Може би на своята „шахматна дъска“ Цветелина Иванова трябваше да постави всички фигури, така както заглавието й, свързано с една типология на Цветан Тодоров[3], предполага.

Давам си сметка, че ничие творчество не се нуждае от защита.

Монографията на Цветелина Иванова, която се определя като първия цялостен и литературоведски задълбочен труд за Георги Марков не може да бъде закупена от книжарниците. Доставя се само след писмо до авторката, чийто адрес открих трудно.

Наистина странно, модерна и любопитна книга, от която издателство „Фабер“ не притежава нито една бройка за своя сайт. Защо?

Цветелина Иванова. „Георги Марков. Поетика на прозата и на драматургията“. Изд. „Фабер“. В. Търново, 2019

[1]„Аз бях той – 121 документаза и от ГеоргиМарков”. Сф., 1999. съст. Любен Марков

[2]Уенди Гера. „Всички си тръгват“. Изд. „Жанет 45“. Пл., 2010. прев. от испански: Еми Барух

[3]Цветан Тодоров. „Поетика на прозата“. Изд. „Народна култура“, Сф., 1985