И пак да благодарим на Любомир Кутин за така удобно вдигнатата топка за отиграване от културните ни управници. Не можеше да бъде по-ефективен с онова си заглавие от преди няколко седмици: “В сценичните изкуства у нас богатите стават по-богати, а бедните по-бедни” И ето резултатът, публикуван онзи ден в Държавен вестник.

С думи прости, управлението влезе в социалистическо уравниловъчно русло.

“Няма повече да богатеете” – се казва с последните изменения на прословутата Методика на министерството на културата за измерване и остойностяване на художествената продукция в сценичните изкуства. “Не може да сте богати, след като има такава бедност сред колегите ви” – ни се казва, облечено в нормотворчество.

Да, ама не! От работа се гърбавее, не се богатее. Който има очи, ще види на какво заприличаха съставите, които приеха да работят по същността на досегашната Методика. Работим повече. Институтът печели повече с цената на амортизация в артистичния състав. Това му позволява да харчи повече за актуални световни имена като гост-диригенти и гост-солисти.

А черноработникът с цигулката живее с крехката и наивна надежда някъде там, в бъдещето, макар и гърбав, да е поне достойно заплатен. Но не би. Ние с малко сме доказали, че можем. Можем да си траем, като едно време. Тогава беше достатъчно да се ходи на работа, а какво се работи, беше въпрос мъгляв. И сега ще потъне в мъгла, защото другото ще загуби значение.

Черноработниците ще отнесем този шамар от пишман управленци.

Свикнали сме някак… Но публиката ще изгуби много. Няма да гледа в България звезди от ранга на Елина Гаранча, Саша Гьотцел, Вадим Репин, Сара Чанг… Допълнете си списъка, вие знаете по-добре. За гостуване на истински признати артисти от световна величина ще е нужно спомоществувателство от МВФ (Кристалина дали ще се навие?), ЕЦБ, Световната банка, кой знае – може би и Сорос, тоя проклетник…

Това се вижда от светкавично приетите промени. Министерството на културата, подплашено от Министерството на финансите, ще принуди институтите в сценичните изкуства да създават високо изкуство в условията на недоимък. Бая ви Ганя би го казал и по-цветисто… Но страхът е лош съветник!

Чуваме, че Софийска филхармония е била заклеймявана на най-високо ниво, че работим с така наречените “мечки”.

Но гостуването е най-нормално за професията на диригентите, солистите, режисьорите и постановчици, и точно това очаква публиката по света – да може да им се радва на всяка достойна за таланта им сцена. Гостуването е в сърцевината на професията им. И обвинението към музикалните институти “изкарвате пари с мечкарство”, увисва нелепо във въздуха, демаскира некомпетентност.

Как т. нар. Методика остойностява работата на  сценичните институти?

Тя се въведе с голямата цел да насърчи институтите да привличат повече публика, да предизвикат по-голям интерес към продукцията си. Предишният фиксираният бюджет имаше недостатъка да не насърчава артистите в работата им, а публиката нямаше значение за размера на възнаграждението им. И досега хубава-лоша, Методиката вършеше тази работа. Премина и през достатъчно дълъг период на усъвършенстване, преодолявайки наистина недобри практики за постигане на добри резултати. И тъкмо институтите с по-будни директори успяха да напипат верния път, Методиката гръмна. Гръмна благодарение на заложения от самото ѝ създаване парадокс: в министерство с фиксиран годишен бюджет да съществува цял един отрасъл, чиито предприятия да работят с разписан в Методиката еластичен бюджет.

Може би създателите ѝ в началото са си мислели, че ако някои изкарват повече, то други ще трупат загуби и така ще се компенсира евентуален преразход за министерството. Но дойде време отличниците да са доста напред, а на опашкарите дълговете да тежат все повече. И системата, с внедрената Методика, гръмна от само себе си. Разбира се, не без помощта на онази голяма военна сделка от това лято и последвалото предупреждение на финансовия министър, че ако има тази година запушване на дупки в бюджетите на отделните министерства, в края на годината със средства от излишъка на Държавния бюджет, то те ще бъдат минимални. Но трябваше да е ясно, че такива времена ще настанат, и следваше навреме да се контролират механизмите на Методиката, за да не се стига до компрометирането на замисъла ѝ

От самото си създаване Методиката работи в условията на едно съществено недоразумение, изразяващо се в нелепото твърдение:

“Институтите на делегирани бюджети НЕ СА бюджетни предприятия”.

Това изключи работещите в сценичните изкуства от механизма за поетапно повишаване на доходите в бюджетния сектор. Регулирането на работните заплати беше вменено изцяло на директорите. С делегирания бюджет те уж “могат да правят каквото си искат, включително и да вдигат заплатите колкото си искат”. Последният цитат е по същество вярно твърдение и в това тъкмо се крие вторият парадокс. Работещите в бюджетния сектор получаваха своите многократни вече повишения на заплатите си срещу – разбира се! – едно и също работно време. Докато работниците в институти, подвластни на Методиката, за да получат по-високи възнаграждения, се наложи да работят все повече и повече. Не споменах ли по-горе за чудовищна амортизация? Аз го твърдя с моя над 30-годишен опит в Софийска филхармония.

А решението беше толкова простичко: с всяко повишение на доходите, съответният процент да се начислява и върху ставките в Методиката. Това щеше да позволи на персонала да получава същото възнаграждение и за едно нормално работно време, запазвайки качеството на извършената работа. Да, ама не! Директорите, главозамаяни от получената абсолютна власт в управлението на бюджета си, не искаха да се компрометират пред министъра за тези добавки, разпределяни от централния бюджет инак за всички бюджетни предприятия. Можем да си го обясним, но е трудно да простим това, предвид очевидните негативни последици. Доживяхме времена, в които да се случва опитни оркестранти да зарязват инструмента си, за да заработят като преподаватели по музика в средните училища.

Сериозен проблем и в досега работещата Методика е неспазването на Закона за закрила и развитие на културата в неговия чл. 7, ал. 3, гласящ дословно:

“Държавните културни институти с национално значение се финансират изцяло и приоритетно от бюджета на Министерството на културата.”

Изразът “и приоритетно” е този, който отличава по отношение на финансирането националните от всички други държавни културни институти. И тази разлика си остава само на хартия. Не е облечено в нищо приоритетно финансирането на националните институти, поне не и видимо в Методиката, а там му е мястото.

Ще си позволя едно малко сравнение. У нас имаме национални, държавни, регионални, общински и др. културни институти. У нас, за разлика от Германия, те не са категоризирани. И в Германия, както и в България, всеки един оркестър може да изпълни, примерно Петата симфония на Малер, или на Чайковски, или на Прокофиев. И в Германия, както и в България, сравнението между изпълнения на класен оркестър и такъв от по-ниска категория може да предизвика едно и също – умиление. Тук у нас обаче, все повече се губи от качеството на класните национални институти, поради наложената чрез неспазване на Закона уравновиловка в Методиката.

Елитно изкуство се прави с много грижа и с много преференциалност по чл. 7, ал. 3 от ЗЗРК. Законодателят си е свършил работата, декларирайки различната степен на важност на културните институти. Редно е подзаконовите нормативни актове, включително и въпросната Методика, да бъдат приведени в съответствие със Закона.

Досегашната методика имаше едно безценно предимство – това, че в крайна сметка адресираше публиката, работеше в неин интерес. Вярно е, има публика за всякакво ниво концерти, макар и не многобройна. Вдъхновяващо е да се усети от сцената  поведението на ценителите на високата музика. Тази публика няма да я видите на редовни концерти. Тя идва само на изключителните събития и е готова да отдели от залъка си за скъп и прескъп билет, само и само да е в залата за любимите си изпълнители или произведения. Хората се организират и пътуват от цялата страна, за да станат свидетели на нещо, за което мечтаят. Тази публика сега ще бъде прогонена. Ограниченията в Методиката за субсидиране на билети до 20 лева и за зали до 1000 места, прави невъзможно гостуването на големите артисти, които тази публика очаква.

С орязването на субсидията ще бъдем принудени да свалим летвата по-нисичко.

Ако с това се цели социален ефект и достъпност за по-масова публика, то автоматично значи, че губим хората, жадни за високо изкуство. За да съм разбран правилно, какъв ли бюджет би ни бил необходим, за да поканим звезден състав например за Реквиема на Верди, като онзи от преди повече от 40 години: Николай Гяуров, Мирела Френи, Елена Образцова и Николай Геда. Сякаш виждам тъжната усмивка на нашия директор. Няма да имаме повече такъв бюджет, защото “има много неравенства и те са много вредни”, както излиза според анализа на току-що публикуваните изменения в Методиката.

Така публиката се отблъсква и се отнема потенциала за високи художествени резултати. На практика Методиката обезсмисли сама себе си! А какво да правим с вече договорените ни концерти в сезона напред? Йоханес Вилднер, Юлиан Рахлин, Шломо Минц, Светлин Русев, Шарл Дютоа… В професионалното изкуство се планира поне година-две напред. С честите промени в правилата министерството на културата сякаш разпорежда на директорите:

“Не планирайте отрано! Чакайте да видим какво ще каже финансовият министър!”

Културните политики се правят от хората на изкуството. Вярно е, те, политиките, се движат от едни финансови потоци. Но не финансовите потоци са културни политики, а умелото им управление. За това финансистите следва не да управляват, а да контролират управлението на културните политики, изработени с приоритети и мисъл за бъдещето от хората на културата. Инак ще си останем и духовно, и по джоба си бедни всички вкупом.

В този смисъл Министерството на културата, като вносител на поправките в Методиката, е добре да обяви, че със следващо постановление на министерския съвет тя ще бъде поправена преди да влезе в сила от началото на 2020 година. Нека се даде целия месец ноември за работа по нея, защото се опасявам, че ще отнеме време да се осъзнае от чиновничеството точно какво на практика се предлага. А е добре наредбата да се поправи преди да е нанесена вреда върху културните институти.