„Bastard“ по текстове на Шекспир, Дюренмат,
Адсон де Мутие-ан-Дер – сезон 2000/01
Любопитството ми към Варна съществуваше преди да дойда в театъра. То се базираше на едно представление, главно „Васа Железнова. Майката“ на Стоян Камбарев, която бях гледал през 90-те години. То ме беше впечатлило и ми беше дало основание да мисля, че в този театър е възможно да се случват интересни неща. Тази увереност именно се активира, когато бях поканен да направя представление във Варна. Тази покана съществуваше още отпреди директорството на Дафинка Данаилова. Десет години, да, може да се каже, че аз съм във Варна, но преимуществото за мен е, че аз съм във Варна само в известен смисъл, т.е. аз идвам във Варна, за да правя представления. Не живея във Варна, което за мен е и основният коз за това да имам любопитство към Варна. Тъй като аз имам необходимост да напускам София, в която основно работя и по някакъв начин да се отдалечавам в място, което ми дава възможност да се концентрирам изцяло върху работата си. Това забелязах, че се случи първия път, когато дойдох през 2001 година за представлението „Бастард“ и оттогава насам, общо взето ритмично поставих няколко представления на Варненския драматичен театър, пет на брой, което ще рече на всеки два сезона имам едно представление тук.
Когато Дафинка Данаилова пое поста на директор, имахме една среща в София, която още си спомням. Случи се по време на едно от турнетата на Варненския драматичен театър. Тогава тя много настойчиво отправи молба към мен да направя някакво представление тук. И така се случи, че съвсем в началото на 2001 година аз пристигнах с нощния влак на гарата във Варна. Спомням си как Коста Костадинов ме посрещна. Той тогава още беше съвсем нов в театъра. В самото начало на новия милениум, аз пристигнах във Варна.
Току-що бях пристигнал от Франция, където бях два месеца преди това и живях в замъка на Луи ХІ, Плесси-ле-Тур – намира се в град Тур в долината на Лоара. Заедно с постановката, по която работих там „Носферату. Този отвътре“, направих предварително проучване около проекта „Бастард“, защото мястото на действието е именно там, в долината на Лоара. По-голямата част от действието се случва в град Анже – мястото на срещата между крал Джон и крал Филип Август, за която основно става дума в представлението. Разбира се, има много сцени в Лондон, но тази именно средновековна цитадела е много популярна. Тя е запазена и частично възстановена. Аз заснех и нейните подземия, които са много сходни с подземията на бившата изба „Димят“, тук във Варна.
Трябва да кажа, че моето желание беше свързано с избата „Димят“ още преди да дойда тук. Аз я бях видял на някакво увеселително събитие от Варненския фестивал, някакъв купон или нещо такова предната година. През тези два месеца обикалях замъците на Лоара, характерни за времето, за което се говори в „Бастард“ – кръстоносните походи веднага след завръщането на Ричард Лъвското Сърце. Атмосферата в тях много силно ми повлия да направя първото представление в избата „Димят“. В началото, когато започнахме, се оказа, че това не е възможно или поне Дафинка Данаилова беше доста скептична след няколко предварителни проучвания и разговори. Даже в един момент си спомням, че с Даниела Ляхова и Никола Тороманов, които бяха художниците на представлението, започнахме да правим проекти за голямата сцена. Но през цялото време, докато тези проекти бяха придвижвани, имахме едно наум, че е по-добре все пак да го направим в избата. И по мое настояване организирахме разговор със собствениците, даже имахме нещо като преговори, които се оказаха в края на краищата успешни. Така успяхме да реализираме представлението там. Аз си спомням този период много добре, като вчера. Репетирахме дълго време в избата през зимата, където температурата е много ниска и влагата е много висока. Аз лично репетирах със скиорска грейка, през цялото време бях облечен по този начин, а от всички излизаше такъв пушек от устите. Докато репетирахме, ехото от края на коридора до мястото, където щеше да бъде разположена публиката, беше много дълго, закъснението беше някъде около 6 секунди и представяше пред нас сложна задача – артикулацията да бъде съобразена с това ехо.
И изобщо около този проект имаше много приятни сложности, които ние преодоляхме. За публиката също се раздаваха специални такива одежди, които помагаха да не замръзне, докато гледа представлението. Тя беше мобилна, установи се релсов път, върху него се направи една дървена конструкция, която се придвижва между двата коридора… Изобщо имам много приятни спомени, защото това е нетипичен проект. Той не е на театрална сцена, а пък успя да се задържи дълго време. Игра се дълго, след това се смени собствеността на избата и вече нямаше как, иначе щеше да продължи даже още. Но това е проект, който за мен беше повратна точка. Той се репетира дълго време с особен ентусиазъм и това беше времето, когато аз добре опознах варненските актьори и основното ядро от варненската трупа, с което репетирам от 2001 година до сега. Въпреки че оттогава насам много актьори дойдоха и си тръгнаха от Варна, голяма част от тях аз доведох тук, голяма част си тръгнаха след мои представления и след като бяха забелязани в тези представления. И това много ме радва, тъй като тази динамика на прииждането на нови хора и обновяването на трупата е много важна за един театър и ми се струва, че за варненския беше особено важно.
Това специфично представление „Бастард“ за всички нас беше нещо като меден месец. Аз свързвам Варненския театър с романтични спомени, които ме накараха да продължа да идвам тук, просто да продължи интересът и любопитството ми към този театър.
Проекът беше свръхспецифичен във всяка област и разбира се, имаше и специфика в графичния дизайн, специално се направи фото сесия, която беше организирана от студиото на Димитър Трайчев „Сталкер“ и фотограф беше Гаро Кешишян. Специално беше извикана една гримьорка, която по концепция на Димитър Трайчев гримира лицето на Стоян Радев по един особен начин, така че това лице после да е на плаката като една географска карта с такива демаркационни линии. Този плакат се реализира. Той също беше едно приятно изживяване.
Тогава се запознах с Димитър Трайчев, с когото оттогава насам си сътрудничим много често и с компанията около нето, със студиото „Сталкер“, както и с много други хора във Варна. Това сътрудничество отвори врати и от двете страни – и от страна на Варненския театър и от моя страна да продължим тази работа.
Марат/Сад“ по Петер Вайс – сезон 2002/03
След това с огромен ентусиазъм направихме, може би, най-широкомащабния експеримент, който аз съм правил в цялата си кариера – „Марат/Сад“ – най-рисковото за мен представление, в което аз се хвърлих със свободно падане и поех най-голямата доза риск, който съм поемал. То беше за мен абсолютно повратен момент и много важен момент, който много добре си спомням. Това се случи 2003 година.
Нашата арт група „Триумвиратус“ беше вече копродуцент на варненския театър, тъй като имахме договореност за копродукции с няколко чуждестранни театъра. Това са 4 театъра от Холандия – Ротердам, Арнем, Хронинген и Утрехт, берлинския Хебел театър и театъра „Розата на ветровете“ в Лил, Франция, който копродуцира и представлението „Калигула“, така че театъра от Лил е бил два пъти копродуцент на варненския драматичен театър с мои представления. В „Марат/Сад“ участваше и една солидна група актьори от София. Въобще тогава се получи един много интересно взаимодействие. За това представление аз си спомням винаги с особено умиление и много го ценя, защото то е повратен момент в собствената ми естетика и в това, по какъв начин аз правя театър. По някакъв начин то сложи точка за романтическите ми илюзии за света и изкуството.
Това беше втора среща на варненската публика с Петер Вайс. Не знам доколко семантичната връзка между двете продукции или това, че Петер Вайс е автор и на двете, по някакъв начин е осъществило връзка, но при всички случаи е добре, че такъв автор се играе тук. Той беше предизвикателство, тъй като духът на 60-те отдавна си отиде. Този политически, революционен дух през 2003 беше съвсем различен. Пред нас стоеше една друга задача за осмисляне на революционния патос в постмодерната епоха и той вече коментираше епохата на 60-те по един исторически начин. Тя беше вече историческа епоха, тя не беше актуална епоха за никого от участващите, с изключение на Михаил Мутафов, който беше усвоил именно този опит и това беше много важно за неговия образ. Там имаше текстове от други автори, които бяха също много важни. Изобщо „Марат/Сад“ е едно представление, което аз ще си спомням винаги. Аз и другите ще си спомням винаги, но това специално беше свързано с огромен риск, който се оправда и аз имам специален сантимент към него.
Ние се впуснахме там в огромни експерименти и всеки ден трябваше да се изпробват по някакъв начин. Това беше силно концептуален спектакъл, чиято концепция се развиваше по време на репетициите. В този смисъл имаше едно дълго свободно падане. Това изискваше търпение у актьорите и сътрудничество в това отношение, но пък доведе до резултати, които бяха интересни за всички. Там имаше една много специфична жива мултимедия, в която всичко се предаваше в реално време от коридорите на театъра, от тоалетните на театъра, въобще сградата беше обиграна, ползвахме камери, които имаха дистанционна връзка с централния пулт и в реално време се прожектираха, т.е. имаше взаимодействия между актьори в реално време, които се снимаха едни други, камерите бяха инсталирани в техните очила, и така нататък, неща, които разказани отвън, стоят като формални прищевки, но бяха неотчуждаема част от езика и естетиката на това представление. А по някакъв начин кореспондираха с полит-естетиката на 60-те години, като я
коментираха от позицията на пост-модерните времена. Тоя спектакъл беше изтъкан от множество интертекстуални връзки, а едновременно с това беше ясен, прегледен, жив и много провокиращ за публиката – въобще най-голямото театрално предприятие, което аз съм предприемал някога като степен на риск, като степен на собствена ангажираност, тъй като аз бях и продуцент на това нещо. И в крайна степен и като степен на умора, защото това е единственият проект, когато аз почти никак не съм спал. Помня, че на сън мислех тоя спектакъл и не знаех спя ли, не спя ли? Това не беше точно сънуване, а някак си лека почивка, уж обаче в пълна съзнателност. Това за мен продължи няколко месеца, около 3 месеца и си спомням, че умората ми след това беше неимоверна.
До сега общо взето аз съм работил с двама композитори. Плътно единият е Асен Аврамов. Вододелът беше 2003 година, „Марат/Сад“, когато вече Асен и Калин работеха заедно над „Марат/Сад“, и оттогава вече работя с Калин Николов. И двете сътрудничества са много интересни за мен, които бележат – точно „Марат/Сад“ беше вододелният момент, в който аз престанах да използвам музиката метафорически в спектаклите, а вече започнах да търся друг вид присъствие на музиката. Музиката е важна част от моите спектакли и досега, независимо по какъв начин се интерпретира и как се ползва. Пространството и музиката са неделима част от търсенията, които аз имам, поради което е и сътрудничеството с Фичо повече, с Даниела в по-малко от случаите и с Калин Николов и Асен Аврамов са много важни и основополагащи. Аз винаги тръгвам в самото начало с целия екип да работя. Целият екип е потопен в развитието на това, което се случва по време на репетициите. В много от случаите концепцията се оставя да узрее и да се роди в течение на самите репетиции и композиторът и сценографът работят и присъстват на тези репетиции за да я развият.
„Пухеният“ от Мартин Макдона – сезон 2003/04
2004-та. Започнахме един много специфичен проект, който се наричаше „Гогол Бокс“ и се състоеше от две части. Първата част трябваше да бъде „Женитба“ на Гогол, а втората част да бъде по „Мъртви души“.
Започнахме репетиции тук на „Женитба“ и след две или три седмици репетиции на маса, прекратихме работа. В момента нямаше ресурс той да бъде осъществен във вида, в който трябваше да се случи. И едновременно с това аз вече бях чел една пиеса на Макдона, която се нарича „Пухеният“ и си спомням, че бях под много силно впечатление от тази пиеса и в един момент суспендирахме този проект с цел да го оставим за следващата година, когато той може да бъде реализиран. Той беше по-камерен. Трябваше специална сцена, която изградихме с Никола Тороманов и много активното съдействие на театъра – едно пространство в бившата репетиционна на Филиала. Направихме една много специфична инсталация за това представление, където актьорите не виждат публиката – те са в огледална среда, в затворено пространство а пък публиката стои много близко и ги вижда през стъклата. Това е декорът на „Пухеният“. Звукът преминава през микрофони. По замисъл публиката трябва да се чувства по начин, по който се чувстват хората, които присъстват на екзекуции в САЩ. За актьорите този спектакъл е свързан с конвенция на безусловност, тъй като те са сами в това пространство и не са в един и същ въздух с публиката. Т.е., когато не я усещат, степента на безусловност е много по-голяма отколкото когато усещат публиката.
Там има експеримент със самата театрална конвенция, която е променена рязко и това се отразява много върху протичането на спектакъла. Нещо като хипер-реализъм, при който актьорите са оставени сами. Те разбира се знаят, че са наблюдавани, но техните реакции чисто физически са в една изолирана среда. Има такъв „риалити“ аспект. Това пространство трябваше да бъде основно ремонтирано. Всичко се правеше с подръчни средства, трябваше да се ангажират фирми, които да помагат, да спонсорират преустройството. Трябваше да се сложи специален климатик, благодарение, на който актьорите могат да дишат в това затворено пространство. Това отне доста време и първите представления бяха чак на фестивала през юни, а ние започнахме да репетираме края на януари или началото на февруари. Четирите месеца репетиции се отразиха благотворно върху този спектакъл, тъй като той беше актьорски много добре постигнат. Актьорите бяха в много добра форма в момента, когато представлението трябваше да се изиграе. Спектакъла имаше добра съдба – включително и много турнета и в чужбина. Като гледах книжката с историята на варненския драматичен театър, общо взето с тези няколко турнета в чужбина „Марат/Сад“, „Пухеният“ и „Калигула“
– общо на брой са повече от всички останали турнета на варненския театър от датата на неговото създаване,което според мен е много важен факт. Трупата се отвори за международно взаимодействие, то стана нейна ежегодна практика, което е много важно също. По този начин човек може да се съизмерва, набира самочувствие, поставя се в по-широк контекст и общо взето множество такива благоприятни ефекти произтекоха за трупата от тези спектакли. Малко по-късно „Пухеният“ беше игран в Москва, в косововската автономия тогава, в Прищина, в Нови Сад. Имаше в София много представления, ние няколко пъти играхме на сцената на „Сфумато“. Мисля че имаше 3 гастрола, като на всеки от тях актьорите изиграха по 8 представления, т.е. голяма количество представления имаше и в София. И така – спектакълът беше видян и оценен в Москва особено. И за мен поне в това десетилетие той остана един най-добре разработените по отношение на партньорството спектакли, на актьорското партньорство.
„Крум“ от Ханох Левин – сезон 2006/07
Малко по-късно, през 2006, започнахме нов проект по пиеса на Ханох Левин – „Крум“. Той беше реализиран на сцената на Филиала като публиката беше качена от задната страна на сцената, беше сменена перспективата и декорът беше поставен на кръг. Това представление също има добра съдба. То дълго време се гледа. В момента то още не е паднало, но доколкото разбирам декорът е в много лошо състояние, а
не изглежда, че театърът има парите, за да го поднови или да направи нов, но представлението се играе вече 4 години. В него са заети доста хора, то макар и на малка сцена вече не е камерен спектакъл. Това е един текст на Ханох Левин, който по много директен начин разговаря с българската публика, защото проблемите са много сходни. Проблемът за постоянното желание да емигрираш, за постоянното желание да отвориш границата, да не живееш живота си тук и постепенното примирение, че това ще стане така – проблеми, които българската публика много добре разбира независимо в кой град на България.
Сътрудничество там също беше много интересно. Голяма част от актьорите от този спектакъл също са в София и отдавна играят в други театри и в други проекти. Но за мен също така е един важен спомен.
„Калигула“ от Албер Камю – сезон 2008/09
Последният спектакъл, който реализирах във Варна беше „Калигула“ през 2008 година. А междувременно с представлението „Крум“ аз вече бях режисьор в драматичния театър във Варна, защото до този момент
не беше така. Това се случи след „Пухения“ – тогава с Никола Тороманов влязохме в трупата на варненския театър, макар и физически да не живеем тук, но тук правим основните си спектакли (или поне ги правихме досега). Проектът „Калигула“ отново е копродукция отново е международна – на варненския драматичен театър с театъра в Лил „Розата на ветровете“. Той също беше показан в чужбина – в Москва, където беше много добре оценен и във Франция – в Париж имахме 5 спектакъла, както и в Белгия, където има един регионален фестивал, в който районът на Лил е обединен със своя граничен съсед в Белгия. Представленията бяха в Белгия, но публика от Лил дойде с автобуси да гледа представлението. „Калигула“ е много важен за мен текст, който стои в режисьорското ми чекмедже, ако мога така да се изразя. Доста отдавна той е в полето на интереса ми още преди да започна професионално да се занимавам с театър – още като бях ученик. Алберт Камю е един много важен автор и философ. Текст, към който никак не съм безпристрастен от много дълго време. Общо взето с него се изчерпват текстовете,които исках да поставя студентските си години. Той бе текст – въжделение, такива бяха по-рано текстовете на Хайнер Мюлер, някои поставих в театрална работилница „Сфумато“ – „Квартет“, „Филоктет“, който представих в рамките на представлението „Сънят на Одисей“ и един от любимите – на Жан Жьоне „Слугините“ – също още от студентските ми години. Какво още? Да, и „Калигула“, разбира се, най-късно реализирания от тези текстове.
Също едно експериментално представление, което се реализира в специална среда, инсталационна среда, по архетипен геометричен модел, то е един осмоъгълник, но общо взето възпроизвежда кръга, като публиката е разположена в едно сакрализирано, кръгово пространство – частично е римски амфитеатър, но и самият гръцки (и римския) е култов тип пространство. Тази кореспонденция между античния тип пространство и съвременните култови тоталитарни държави по някакъв начин съвпадна – тъй като и там има висока степен на сакрализация на пространството. Това беше в основата на пространствения замисъл. Отново участват голяма част от актьорите на трупата,много от които са от предишните спектакли – актьори, с които съм работил дълго. Това са Михаил Мутафов, Стоян Радев, Симеон Лютаков, Гергана Христова, както и актьори, които по-късно дойдоха в представленията, които правих, Даниела Викторова, с която отдавна работим – тя е в „Калигула“, както и други актьори. Аз много се радвам, че много млади актьори преминаха от тук и си отидоха, но си отидоха по-зрели и с един опит, който е много важен за тяхното развитие, а доколкото виждам и голямата част от тях с много добри чувства.
Варна, 11 юни 2010
