Първоначално вътрешно се разбунтувах: големият художник Явор Цанев има изложба в малка читалищна зала във варненски квартал. Това беше истинско събитие. Много лична изложба. На откриването нямаше случайни хора. Дойдоха ценители на творчеството му отблизо и далеч, също негови ученици и приятели. Една задълбочена изложба, извън официоза на градската суета. Изложба от „субкултурата” не просто на доброто ненатрапчиво изкуство, а много повече, на нещо специално, разбирано от малцина.
На 5 април 2019 година в залата на читалище „Просвета 1927” във варненския квартал „Аспарухово” галеристът и художникът Живко Дончев, ученик на Явор Цанев, организира и откри събитието. Част от нещата в изложбата не бяха показвани, те са от фонда на семейството на Явор Цанев и от колекционери. Има и много работи, които художникът не успява да довърши, заради смъртта си през 2014 година.
Изложбата започна с думи на проф. Владимир Иванов:
Всички познавате Явор и мъчно може да се говори. Той остави доста въпроси, върху които ние да мислим. Тепърва ще оценяваме неговото наследство. Ще се задълбочаваме върху проблемите, които това наследство оставя.
Явор Цанев беше в тези групи, които образуваха „Вулкан” в края на 80-те години и след това Клуб „Вар/т/на”. И в двете общества той „говореше” с един съвременен език, с пластиката на постмодернизма. А всъщност остава тук с една много повече класическа визия. Той сякаш е белег точно на това време след 2000 година, когато като че ли махалото в изкуството започва да се отдалечава от бесовете на модернизма на 20 век и започва да приема една по-умерена и по-задълбочена тоналност, както по отношение на историята, така и по отношение на онова, което е животът ни в момента. А животът ни в момента наистина е много сложен. Но винаги могат да се намерят референции с класиката. Явор Цанев по настройка, според мен, е много повече в класиката и тук се вижда това нещо. От една страна, това го отделя от времето му, но от друга, ако се задълбочим в езика на работите, той по много задълбочен начин връзва наследството с днешния ден. И мисля, че това е неговият принос.
Не бих казал, че той или друг е най като живописец. Изкуството никога не е било състезание. В него превъзходните степени някак си не важат. Всеки има пътека и всяка пътека е много трудна. И е мъчително това действие, в което, човек, от една страна, опитва да се отдели от ежедневното, от традиционното, от рутината на общия вкус, от друга страна, да чака признание точно от този ежедневен вкус, от това, което е средното ниво. И това е драмата на големия артист, понеже той дълбае една бездна между себе си и останалите и после тя го поглъща.
Явор Цанев беше един тих поглед върху процесите наоколо, в неговия път като художник и мислител. Но той беше и с много голяма любов към другите, беше един прекрасен преподавател. За това свидетелстват всички хора, които са били при него – и в гимназията, и в Свободния университет. Беше наистина винаги отзивчив към колегите, към студентите и учениците. Всички го помнят с това негово малко отстранено и в същото време много налагащо се и определено присъствие и като преподавател, и като художник, и като човек.
Можем само да се поклоним пред това, което той остави. И, повтарям, да се задълбочим в тези въпроси, които поставят неговите произведения. Те са нашето задължение да вървим нататък, оценявайки тяхното послание и изпълнявайки дълга да надграждаме. Защото никой не е сам, всеки е част от една стълба, която не знам накъде води.
Тази изложба е едно от знаковите му представяния във Варна.
Докато разглеждахме произведенията, други приятели на художника дадоха мнения.
Проф. Пламен Братанов: Явор Цанев не би могъл да бъде причислен към някакво течение, той беше мислещ човек. Освен безспорната му чувственост като живописец, той беше и много интелигентен художник, нищо при него не е случайно. За мен не е учудващо, че той се присъедини към новите модерни течения, които по онова време се оформиха във Варна. Беше школуван, много подготвен, чувствен и много мислещ художник.
Димитър Трайчев: Важен е пътят на художника. Явор Цанев познаваше съвременното изкуство, модерното изкуство, класическото наследство, традиционните изкуства. Интересуваше се от най-древните – от шумеро-акадската култура, през персийската и изкуството на арабите до Климт и цялата Виенска школа. Той жестоко опъваше ластиците на понятието „мейнстрийм”. Неговите творби са между Матис, Китай, Бейкън, изведнъж най-неочаквано го обърне на треченто. Той използва най-различни опорни точки. Тази игра и познание го караше да мисли и да работи бавно. Той избираше ролята си какъв тип бой да води с платното. Не намираше лесно събеседници и четеше много.
Когато се появи втората вълна от младите артисти през 70-те, Явор Цанев беше от по-новото поколение, на което вратите не бяха абсолютно затворени. Носеше със себе си най-големия заряд. Започна с едни бикове, с едни прекрасни офорти. В средата на 80-те участва в първите биеналета на графиката. Беше много впечатляващ.
Преди да открие изложбата, проф. Владимир Иванов ми каза още:
Това е творчество, което тепърва ще се оценява. Според мен, у нас няма култура, която да оценява истинските стойности. Това допринесе Явор Цанев така бързо да си замине. Да бъдеш художник в тази страна е присъда, обреченост. На една по-дълга дистанция това ощетява мотивацията и снижава градуса. Хората са различни и различно издържат, но не е стимулиращо. Срещаш все същото неразбиране, все същото пренебрежение. Когато автентично вложиш усилие в нещо, ти неминуемо очакваш някакво възнаграждение не в материален смисъл, а просто някакво внимание към планината усилия, които си положил в една по правило враждебна среда. Среда, която не подхранва вдъхновението, а напротив. Болшинството хора гледат с подозрение на творческото усилие. Те смятат, че това усилие няма същата цена, каквато, да речем, да излееш бетонна плоча или да си купиш автомобил. И това в крайна сметка, понеже творецът е чувствителна душа, не може да не наранява.
С Явор Цанев бяхме във „Вулкан” в Групата на 7-те и през ноември 89-та, точно на преврата, направихме една изложба в залата на СБХ на булевард „Ленин”. Седем души издадохме една книга, а десет души бяхме на изложбата. В седмицата бяхме Явор Цанев, Сашо Анастасов, Веселин Димов, Панайот Минев, Агоп Гемджиян, Васил Василев и аз. А в групата на 10-те се присъединиха Веселин Начев, Илия Янков и Койно Койнов.
Напоследък преосмислям моя път в цялото, понеже целият си живот хвърлих в това да съм в посоката на този авангард, който на мен ми изглеждаше най-верният път. Оказа се обаче, че нещата не стоят точно така и Явор Цанев е едно доказателство за това.
