You are currently viewing ПРОФ. НИКОЛА ГЕОРГИЕВ И ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЗАПИСКИ
Източник: в. Труд

ПРОФ. НИКОЛА ГЕОРГИЕВ И ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЗАПИСКИ

От Портал Култура

Записките по лекциите на проф. Никола Георгиев кръжаха все някъде около бюрото ми. Попадах на тях, когато търсех нещо друго. В бързината дори ги отварях и зачитах на различни места, за да се уверя, че нещата са под контрол – черното си е черно, а бялото си стои бяло. Това „случайно“ четене ми действаше успокояващо и ставах по-уверена да чувствам себе си като себе си, а не разколебана за пореден път. Лекциите на професора ме връщаха в основата на моето възприемане на литературната теория. С тях излизах направо на широкия булевард. Никой друг преподавател от моето следване в „Българска филология“ през 90-те не ми e вдъхвал такъв мащаб за мислене и действие. Сякаш в Теория на литературата можех да направя всичко. Много четене с внимание, но още повече свобода да избереш как.

Чух новината за смъртта на нашия професор и се опитах да повярвам на факта. Понеже тетрадката със записките беше все наоколо, книгите от годините на учене стояха по рафтовете, моите занимания с литература бяха ако не всекидневни, то поне все „в реда на нещата“. Образованието ми на филолог и изявите ми на автор в българската литература ме връщаха и ме връщат към онази идентификация на николагеоргиевското литературознание и цялата представа за безкрайното поле на възможностите и изборите във фикционалния свят на литературата. Нямаше как Никола Георгиев да си е отишъл, защото през годините той все стоеше отстрани и сякаш гарантираше „нашата“ теория на литературата, нашите начини да мислим и четем, нашите подходи да пишем и говорим.

Новината, че Никола Георгиев напуснал този свят, ме накара да взема в ръка записките. Винаги преди сами влизаха в ръцете ми, а сега бяха изчезнали. Затърсих усърдно, защото исках да напиша своя спомен, да дам точни примери на чуто и онагледено. Нямаше ги никъде. Отидох в къщата на родителите си и там – нищо. Доказателствата ми за света на онези дни и лекции бяха изгубени. Сигурно без да забележа вече аз съм тях. Спрях да ги търся и се примирих. Дошло е времето сами да се оправяме с библиотеките си.

Проф. Георгиев влизаше в аудиторията и започваше да хвърля във всички посоки заглавия, имена на писатели и литературоведи, европейски школи и примери за видове четене. После задълбочаваше и отново взрив на вдъхновение. Говореше разпалено с широко учудени очи и ситно крачеше насам-натам из аудиторията. Отново и отново сам се учудваше на парадоксите, които откриваше в гънките на световната литературна и теоретичната мисъл.

Казваше, че най-важното в образованието на филолога е да умее да търси в Библиотеката, не да запомня, възпроизвежда и дава научени отговори. Имаше предположението, че онзи, който забравя, чете най-добре.

Не успявахме да записваме стрелкащата се мисъл на професора из редицата имена и школи – Тери Игълтън, Бенедето Кроче, „Шагренова кожа“, ОПОЯЗ…В началото на 90-те започнаха да се появяват заглавия и автори, за които ние вече бяхме подготвени. Професорът всекидневно създаваше публика от четящи и мислещи. Чувствахме, че целият свят е достъпен в своите велики автори и произведения. Цяло приключение беше изборът на вида анализ на творбата, която можеше да бъде изследвана вътре в него, като в една „торба“.

Все пак, изглежда странно професорът да си е тръгнал. Докато все още приемам факта, си казвам, че в света на духовното това няма голямо значение. И имам подозрението, че неговата гаранция за нашите научни и литературни избори ще бъде винаги на разположение.

Бях първи курс, когато за първи път написах рецензия за новоизлязла книга. Дотогава пишех само стихотворения. Помня, че книгата беше на Джулиан Барнс – „Бодливото свинче“ (изд. „Обсидиан“, 1992). Написах страничка и половина и я занесох на проф. Никола Георгиев. Той ми каза да отида след няколко дни. Почуках на вратата на кабинета му и той излезе в коридора с моите листи в ръка. Нямаше „добре“, „зле“, просто ми каза да занеса текста на Христо Буцев в редакцията на в-к „Култура“. Беше поправил грешно написаната (на пишеща машина „Хеброс“) дума „подтиснат“ с правилното „потиснат“.

Така започнах да пиша оперативна критика и да публикувам мнения. На широкия булевард на безкрайното четене можех да имам такива.