През 1982 г. с решение на ЮНЕСКО 29 април е обявен за Международен ден на танца. Датата е специална за световния танц – това е рожденият ден на Жан-Жорж Новер (1727-1810), реформатор и теоретик на хореографията, който влиза в историята като “баща” на съвременния балет.
“Балет” идва от френското “balleto” и латинското ballo – танцувам. Балетното изкуство се корени в богатите танцови традиции на фолклора. Важен източник за балетните спектакли са драматическите спектакли, пантомимата, възникнала в древен Рим, светските балове и празненства, рицарските турнири. През ХV-ХVІ в. са широко популярни конните балети, в които специално обучени конници танцуват в съпровод на музика, пеене и декламация.
Още първите оперни спектакли съдържат и самостоятелни балетни фрагменти. В средата на ХVІ в. възниква “фигурният, изобразителен” танц, организиран по такъв начин, че да представя геометрични фигури (балло-фигурато). Както и в операта, в изобразителния танц задължително се представят митологически и алегорически персонажи.
През 1581 г. в Париж италианският балетмайстор Балтазарини ди Белджойдзо (? – 1587) създава първия балетен спектакъл с единен сюжет – “Цирцея и комедианти”. По времето на Людовиг ХІV спектаклите на придворния балет във Франция достигат най-голямо великолепие и включват сценични ефекти. През 1653 г. самият Луи ХІV участва в ролята на Слънцето в “Балета на нощта” и от тогава му се приписва названието “кралят – слънце”.
Първите правила на балета са създадени от Пиер Бошан (1637 – 1705), оглавил през 1661 г. Кралската академия за танц в Париж. Той формулира каноните на благородните маниери на танца, в основата на които стои принципът на повратливост на краката (en dehors). Това положение дава на човек възможност да се движи свободно в различни посоки.
Първоначално в балетните трупи участват само мъже. Първата жена – балерина, Мари Камарго (1710 – 1770), премахва голяма част от традиционните елементи на дотогавашния балетен костюм, като го прави много по-олекотен.
Независимо от развитието си, до средата на ХVІІІ в. балетът продължава да съществува и да се възприема като ефектно допълнение на утвърдените вече изкуства – драматическия театър и операта. Едва реформите на Жан Новер (1727–1810) създават целия сложен конгломерат от художествени похвати и изразни средства, характерни за балетното изкуство. Той въвежда соловия и ансамбловия танц, разделянето на балетния спектакъл на части и вътрешното му разслоение на комически и трагически балет.
През 1801 г. Лудвиг ван Бетовен в балетната си музика “Творенията на Прометей” прави първи опит за подчиняване на балетното изкуство на идеите на симфоничната музика. Спектаклите на Адолф Адам (1803 – 1856) – “Жизел” (1841) и “Корсар” (1856) и Клеман Филибер Лео Делиб (1836 – 1891) «Коппелия» (1870) и «Силвия» (1876) – се считат за едни от първите симфонизирани балети.
Особено силно развитие получава балетът в Русия. През 1738 г. там се открива школа за балетен танц. Националната специфика на руския балет се оформя в началото на ХІХ в. Сред най-големите музикални новатори в руския балет е композиторът П. И. Чайковски (1840 – 1893). Той внася непрекъснато симфоническо развитие, дълбоко образно съдържание и драматическа изразност («Лебедово езеро» – 1877, «Спящата красавица» – 1890 и «Лешникотрошачката» – 1892). В хореографията проличава новаторството на руския театрал, педагог и балетмайстор от френски произход Мариус Петипа (1818 – 1910).
В началото на ХХ в. Михаил Фокин (1880 – 1942) разширява значително идеите и образите на балета, обогатявайки го с нови форми и стилове. Неговият последовател Вацлав Нижински (1922 – 1950) създава една от най-известните постановки, която проправя пътя към съвременната хореография – «Пролетно тайнство» по музика на Игор Стравински (1882 – 1971).
През ХХ век, с развитието на магнетофонния запис, отпада необходимостта от симфоничен оркестър, който да съпровожда на живо балетните спектакли. Така се създават разнообразни и много по-мобилни балетни формации, не всички от които са обвързани с публично финансиране.
Модерният танц възниква в САЩ и бележи в значителна степен най-интересните постижения на съвременния балет от втората половина на ХХ век. С него се означават тези хореографски техники, които отхвърлят традиционните балетни форми. Специално внимание тук заслужава свободният танц, създателите на който се интересуват не толкова от новата хореография, колкото от танца като особена философия, способна да измени живота. За основа на тази идея служат възгледите на Фридрих Ницше (1844 – 1901) за танца като метафора на свободата и като въплъщение на разкрепостения и творчески дух.
Независимо от модерните направления в балета, най-престижните трупи, които оформят облика на балетното изкуство днес, са част от традиционните оперни театри. По-известни от тях са: Балетът на Парижката опера (1714), Държавен балет – Берлин (1742), Балетът на Болшой театър – Москва (1773), Баварския държавен балет (1988), Руски балет на Сергей Дягилев – Париж (1910 – 1929), «Ню Йорк сити балет» (1948), Кремълски балет – Москва (1990) и др.[1]
[1] Вж. Балет, http://www.krugosvet.ru/