Разговор на Дияна Боева с румънския писател Корнелиу Балан за романа му „Мошеник ЕООД“*

Корнелиу, радвам се да се запозная с вас… Моля, представете се на българските читатели.

И аз така, Дияна, виртуално, така както познавам и съпруга ви, с него ни свързва страстта към литературата и това съвсем не е малко! Ето, започвам със спомен от детството. В Румъния ги имаше ония мънички смешни колички, конструирани в Германската демократична република, наричаха се „Трабант“. Бяха изработени от пресован картон и имаха двутактов мотор като мотоциклетите. Бяха некачествени и се разваляха често, а когато  един такъв автомобил спираше вдясно с аварийни светлини, кой според вас се спираше да му окаже незабавна помощ? Друг шофьор на Трабант! (това го знам от един, дето караше Трабант, не съм го измислил аз). Така е и с литературата, усещаш необяснимо приятелство към някого, който е в нейна служба, както е вашият съпруг, когото чувствам като много добър приятел, не и на последно място поради това, че е превел книга от над 500 страници със страст и разбиране.

Връщам се към въпроса. Струва ми се важно тук да разгранича реалността от фикцията. Много днешни писатели преувеличават, променят или „разкрасяват“ отговорите си на такива въпроси. Емигрирах в Канада през 1997, веднага след като си изкарах военната служба, тогава задължителна. Завърших факултет към Университета по архитектура в Букурещ. Работих като инженер стажант само шест месеца в страната преди да замина. Аз съм съвсем обикновен човек, който един ден почувства, че не намира роман за четене според своя вкус. Обстоятелствата предопределиха точно в този период да имам една свободна година на разположение, понеже съпругата ми, която е университетски преподавател, имаше право на такава година. Преместихме се заедно с децата във Франция, недалеч от Париж. През 2010 не бях на работа и започнах тази авантюра. Защото да създадеш от нулата цяла една вселена без никакъв предварителен опит е, според мен, авантюра. Но след това се върнахме в Канада и, както си е румънската приказка вече „ме хвана пламъка“ (идва от работата с електрожен, когато електроженистите не внимават и заваряват дълго без защита, им се зачервяват очите). Значи, накратко, започнах да пиша през 2010, когато бях на 38 години. Окончателно завърших романа през 2011, но ми отне още две години, докато го публикувам. Вероятно щеше и да си остане непубликуван (румънските издателства не ми отговаряха, когато им го изпращах), ако не се бе състоял конкурс за дебютен роман през 2013. Тогава издателство „Хуманитас“ получи около 50 романа, от които журито определи за победител „Мошеник ЕООД“.

Работя в лаборатория за предварителни проучвания за една хай-тек компания в Отава. Нямам отработен режим за писане. Втория си роман „Асансьорът“ (Liftul) писах само нощем, всеки ден по малко, през 2013 година. Но ето че и той ми отне доста време, докато го публикувам: окончателно завършен през 2014, публикуван през 2019.

Третия роман го писах най-вече през уикендите, 6-7 часа в съботите, 6-7 часа в неделите, като го започнах през 2017 и ще бъде готов в края на 2019. Не бързам. Не искам да напиша много романи. Може би пет, но хубави. Би ми се харесало да е така. Може би важно уточнение: всичко, което пиша, се случва в Румъния. Вярвам, че това е моят начин за справяне с мъката по родината. Други хобита освен литературата: на младини практикувах бойни изкуства, бях се фанатизирал на тази тема, но откакто съм в Канада, играя футбол.

„Мошеник ЕООД“ е публикуван през 2013 г. от издателство „Хуманитас“. Как се прие в Румъния вашият дебютен роман?

Не знам колко трудно е за български писател да бъде публикуван от водеща издателска къща, но в Румъния е изключително трудно. Има много добри и слаби писатели, твърде много за един такъв пазар. Веднъж след като романът излезе, не получи абсолютно никаква реклама и не се намираше на витрините на книжарниците. Спонсорите (тютюнева компания и банка) финансираха само принтирането на около 800 копия, но не и рекламата. И така, издателската къща просто принтира романа и не направи нищо повече. Тяхната работа беше свършена. Когато романът спечели наградата за „дебютен роман в Шанбери“, отидох във Франция на свои разноски, за да представя себе си, но и Румъния. Въпреки това, на сайта на издателството никой не си направи труда да отбележи това. Имаше няколко читатели, които ми дадоха много добри отзиви и това беше всичко. Романът не бе рецензиран в литературните списания, нямаше дори един професионален критик, който да каже каквото и да е, добро или лошо, за „Мошеник ЕООД“. И така, той бавно потъна в небитието, докато издателство „Изида“ не го публикува в България. Все си обещавам, че ще го преведа на английски, но непрекъснато отлагам поради липса на свободно време.

Чувствате ли се част от румънската диаспора в Канада?

Да и не. Всички мои приятели тук са румънци, гостуваме си, играем футбол или тенис пак в екипи, съставени от румънци. Не посещавам, обаче, румънската църква, както и фестивалите, организирани от румънци. Това е защото ми харесва да си избирам точно кого и какво искам да видя. Ако отида на пикник, организиран от диаспората, трябва да се видя с кого ли не. Въпреки това, започнах да пиша сатирични статии през 2006 в журнал, излизащ с помощта на диаспората в Отава и от тази гледна точка, съм й признателен. Отдавна, обаче, съм преминал тази фаза.

В „Мошеник ООД“ представяте детството на румънец, роден през 70-те, последвалата му имиграция в Западна Европа и после в Канада. Да търсим ли някаква автофикция в сюжета?

Историята е почти на 90% автобиографична до момента на армията, включително. Всичко, което следва след това, принадлежи на други двама души, двама румънци, с които се запознах, единият, дошъл с контейнер, и друг, занимаващ се с кражби. Педантичен съм, що се отнася до осведомяването ми за периоди, история и прочее, особено когато става въпрос за създаването на възможно по-автентичен декор и на възможно по-реални персонажи, така че вероятно ще се учудите, но мога да ви кажа, че с този, който се бе занимавал с кражби, изкарахме заедно една ваканция в Доминиканската република. Тази ваканция в неговата компания ми помогна много да „почувствам“ по-добре персонажа.

Вече се запознахме с Марчел Зису, вашият герой е умен, комбинативен, симпатичен, дори сантиментален мошеник. Мислите ли, че на Балканите останаха симпатични мошеници?

Мошеници със сигурност още има, но всички симпатични се изнесоха от Балканите през 90-те на миналия век. Това бе непосредственият период след падането на комунистическите режими. Тридесет години див капитализъм бяха повече от достатъчни за изкореняването на всякакъв сантиментализъм сред редовете на мошениците. По мои наблюдения, останаха само циничните и невъзпитаните. Да бъдеш мошеник в стил Марчел Зису, ти трябва определена доза донкихотство. Липса на лакомия, пропорционално дух на умерен анархист, но най-основната му черта, вярвам, че е рицарството, не, разбира се, това на агент 007, поне що се отнася до жените. Напротив, рицарство между мъже, и имам предвид в ключовия момент, когато изоставя любимата си в Париж, понеже е обещал на приятелите си, че ще ги придружи в последния удар.

От кого сте се учили в писането: сюжетът, историята и езикът са в брилянтна постройка!

Благодаря за оценката! Мисля, че „историята“, в смисъл на „разказа“, я владея някак генетично. Дядо от страна на майка ми бе отличен разказвач и от него съм научил много само от слушане. Всички потомци по мъжка линия са изключителни разказвачи. Аз съм загубил фамилното име чрез брака на майка ми, но щеше да ми се хареса да се казвам, както и те, Раду. Баща ми умря при произшествие с мотоциклет, когато бях на 4 години и след това бях отгледан за известно време от баба и дядо от страна на майка ми, така че винаги съм бил заобиколен от семейството на мама след произшествието. Макар и основната част да се дължи вероятно на по-стар ген, техниката и финият завършек ги дължа, вярвам, на прочетените от мен книги, тъй като чета доста.

Харесват ми руските класици, по-точно Толстой, харесва ми и Булгаков, а от съвременниците, Алис Мънроу, Орхан Памук и Льоса, за да спомена само някои от тях.

Разбирам, че вече е публикуван вторият ви роман, няколко думи за него?

В романа се разказва за младеж, запален по математиката, който страда от състояние на продължително безсъние. Видени през неговата зрителна призма (разказвачът е в първо лице), изобразените състояния изглеждат на границата на халюцинацията, но като читател не можеш да си сигурен, че това е точно така. Написах романа така, че ситуациите биха могли и да са реални, а персонажите просто много ексцентрични. В развитието на разказа, няколко елемента се натрапват с повторяемостта си: асансьорът на блока, в който основният герой живее с майка си, кучетата, които странен звероукротител кара да извършват самоубийствени скокове, момиче, в което той се влюбва и което се появява на най-неочаквани места. Когато, след многобройни опити успява да си намери работа, институцията, в която попада се оказва почти като от роман на Кафка, а колегите и шефовете му сякаш са част от тайна конспирация. Имаме усещането, че дори „сънният апарат“, който започва да използва по лекарски съвет, не е друго, освен начин да бъде контролиран, кара го да потъва в маниакален и налудничав свят. Изследването на реалността, полетът в и отвъд сънищата и халюцинациите и това, което наистина се случва, са всъщност претексти, които прикриват истинските терзания на персонажа, свързани с непреодолени травми, разочарования, обсебеност по пълното щастие и страха от края.

Всъщност идеята ми дойде, когато разбрах, че двамата колеги, с които работя (правим тестове за продукти на „Хуауей“) са получили и двамата „сънен апарат“, замислен за хора, страдащи от апнея (дихателен блокаж по време на сън). Апаратът струва няколко хиляди долара, но разходите по закупуването са почти напълно възстановими от правителството (след като на пациентите предварително се прави полисомнография, комплексно изследване в лаборатория, в която същите се наблюдават, докато спят). Съществува маска, която се прави по поръчка за конфигурация на лицето, тръба с кислород, сензори за налягане, тих мотор, който подпомага пациента с приток на въздух, само когато е нужно. Стори ми се изключително да свържа апарата безжично, за да се изпратят данните за еволюцията на съня към базата данни на лекаря специалист по сънни смущения. Всичко, което ми остана да направя, бе да наблюдавам съня си в продължение на година, да се снабдя и аз с такъв апарат, и да опиша преживяното.

* Издаден от “Изида”, Сф. 2019; превод от румънски Христо Боев

Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология. Преподава български език и литература, редактира класическа и съвременна европейска проза. Публикува текстове в различни литературни издания и сборници. През 2016 г. излиза първият й роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).