Звукозаписана и медийно (ре)продуцирана музика от България[1]
През 1999 г. статистическото бюро на САЩ установява, че „средният американец“ на възраст над 18 години е отделил годишно около 3 500 часа за потребление на популярна култура – медийни и развлекателни продукти, т.е. по осем часа на ден. Подобна е картината в България днес. Едно проучване сред студенти от СУ „Св. Климент Охридски“, което направих през 2017 г. под формата на домашна работа – попълване на таблици „Медиалог“, в които описват медийните си активности през едно денонощие, даде следните резултати: медийномузикалните активности (потребление на медийна музика и звуци чрез радио, телевизия, звукозаписни и звуковъзпроизвеждащи устройства, интернет – персонални компютри, мобилни телефони и устройства) са средно между 7 и 10 часа в денонощието. Звучи стряскащо. Дали не сме станали ние протези на медиите, като сме вече част от музиката, която ни облъчва? А може би ние резонираме чужда музика? Или ние излъчваме музика, която не разбираме?
Когато започнах да събирам и изследвам медийната музика в България и нейните артефакти преди повече от 25 години, правех това отначало с журналистически амбиции и колекционерска страст. Докато създавах и списвах със съмишленици първото популярно списание за традиционна и етнопоп музика „Фолк панаир“ (1994-1995), по време на правенето на седмичните ми авторски радиопредавания в ефира на националното Дарик Радио (от 1993 г. и в момента), непрекъснато откривах и преоткривах случващата се в момента и изплуващата от миналото чрез медийните си образи музика, която беше нещо повече от естетически феномен, защото явно променяше човека и обществото. Уловените в радиоефира и в звуковото пространство на променяща се след 1989 г. България музикални образи на своето и чуждото, на традицията и модернизациите й, на общностните ценности и обществените движения, ме провокираха да поставям въпроси и търся отговори в едно поле, което най-общо мога да нарека хуманитаристично и критично, и в неговите пространства на споделяне на мисли, които бяха научни списания, конферениции, по-късно дисертацонен труд и монография… Музиката като културен и медиен факт се оказа не само възможна тема за докторска теза и научноизследователска работа за етномузиколог и антрополог на музиката в БАН, но и споделено поле на академичен интерес в Софийския университет за преподавател по музика в електронните медии и антропология на популярната музика. И колкото повече навлизах в океана от медийна музика, толкова повече въпроси търсеха отговор.
Такива въпроси може би звучат тревожно и стряскащо, защото ние сме раздвоени между проповядваната от високата култура и образователните канони статична и йеархична представа за музиката като изкуство и обгръщащата ни всекидневна музика като бит, развлечение и фон. Тази музика отдавна има друга ауратичност – преди в епохата на техническата възпроизводимост, днес в епохата на ремикса.
В свят от копия и ремикси, ние обитаваме медийни светове, които ни изглеждат като обърнати с главата надолу:
в тях и с тях сякаш няма разстояния, няма смърт, няма материя. Звуците, които ни носят информация и развлечение, заедно с медиумите, които ги създават, пренасят, съхраняват и променят, ни въвличат в една опосредствана комуникация, в нови виртуални светове, в океан от музика… И летим сякаш надолу с главата, и в телата ни отекват съхранените гласове на отдавна заселили се във вечността хора, редом с живите звуци на непосредственото ни обкръжение; обгръщат ни звуковите пейзажи на градската среда, преливащи в славееви гласове на певци; старите плочи ни сещат за „гласа на моя господар“, а новите хитове – за поредните крале на попа. В глобалния и тотален шум никой не е сам и откъснат, защото потопени в глобалните културни потоци, ние сме част от медийните пространства.
Всеки звук, всяка реч, всяка песен множат полетата от образи, които създават медийните светове.
Големият и разнообразен репертоар на новата медийна музика се множи, рои образи, включва множество модулации в зависимост от медийните светове и техните стилове (документален, информационен, художествен или развлекателен), хардуер (пределектронен или електронен), публики (местна, национална, транснационална), интересите на притежатели и властници, участието на знаещи, можещи, правещи, консумиращи. Медийните пространства, според Арджун Ападурай[2], се пресичат с икономически, технологически, финансови, идеологически и т.н.; виртуалното, настоява Юрген Хабермас[3], става новият идеал на публичното; медийната реалност става все по-мозаична и хибридна; софтуерът – твърди Лев Манович[4] – е поел командата. Ние сме и медията, и съобщението; ние участваме. Включени сме. Включили сме се сами.
Този необходим увод просто удостоверява, че пишещият е силно включен в своето изследване. Не само защото включеното наблюдение е обичаен научен метод в антропологическото изследване, а този труд е опит за антропология на медийната музика. А и защото по ред стечения на обстоятелствата, медийната музика е отдавна част от живота на автора, от опитите му като медиен човек, от трудовете му като изследовател на музиката и нейните човешки и общностни преживявания, от академичната му работа като учен и университетски преподавател. Сред градивата на този текст има идеи от различни научни проекти и начинания. Първо започва изследване на етнопопмузиката като културна индустрия (за първи път в България), защитено като дисертация. Следва уплътняване на обекта – изследване на актуални процеси в медиите и обществото, търсене на резонанса от случващото се в момента като културен избор. Паралелно с него се трупат резултатите от дългогодишно проучване на историята на звукозаписа, музикалната памет, архивните звуци и образи, което не е просто търсене на миналото, нито подреждане на въображаем звуков музей, а работа с паметта и културата на спомена, която според Асман[5] е универсален феномен и социално задължение, защото паметта за миналото поражда общност и легитимност. В резултат на дългогодишна изследователска работа са открити много факти и артефакти, звуци и образи, архивни материали и техни интерпретации.
Изследването е първи опит да се събере във общ изследователски фокус, да се освети, анализира и синтезира медийната музика в България като изследователски обект. Тази музика притежава (поне като съхранен звук на грамофонните плочи, записали в България български репертоар и български артисти) вече над стогодишна история, но все още има само фрагментарни научни прочити. Масивът от записани звуци и музика, съхранени върху грамофонни плочи и ленти, пренасяни в ефира от радио, изобразявани от фотография, телевизия и кино са резервоар от гласове, лица, разкази, интересни за изследване сами по себе си; но и ключ към разбиране на социалната, общностната и човешката природа на музиката и на медиите – някога и сега.
Предизвикателство е да се запълва празнина, да се се осветява сенчестото, да се озвучава замлъкналото.
Още по-голямо предизвикателство е да се улови случващото се в момента, неизбистреното, неуталоженото. Това предизвикателство изисква нова методология, която търси нови инструменти и опира до интердисциплинарни прочити и холистично познание. Сред инструментите и подходите са издирването и анализирането на архивни данни и архивни звукови свидетелства – историческа техника за работа с извори, най-ценните от които са първичните и синхронните. Тези базисни материали обаче, не се намират само в архиви, музеи и колекции. Терен за изследването могат да бъдат и пръснатите в медийна среда публикации в периодични издания, записани радиопредавания, дискографски материали, фотографии, филми. Антропологически терен са биографичните разкази на участници и свидетели на процесите, интервюта с музиканти, журналисти, аудитория. Интерпретацията на записаната и медийна музика прибавя към звуковите източници техни конструкти, деконструкции и реконструкции, които се откриват в различни текстове: журналистически и публицистични материали, художествена литература, игрални и документални филми, фотографски изображения, карикатури, рекламни изображения и клипове, аудиозаписи на песни, видеоклипове, сайтове за видеообмен, блогове, социални мрежи, уикиместа… Инструментите, които следват материала, също стават повече и по-различни: етнографски, антропологически, културологически, медиаведски, за да се види факта, но и процесите; да се чуят звуците, но и да се разберат техните образите; да се видят драматичните отношения и борби, които раждат музиката или се раждат от нея като ехо, които я превръщат в обществено и общностно движение и промяна.
Амбициите на този текст са да събере в един обзор многопосочни явления, случвали се през дългосрочен период, но ставащи и в момента. Да съчетае диахронното и синхронното, за да опише и анализира един нов обект: многоликата медийна музика в България. Този обект включва музикални медии и технологии; музикални, медийни и културни индустрии; медийни дискурси на музиката. Сред основните изследователски задачи на изследването, са проучването на:
музиката в историческия звукозапис (за него в България има свидетелства, че е започнал още през 1878 г. – годината, в която Едисон патентова своя фонограф),
звукозаписаната и масово разпространявана музика върху грамофонни плочи (първите български музикални звукорегистрации на комерсиални грамофонни плочи, които след това изследване вече стават по-ясно датирани и атрибутирани – най-ранните записи на българска музика, от български певци и музиканти, са правени през 1904 г. и те са за пръв път датирани и анализирани в текста);
- развитието на звукозаписа и звукотиражирането в България – като технологии и като културна среда, като човешки и обществени употреби и функции; от грамофона и грамофонната плоча, през магнетофонната лента и аудиокасетата, до студиото, компютъра и Мп3 файловете;
- първите години на българската музикална и медийна индустрия, когато през 20-те и 30-те години на ХХ век се раждат и развиват Родно радио и родните звукозаписни компании, като „Симонавия“, „Орфей“ и „Балкан“;
- развитието на медийната музика в звуковите и аудиовизуални медии: българското радио и телевизия;
- възходът на новите, дигитални медии и тяхната музика – е-музиката като ние-музика;
- политическите, идеологическите, комерсиалните употреби на медите, тяхната твърда и мека власт; влиянието им върху музиката, правена и разпространявана в България;
- музиката, каквато съществува в медийните канали: традиционната музика на корените и локалното, но и популярната музика на глобалното и западното; локалната популярна музика като явление на хибридността и глобализацията; макромузиката като мейнстрийм и микромузиките като алтернативи;
- различни медийни образи и обществени валенции на музиката: политически, властови, икономически, психологически, анторопологически аспекти на медийната музика в България;
- променящите се дискурси на медийната музика в публичното говорене и научните изследвания.
Поставените цели и задачи са мащабни и амбициозни, предполагат постигане на ново знание, предлагат научна новост, многоаспектност и интердисциплинарност. Изследователските задачи са два типа: дескриптивни и теоретични. Но и самото събиране и описание на факти и процеси е и обобщение, и анализ – като подрежда и типологизира данните, то става концептуално и теоретично. Като се проучват, описват и анализират различни форми на локалната популярна култура в България, често в по-широк контекст и понякога в съпоставка със сродни явления на Балканите, във фокуса на изследването попадат дискурсивни стратегии (наративни, визуални, ритуални)
в науката, медиите, рекламата, свързани с дискусиите: „родно/свое и чуждо“; „изток/ориент и запад“; „селско и градско“; „за или против естрадата“; дебати за националното в глобалната музика, като българските варианти на попмузиката, „националния стил в естрада”; културните войни срещу чалгата; музиката и гражданските протести; власт и музика, и сродните с тази релация политика и музика, насилие и музика, война и музика.
Видно е, че тематиката е актуална, това прави и нейната разработка навременна и необходима – подобно изследване би запълнило известна празнота в теоретичната и приложната научна проблематизация на популярната и медийна култура. Но изследването на актуална проблематика е явно трудно и затова рядко начинание. Например, докато за ранната, отдалечена във времето история на радиото в България и на радиомузиката има изследвания (Димитров, 1994 А; 1994 Б; Радославова-Дойчева, 2010), за историята на българското радио и неговата музика по-късно, през близкото минало и днес, изследванията никак не са много. Подобна констатация може да се направи и за музиката, свързана с популярното и фолклорното: историци на музиката, етномузиколози и изследователи на популярната музика работят повече с отдалечени във времето явления. Това, от своя страна, прави научните текстове върху актуални музикални феномени, като модернизираната и глобализирана фолклорна музика от България, етнопопмузиката, популярната музика откроими и високо оценени.
Това изследване не се бои от навлизане в близки дистанции, от докосване на горещи теми и периоди. Не бяга от хлъзгавата и тектонична почва на културните процеси, които още не са приключили или около които все още не са уталожени страстите. Основният лакмус на процесите – популярната музика – се разглежда в динамиката на нейните взаимодействия с исторически, икономически, социални, политически процеси; в контекста на медийно функциониране. Изследваните явления, например традиционната музика, джазът, приложната музика в медиите и рекламата, етнопопмузиката (балканската локална популярна музика – турбо фолк, чалга и пр.), са безспорно актуално обществено явление с подобаващо медийно присъствие, което се нуждае от подобаващо теоретично осмисляне.
Структурата на текста е традиционна. Уводът представя темата, мотивацията на автора, целите и задачите, щрихира подходите, резюмира съдържанието. Първа глава е базисна, защото в нея се правят необходимите за работата терминологични и теоретични уточнения: обяснява се разбирането за връзката медии – музика и медийна музика; сочат се основните изследователски подходи към медийната музика, които ще се използват в изследването; очертават се основните стилово-жанрови сектори и съдържателни полета, в които ще се ограничи изследването – популярното и фолклорното. Втора глава обединява описанието и някои анализи на медийната музика през първия период на нейното развитие в България – първата половина на ХХ век. Вътрешната структура на главата обособява раздел за записаната музика, музикалната индустрия и медиуми – грамофоните и грамофонната плоча; друг раздел е за музиката в радиоефира, като изследването се фокусира върху народната и шлагерната музика; трети раздел е за визуализираната музика – печатните медии и визуалните изображения (печатни реклами, фотографии, карикатури). Трета глава представя музиката и медиите в социалистическа България (1944 – 1989), търсейки резонанса между: записаната музика и грамофонната компания „Балкантон“, излъчената музика и Българското радио; показаната музика за народа и Българската телевизия – всички те интерпретирани през растера на характерната за периода релация медии-музика-власт-социализъм, като се търсят отговори на въпросите как музиката за народа (народна и естрадна) отразява народната власт и как властта се отразява в нея. Четвърта глава е опит да се изгради мозаичен образ на медийната музика в България след 1989 г. Тя е фрагментарна, защото хибридният характер на медиите и музиката трудно би съответствал на механично деление на музикална индустрия, акустични и иконични медиуми: етнопопмузиката не е само музикална индустрия, а и културен избор, мека власт, политическа борба; звуковите и аудиовизуални медиуми присъстват в дигиталната среда не само като онлайн варианти на традиционните медии, а и като синтези на текст, звук, изображения и т.н.; рекламата вече не е само текст или изображение, а в синтетични форми на мултимедия, клип, при това наситени с интертекстуален подход, който прави рекламните текстове концентрат от цитати, иронични версии и ремикси на литературни произведения, песни, игрални филми и пр. Освен това, спрямо динамичната природа на медийната и музикална култура, които се случват в момента, все още липсва дистанцията на дългосрочния период и отстранеността на изследователя, който е част от обектите си. В тази глава са обособени три раздела: за локалната музикална индустрия и нейния идиом – етнопопмузиката; за фолклорното в дигиталните медийни пространства и за рекламата като точка на пресичане на медийно, музикално и етническо. Всяка от трите глави съчетава описание и интерпретация, излагане на факти и тяхното анализиране; трите заедно са мислени като своеобразен синтез на тенденции в развитието на медиите и музиката в България, които да позволят изграждането на една обща картина, в която алтернатива на позитивистичните стремежи към общ, изчерпателен и цялостен разказ са пулсиращите контури на динамичните обекти.
Този труд е опит да се събере, структурира и систематизира знание, което да бъде отворено;
да се формулират тези, които да работят за изясняване на актуални и значими културни процеси; да се направи един интердисциплинарен дневник на случващото се в медиите, музиката и науката, и техните кръстопътища. Нека бъде приет като покана за диалог във едно все още, ако не бяло, то неосветено напълно поле в сериозните и необходими занимания на българската научна и академична общност – с музиката и медиите, с музиката в медиите, с медийните образи на музиката, с медийната музика.
[1] Текстът е увод към дисертацията за придобиване на научна степен „доктор на науките“.
[2] Арджун Ападурай (1949) е професор по медия, култура и комуникация в Университета на Ню Йорк и в момента е гост-професор в Института по европейска етнология в Хумболтовия университет в Берлин. На български е преведена книгата му „Свободната модерност: културни измерения на глобализацията“.
[3] Юрген Хабермас (1929) е германски философ и социолог в традицията на критическата теория. Професор е по философия в Хайделбергския университет, където преподава до 1964 г. От 1964 до 1971 г. е професор по философия и социология в Университета „Йохан Волфганг Гьоте“ във Франкфурт на Майн, след което отива в Щарнберг близо до Мюнхен, където заедно с Карл Фридрих фон Вайцзекер ръководи Института „Макс Планк“. През 1981 г. Хабермас публикува основното си произведение „Теория на комуникативното действие“, в което разгръща понятието за „независимия дискурс“. Работите му се занимават с основите на обществената теория и епистемологията, анализът на развитото капиталистическо индустриално общество и демокрацията и принципите на правото в критичен социално-еволюционен контекст, както и със съвременната (особено германска) политика.
[4] Лев Манович (1960) е професор по компютърни науки в Градския университет – Ню Йорк. Неговите публикации са посветени на дигиталните хуманитарни науки, визуалната култура, теорията на новите медии и медийното изкуство.
[5] Ян Асман (1938) е германски историк и културолог. От 1976 до пенсионирането си през 2003 г. е професор и завеждащ катедрата по египтология в Хайделбергския университет. Гостуващ професор в Париж, Йерусалим, Йейл и Хюстън. Автор на многобройни книги и други публикации върху древен Египет (“Египет. Смисъл и история”), по теория и история на културата (“Културната памет”, “Моисей Египтянина”), религиознание (“Монотеизъм и космотеизъм”). Носител на престижната Награда на германските историци (1998). Съпруг на културоложката Алайда Асман.