Представяме гледната точка към пандемията на един от най-оригиналните изследователи в съвременната философия на правото Джорджо Агамбен. Роден е на 22 април 1942 година в Рим, Италия. Завършва юридическия факултет на Римския университет „Ла Сапиенца“. Научните му интереси постепенно се изместват от юриспруденцията към философията. Ангажиран е и в артистични проекти. През 1964 г. изиграва ролята на апостол Филип във филма на Пиер Паоло Пазолини „Евангелието по Матея“, приятел е на Елза Моранте, Алберто Моравия, Ингеборг Бахман. Превежда от испански (Сан Хуан де ла Крус) и френски (Алфред Жари, сюрреалистите) на италиански. Дисертацията на Агамбен е посветена на Симон Вайл. Участва в два семинара на Мартин Хайдегер (1966 – 1968). Работейки в Париж, често се среща с Пиер Клосовски и Итало Калвино. През 1974 – 1975 г. е на стаж в Института Варбург при Франсис Йейтс. превежда и издава в Италия Валтер Бенямин. Сред другите мислители, повлияли на Агамбен, е Якоб Таубес, по-специално неговите изследвания за есхатологическото време и месианизма в културата на Запада. Агамбен преподава в университета IUAV във Венеция, Международния колеж по философия (Collège International de Philosophie) в Париж и Европейското висше училище (European Graduate School) в Заас-Фее, Швейцария; по-рано е бил преподавател в университета на Мачерата и в университета на Верона, Италия.[1] Като гост професор е канен в различни американски университети – от Калифорнийския университет в Бъркли до Северозападния университет в Еванстън, но и в Европа – в Университета „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф.

Поразителното в реакциите по повод механизмите на изключване, установени в нашата страна /и не само/ е невъзможността те да бъдат изследвани, отвъд непосредствения контекст, в които изглежда, че оперират. Рядкост са онези, които все пак се опитват, както и би подхождало да направи серия от политически анализи, да ги интерпретират като симптоми и знаци на един по-широкомащабен експеримент, при който се разриграва една нова парадигма на управление на хората и нещата.

Още в книга, публикувана преди шест години, която днес си струва да препрочетем внимателно (Tempêtes microbiennes, Gallimard 2013), Патрик Зилберман**  описа процеса, посредством който санитарната сигурност, останала досега в периферията на политическите сметки, е започнала да се превръща в съществена част на държавните и международни политически стратегии. Ни повече, ни по-малко, става въпрос за създаването на своеобразен „санитарен терор“, като инструмент за управление на това, което се определя като най-лошия сценарий worst case scenario. Съгласно тази логика на най-лошото, обявена от Световната здравна организация още през 2005г., “се очакват от два до 150 милиона смърни случая от птичи грип”, препоръчвайки в отговор една политическа стратегия, която държавите все още не са били в състояние да предприемат.

Зилберман показва, че предлаганият механизъм се артикулира в три пункта: 1 ) конструиране на основата на възможния риск на един фиктивен сценарий, при който данните са представени по начин, чрез който се насърчават поведения, позволяващи да с е управлява една екстремна ситуация; 2) възприемането на логиката на най-лошото като режим на политическата рационалност; 3) цялостното организиране на гражданското тяло, по начин, който в най-голяма степен усилва одобрението на държавните институции, произвеждайки своеобразно обществено съзнание за превъзходство, при което вменените задължения са представeни като доказателства за алтруизъм и гражданинът вече няма правото на здраве (health safety), а става юридически задължен да бъде здрав (biosecurity).

Описаното от Зилберман през 2013 година, днес се потвърди напълно. Очевидно е, че отвъд спешната ситуация, свързана с конкретен вирус, който би могъл в бъдеще да открие място за друг такъв, под въпрос е картината на една парадигма на управление, чиято ефективност далеч превъзхожда ефективността на всички форми на управление, познати досега в политическата история на Запада. Ако в прогресивния залез на идеологиите и политическите вярвания, аргументите на сигурността позволиха на гражданите да приемат ограниченията на свободите, които не са били способни да допуснат преди това, то биосигурността доказа способността си да представи пълното преустановяване на всяка политическа дейност и на всяко социално взаимоотношение като върховна форма на гражданско участие. Така можахме да станем свидетели на парадокса, левите организации, традиционно свикнали да изискват права и да се жалват за нарушения на конституцията, да приемат без резерви ограниченията на свободите, постановени с министерски укази, лишени от каквато и да било занонност, които дори фашизмът никога не е мечтал да може да наложи.

Видно е – самите държавни органи непрестанно ни го напомнят – че така нареченото социално дистанциране ще се превърне с политическия модел, който ни очаква и че (както обявиха представителите на т. нар. работна група /task force/, чиито членове се намират в безспорен конфликт на интереси с функциите, които би трявало да упражняват) ще се възползват от това дистанциране, за да внедрят навсякъде технологичните дигитални механизми на мястото на физеското измерение на човешките отношения, превърнали се в това си качество в заподозрени в зараза (политическа зараза, разбира се). Както препоръча Министерството на образованието и научните изследвания /MIUR/, от следващата година, университетските лекции ще се провеждат редовно on line и вече няма да е приемливо да се гледаме лице в лице, което би могло да бъде покрито със санитарна маска, а през дигитални устройства, които ще разпознават задължително събирани биологични данни, и всяко “събиране”, независимо дали е осъществено с политически, или просто приятелски мотиви, ще продължи да е забранено. Под въпрос е едно цяло разбиране за съдбините на човешкото общество, разгледано в перспектива, която в много аспекти изглежда е заела апокалиптичната идея за край на света, от вече залязващите религии.

След като политиката бе заместена от икономиката, сега ще се наложи и последната, за да има възможността да управлява, да бъде приобщена към новата парадигма на биосигурност, на която ще трябва да бъдат принесени в жертва всички други потребности. Легитимно е да се запитаме дали такова общество все още би могло да бъде определяно като човешко, или, дали загубата на сетивните отношения, лицето/физиономията, на приятелството и любовта, наистина би могла да бъде компенсирана чрез една абстрактна и вероятно напълно фиктивна здравна сигурност.

11 май 2020, Джорджо Агамбен
Превод от италиански  Нора Голешевска, по  Biosicurezza e politica

* Терминът биосигурност е взаимстван от индустралното животновъдство, което на свой ред се определя като един от основните рискови фактори на глобалните пандемии. Понятието се отнася до цялостна система за превенция, съдържаща набор от мерки във фермата, имащи за цел да предпазят стопанството от навлизането и разпространението на патогенни микроорганизми и вредители. Терминът се определя като ключов за рационализирането на мениджмънта на животновъдския отрасъл, доколкото болестите са фактор за повишаване на производствените разходи в стопанството.  Любопитното в подхода на Агамбен, в случая е привнасянето на един аргарен по същността си термин, в полето на социалната и политическа теория, по отношение на осмислянето на съвременните модели на управление на човешките общества /популации.  /бел. пр./

** Патрик Зилберман – професор по История на здравеопазването в департамента по Социални и хуманитарни науки на Института за изследване на обществено здраве в Париж  (École des hautes études en santé publique  – EHESP). Във фокуса на изследователския му интерес е сравнителната история на “health safety” в трансатлантическия свят, в последните три десетилетия и историята на транснациобалното управление на инфекциозния риск. /бел. пр./